На 20 май 2023 г. след кратко боледуване почина ПРОФ.Д-Р ИНЖ. ДИМИТЪР ДИНЕВ– изключителен човек, влюбен в Стара Загора, изключителен специалист, учен, общественик, приятел.

Поклон пред светлата му памет!

Поклонението ще се състои на 21 май 2023 г. от 10:00 ч. в зала „Хадес“. Погребението е от 11:00 на Гробищен парк Хрищени.

Вместо прощални думи, реших да поместя отново интервюто, което професорът ми даде на рождения си ден през 2017 г. Към него мога да прибавя още две неща: През 2022 г. той написа и издаде книгата „Късно приятелство“ – за приятелството му с писателя Николай Хайтов и легендарния генерал Делчо Делчев. Веднага след това се залови и написа доста голяма книга „Началото“ – или как се изграждаше материалната база на университетското образование и Студентското градче в Стара Загора“. Тази книга е под печат. За съжаление, той не можа да я види.

Проф. инж. Димитър Динев пред dolap.bg: ”Когато работата не върви, тя трябва да се работи, за да потръгне!“

Проф. д-р инж. Димитър Динев е роден на 28 юни 1947 г. на 5 км. от Стара Загора в село Еленино. Завършва Строителния техникум и Висшия институт по строителство и архитектура. Във Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина Стара Загора е от 1974 г. най-напред като главен инженер, а след това и като преподавател. Автор е на над 80 научни публикации и на 10  учебника и монографии. Бил е заместник ректор на Тракийски университет и заместник кмет по строителството на Община Стара Загора. Инициатор, учредител и организатор е на граждански движения в името и за просперитета на Стара Загора. След пенсионирането си преди 5 години се занимава с проектантска дейност.

– Професор Динев, коя е причината да изберете строителната професия?

Не съм бил достатъчно мъдър в юношеството си, не зная дали и сега на 70 години съм помъдрял, но винаги съм смятал, че строителната професия е най-хубавата на света. Има и други примамливи занаяти, но те са по-неприятни. Ако си доктор, при тебе ще идват хора с болката и мъката си, т.е. при тебе идва трудното. Ако си юрист -съдят се брат и сестра, развеждат се – развалят се семейства… съд, неприятна работа. Още много примери мога да дам. Ако си строител- проектант, при тебе ще дойдат хора, спастрили някой и друг лев, за да си построят свой дом. Т.е. при тебе идват с позитивна нагласа. Когато проектът ти се реализира, можеш да го видиш, да го покажеш…Така че тази професия е и благодарна. Тя се занимава с хубавите неща в живота на хората. Ако си свършил работата добре, тя ти се отплаща.

– Надали на 15 години сте осъзнавали ползите от строителната професия?

Сега осъзнавам тази истина, но явно съм направил правилния избор.

– Какво си спомняте от Строителния техникум „Георги Димитров“ Стара Загора, който сте завършили?

Това са най-красивите ми ученически години. Трайните ми приятелства до сега са от Строителния техникум. С моите съученици вече 50 години от как сме завършили, продължаваме да се събираме. Няма учител, който да не е в главите ни, да не си спомняме за часовете. Веднъж с мои съученици започнахме да си разказваме ученическите спомени, придружени с ведър смях. Децата ни гледаха един атрактивен филм „Седморката на Блейк“. Беше невъзможно някой да ги откъсне от телевизора. Те обаче зарязаха всякакви „седморки“ и заедно с нас се заливаха от смях като ни слушаха преживелиците.

– Кой е най-яркият Ви спомен от онези буйни млади години?

Имах самочувствието на човек, който учи в елитно училище.То беше стегнато, с ред, дисциплина и авторитет. Учителите бяха абсолютни професионалисти. От най-екзотичните преживявания е участието ми в „Полярните мечки“, които ръководеше незабравимият ни учител инж. Недьо Ранчев. Той ни преподаваше по рисуване, строителни машини и организация на строителното производство. Като направи един чертеж на дъската, беше истинско художествено произведение. С него имахме много емоции – във физкултурния салон, където започнахме да тренираме самбо, на шадравана на Аязмото, където през върлата зима, разчупвахме леда и се къпехме като моржове…От студентските си години също имам много спомени, но те са по-различни. Когато човек е ученик, интересите на всички са сходни – няма егоизъм, егоцентризъм. Докато при студентите, всеки започва да дърпа чергата към себе си. Задружността малко по малко изчезва.

– От кога е свързан животът Ви с Тракийски университет?

От 1 септември 1974 г. В края на 1971 г. завърших Инженерно строителния институт в София и започнах работа във Втори стройрайон на Строително-монтажния комбинат в Стара Загора. Работих на обекти като Цигарената фабрика, „Тих труд“, комина на „Средна гора“…После станах проектант и началник на Конструктивния отдел на Втори стройрайон . След това започна кариерата ми в Тракийски университет.

Първата голяма задача беше да се осъществи така нареченото пребазиране – преместването на факултетите по Ветеринарна медицина и Зоотехника от София в Стара Загора. В продължение на пет години, всяка следваща година трябваше да осигурим базата на един следващ курс. Първата година – първи курс в сградата на днешната ГПЧЕ „Ромен Ролан“. В нея тогава учеха Първо средно училище „Иван Вазов“ и Второ средно политехническо училище „Гео Милев“. За втори и част от трети курс трябваше много бързо да преустроим сградата на днешната математическа гимназия, да поеме катедрите . За трети и четвърти курсове започнахме да подготвяме база във Ветеринарния техникум, в НИГО и АПК Стара Загора. На много широка нога беше разгърнато строителството. Бях в позицията на главен инженер. Това беше много интензивен и тежък труд. Задачата ми беше буквално да се заснеме това, което имат катедрите в столицата и да се възпроизведе в Стара Загора. За много от колегите, които трябваше да бъдат преселени от София в града на липите, бях олицетворение на злото, защото буквално насила трябваше да напуснат столицата и да живеят и работят в провинцията. Имало е случай да не ме допускат да вляза в съответните сгради и помещения. Влизал съм през прозорците, за да заснема лаборатория, защото зная, че работниците буквално ме чакат. Беше ентусиазъм, какъвто сега не може да се случи. Например сградата на ул. „Боруйград“, в която сега се помещава колеж, буквално е правена на коляно върху хартия: Заснема се в София, пристигам по най-бързия начин и работниците започват да строят. Такава беше ситуацията между 1974 и 1979 г.

Другата много голяма задача, която стоеше пред мене, беше поставяне началото на изграждане на постоянната база на университета -Студентското градче. Имам снимки върху които се вижда, че на това място имаше само ръж, бадеми, тръни и малко череши… Решението на казуса е свързано с обявяване на международен конкурс за градоустройство. Участваха шест екипа. Спечели го Главпроект София. Макетите и работните проекти и досега могат да се видят. Група от преподаватели, проектантът на сградата арх. Казански и аз , посетихме Източна Европа – Полша, Чехословакия, Унгария, да видим как се прави университет. В резултат се изгради това, което сега е на лице.

– Кой модел Ви хареса и взаимствахте?

Системата на изграждане е много различна от това, което е било класиката в университетското строителство. Някога се е прилагала т.н. павилионна система – една ниска сграда, най-много двуетажна, в която се настанява дадената катедра; на 100-200 метра – друга и пр. Те са като феодални владения. Затварят се вътре и никой не може да влиза. Шефът на катедрата е все едно министър-председател на тази територия. Нашето градоустройство беше направено на блоково строителство. То има своите неудобства, но и предимства. С много усилия бяха защитени площите. Студентското градче има около 90000 кв.м. застроена площ. Това е огромна територия. Тогава се базирахме на някакви нормативи: за икономически специалности бяха задължителни около 7-8 кв.м. застроена площ за студент. За медицинските беше най-много – 19-20 кв.м. на студент. Ние успяхме да защитим 22 кв.м. като студентите тогава бяха общо 2200 души. Катедрите получиха площи каквито не са мечтали. Това беше една от причините да бъдат преместени в Стара Загора. Има катедри с по 2000-3000 кв.м. площ. В по-късен етап преразпределянето на тези площи направи възможно откриването на нови факултети, на нови специалности. Тракийският университет сега има над 5000 студенти. Така че, ако преди 35-40 години това не беше направено с такъв размах , нямаше да е това, което сега е налично.

Твърдя, че Тракийският университет има най-голяма като площ материална база в сравнение с всички останали университети в страната. Към тези 90000 кв.м. следва да се прибавят сградите на Медицинския факултет, Педагогическия факултет, ДИПКУ, базите в НИГО, АПК…

– Кога преминахте на научна работа?

В края на 1979 г. Когато бях навършил една година като преподавател-асистент, отново ме върнаха в Капиталното строителство, тъй като този, който прие от мене длъжността напусна. Бог да го прости проф. Карабалиев ултимативно ми разпореди да продължа да се занимавам със строителните дейности, като в противен случай ще ми отнемат апартамента, в който живеех. Най-малко половин година „тъках на два стана“, докато убедих Здравка Кайракова, която ми беше учителка да ме смени и останах само на преподавателска работа. Намалиха ми заплатата двойно от главен инженер, за асистент, но предпочетох да се занимавам с наука.

По стечение на обстоятелствата съм основател на една нова територия за преподаване – строителство на аграрни съоръжения. Имало е през 1948/1949 г. несполучлив опит, но от времето, в което съм в катедрата, стана много сериозна дисциплина.

Аз съм човек чужд на ветеринарната медицина и зоотехниките, но със съвместната си работа с тях, стигнахме до развитие на тази дисциплина, която стана национално призната. Секцията, която създадох и развих, сега е национална водеща в страната по аграрни сгради. Преди един месец излезе академичен учебник по аграрни сгради с 90% мое авторско участие. Изданието ще се ползва във всички български факултети от студентите по архитектура, там където има аграрно инженерство, от специалност „агрономство“ и др. Дано да не звучи самохвално, но това е съществен принос за науката.

Друга област от живота и работата ми е включването ми в международни екипи, които търсеха сътрудничество с български университети по разработване на теми свързани с възобновяемите енергийни източници. Направих сътрудничество с колеж в Сиена, Италия. Оформиха се два екипа – от представители на източно европейски и от западно европейски страни. Когато завърши програмата, от Изтока поканиха само мене в разработването на четири проекта. Издадохме книга, която стана основата за въвеждане на такава учебна дисциплина в Тракийски университет. Тя е написана от екипи от 6 страни – 5 западно европейски и ние от България. Преведена е на 6 езика -английски, немски, френски, италиански, испански и български. Наред с големите нации, България е равноправен партньор.

– Професор Динев, Вие бяхте един или два мандата заместник-ректор на Тракийския университет, нали?

Това е друга посока от реализацията ми. Едната е преподавателската ми работа, другата е участието ми в администрацията. В края на 1992 г. се хабилитирах като доцент и два месеца след това, един много ерудиран учен проф. Николай Тодоров ме покани за заместник декан на Аграрния факултет. По-късно бяхме зам.декани на проф. Аврам Петков с бъдещите ректори Светлин Танчев и Иван Станков. Също бяха много трудни години. Имаше опити да се закрие факултетът, за се закрие зоотехниката „тази социалистическа специалност“… Така че също много емоции и преодолени трудности преживяхме по някакъв начин. От 1999 г. до 2007 г. бях зам.ректор на университета. Така че почти непрекъснато съм се занимавал с административна работа. По ирония на съдбата аз започнах изграждането на Студентското градче и като зам.ректор почти финализирахме материалната база. Форума направихме по мое време. Имаше брожения защо харчим парите за изграждането му, а не ги дадем за заплати. Какво ли не е било..?

– Стигаме до другия много важен период от живота Ви – четири години заместник на Община Стара Загора от 2007 г. до 2011 г.

Искам да заявя, че не се отричам от нищо, което съм сторил по време на мандата ми. И сега заставам зад него. Сигурно е имало и по-добри решения, но това сме могли, това сме направили. Трябва да подчертая, че като зам.-кмет не съм бил политическо лице, а поканен за длъжността като специалист. Друго важно за този период беше, една много бурна политическа дейност, противостоене, което за радост, сега го няма. Успокоиха се нещата и може да се работи по-спокойно. Медийният комфорт, на който сега се радва ръководството на общината, тогава нямаше и помен. Това бяха години на началното членство на България в Европейския съюз и смяна на правилата. Хора, които са работили 30-40 години по едни правила, трябваше веднага да се преустроят . Естествено беше в този период, да има стрес, изненади, да има учене. Това беше бебешката възраст на България в Европейския съюз. Нямаше толкова средства, както сега за строителство. И въпреки това мисля, че сме направили неща, които са останали и ще останат във времето. Например продължението на бул. „Славянски“ с кръглия красив фонтан. За там имаше по-елегантен проект, дело на арх. Георги Чернев: земното кълбо с тръбна конструкция, континентите и пр., но поради липса на средства остана само в този изчистен вид. Завършихме улица „Анастасия Тошева“, започната от предходния мандат. Завършихме Автогарата. За нея нямаше нито предвиден паркинг, нито по двора нещо беше сторено. Направихме канализация на двора и стана това, което е. Завършихме Регионалния исторически музей, който нямаше лапидариум… От една-две седмици разбирам, че д-р Евгений Желев е приключил ремонта на сградата на операта. Никой не може да отрече и да не благодари на доктора за амбицията му и всичко което е сторил за възстановяване на операта. Но не бива да се твърди, че всичко е завършено с края на втория му мандат като кмет. Ние почти две години от мандата си се занимавахме с операта. Беше направено много, но не беше довършено. Беше предвидено да се финализира без долна сценична механизация, което щеше да я превърне в селска читалищна сцена. Има или няма обществено признание, мисля че това беше едно добро дело.

Водещото в това, което сме правели, не е било да ни ръкопляскат. Ние сме асфалтирали улици, които никой не ги знае и не е виждал. Улица „Безимена“ край „Средна гора“ беше разбита напълно – направихме я като нова. Улицата покрай ж.п. линията до „Наталия“ и пр. и пр. В кв. „Кольо Ганчев“ толкова много изкопна работа за канализация до пречиствателните съоръжения сме направили, но никой не ни ръкопляска.

Започнахме кв. “Железник“. То е дълга сага, но трябва да я обясня, за да се спрат инсинуациите. Аз не виждам грешки на общинската администрация. Имало е пропуски на проектанти, но те не правят проекта некачествен. Проблемите на кв. „Железник“ дойдоха от изпълнителя. А той е избран по всички правила и спечели.

През първата половина от мандата ни управляваше Тройната коалиция, а във втората – правителството на ГЕРБ. В края на Тройната коалиция имаше така наречени „бюджетни излишеци“. При едно от посещенията на тогавашния министър на регионалното развитие Гагаузов в Стара Загора, а той много често идваше, ни каза:“Направете колкото може повече проекти за улици – всичките ще ги финансирам!“. За нула време, общината се мобилизира с проектанти с няколко екипа и се захвана проектиране, но само за улици – без тротоари, градини, детски кътове и пр. за кварталите „Железник“, „Зора“, „Кольо Канчев“. Няколко месеца по-късно в Стара Загора пристигна зам.-министър Димчо Михалевски, който каза, че работата с излишъците са се объркали. Стара Загора няма как да получи финансиране за проектите, но като компенсация един от тези проекти ще реализираме по европейските програми. Избрахме „Железник“. Проектът беше само за улиците. Проектантът се разсърди и се отказа от проектирането, което възложихме на друг, който да съчетае разработката за уличните платна с тротоарите, осветление с възобновяеми енергийни източници, детски площадки и пр. На всичко отгоре се оказа, че в „Железник“ междублоковите пространства в по-голямата си част са частна собственост, възстановени земи. От такъв характер бяха трудностите. Но най-голямата според мене трудност беше– изпълнителят- фирмата на Александър Желязков. Нито е имал работници, нито капацитет Кандидатстването за участие в обществените поръчки е по документи. Ако свестен беше строителят, резултатите щяха да бъдат по-добри.

Въпреки усилията, които положи новата кметска администрация, аз и сега не виждам да е лош резултатът. Ако не беше изпълнен този проект, кварталът щеше да е отвратителен, а той сега не е такъв. Сигурно е могло да бъде и по-добре, но това сме могли, това сме направили.

– В края на миналия век Вие оглавихте движението „Стара Загора областен център“. Защо се захванахте с тази неблагодарна работа?

То благодарна работа няма много. От друга страна човек не бива да работи за да му се благодари. Защо се захванах? Защото и тогава и сега смятам, че на национално ниво Стара Загора е неглижирана. Ако в миналото градът е имал малко правомощия и власт да определя на по-голям регион проблемите, сега ги загуби всичките. Данъчна администрация, икономически регион, гори, социално подпомагане и пр. са в Бургас, Хасково, Пловдив, Сливен. В Стара Загора няма нищо. Това е едно от нещата, които и тогава ме е мотивирало. По онова време беше върхът на обидата, на несправедливостта, на историческата деформация Стара Загора да бъде под егидата на Хасковска област. То беше нетърпимо. Аз лично не познавам старозагорец, който да не е подскочил от възмущение и гняв, когато станаха известни тези нови области. Допълнително ме мотивира пасивността на съгражданите ми. Ако си спомняте, Русе беше поставен в Разградска област, но година след тези безобразия, русенци успяха да наложат преместването на областния център от Разград в Русе.

Събрахме се няколко човека, започнахме подписка, в която се разписаха 30000-40000 души. Направихме общоградско събрание. Занесохме подписката в Президентството при вицепрезидента Тодор Кавалджиев. Ангажирахме д-р Тренчев президент на синдиката „Подкрепа“ с каузата и дали от нашата инициативност или му беше дошло времето, но тази грозна обида и несправедливост беше поправена. След това с областния управител Мария Нейкова започнахме битка срещу новото райониране на страната на 6 района, към които бяхме и си останахме придатък, какъвто сме и сега. Реагирах остро и срещу националните телевизии, които дори от синоптичните рубрики ни бяха изключили. Засега само БТВ ни споменава. И само това ли е?!

– Професоре, кое е най-голямото Ви постижение за изминалите 70 години?

В личен план – семейството ми – съпругата ми, сина и внука ми. Това е нещото без което нямаше да съм това, което съм, въпреки че не съм кой знае какво. Семейството   е велико нещо. В обществен план – сигурно преподавателската ми кариера. Отново казвам за последния учебник, който издадохме и какъвто няма за изминалите 40 години.

– Кои човешки качества цените най-много?

Приятелството е важно нещо, коректността, постоянството, отговорността. Ако едно от тези качества липсват у някого, той просто олеква. Надявам се по някакъв начин да притежавам поне по малко от тези качества.

– С какво не можете да направите компромис?

Май доста компромиси съм правил. Дразни ме лъжата, изкривяването на истината, на фактите в полза на нещо, особено ако то е себично, егоистично.

– На 70 години наясно ли сте с целта и смисъла на Вашия живот?

Това сигурно е най-сложният въпрос: Защо човек съществува, защо се блъска, каква е мисията му. Мисля, че смисълът е да си изживееш дадените години пълноценно. Това за мене означава в духовен план да си доволен от това, което си направил. Да имаш усещането, че не ти е минал напразно животът, че нещо си оставил след себе си. В материален смисъл, че имаш толкова колкото да живееш добре като бял човек.

– Като теглите чертата на живота си, каква е равносметката?

Доволен съм от начина, по който са минали тези 70 години. Почти никога не съм бездействал, не съм си губил времето, занимавал съм се със смислени неща. Стремял съм се към нещо и в по-голямата част съм постигнал набелязаните цели

– Какво тепърва ще реализирате?

Вече 5 години както съм се пенсионирал и се върнах към строителната професията и проектирането. Амбициите ми са да продължа да се занимавам с това. В офиса, в който работя, имам карта на България и на Македония. Почти цялата повърхност на страната ни е покрита с обекти, които съм проектирал и реализирал. Ако продължи това, ще бъда доволен.

– Няма ли да напишете книга. Например историята на изграждането на материалната база на Тракийски университет, извървените стъпала от Вас от асистент до професор, периода от 4 години като зам.кмет по строителството в община Стара Загора през мандата на проф. Светлин Танчев, контактите Ви с различни интересни хора ?

Идвало ми е на ума и живот и здраве, може и това да стане. Не ми е чужда такава мисъл. Но се притеснявам, че много станаха писателите. От друга страна съм имал контакти с хора, които ме карат да изпитвам страх. Писането на учебници и научно техническа литература е едно, но на художествена и мемоарна литература е друго. В моя живот имах щастието на едно късно, „внезапно“ приятелство, както го наричаше той – големият Николай Хайтов. Малко се притеснявам, че няма да мога да го опиша както ми се иска.

Това се случи около 2000 година – 1-2 години преди Хайтов да почине. Возил съм го с мойта кола в продължение на 3 дни из Родопите заедно с генерал Делчев, който ми беше много голям и той късен приятел. С генерала взехме Хайтов от дома му в село Яврово. Жени Божинова го изпрати и, разбира се, е объркала чантите. Когато в първото населено място нощувахме, сутринта го виждам целия одран от изхабеното ножче за бръснене, поискано от хазаина, защото неговите такъми ги няма. Дадох му моя самобръсначка и сега си я пазя като скъп спомен. След три дни митарстване го върнах в къщата му. Никога няма да забравя, че той ми оправи леглото. Сутринта ми направи кафе, закуска… Това е много силно като преживяване…

– Какви други интересни приятелства имате?

Повече от приятелствата ми са покрай работата, която съм вършил. А покрай обществените ми ангажименти другарувам с художниците Христо Танев, Злати Златев, Райчо Радев, Валентин Дончевски… Имам някаква потребност от общуване с хора с духовна принадлежност. Скоро открих, че Вальо освен че рисува, пее, композира, стихове пише – човек напълно отдаден на изкуствата. Импонират ми такива хора. Радвам се, че те ми отговарят със същото чувство.

– Какво искате да запомни внукът Ви Димитър Иванов Динев от Вас и за Вас?

Искам да се гордее с това, което са били дядо му, баща му, баба му, майка му, а не да се срамува.

– Въпреки че сте популярна публична личност, какво не знаят старозагорци за Вас?

Не знаят, че съм често съмняващ се в правотата си човек. В много ситуации се питам дали аз не съм проблемът. Трудно вземам решения, доста стеснителен човек съм.

– Имате ли девиз, който Ви води в битките и извън тях?

Едно време имах:“Когато работата не върви, тя трябва да се работи, за да потръгне!“ Това беше логото ми, когато пишех кандидатската си дисертация. Бях в безпътица, в безтегловност. Нямах среда, в която да си правя науките. Всички са ветеринарни доктори, зоотехници, аз съм инженер човек. И си търсих и реализирах среда в моя университет, който съм завършил. Радвам се, че направих учебник, който там да се ползва, нищо че аз съм в Стара Загора. Та тогава нямаше с кого да споря. И не върви работата ми. И написах тази мисъл на Дориан Грей от Оскар Уайлд. Сложих я на бюрото си и установих, че е чиста истина. Сега от време на време си казвам „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!“. Това също е много вярно.

– В края на житейското си лято, какво най-много Ви радва?

Не искам да дърпам дявола за опашката, но наистина съм щастлив човек, а най-много ме радва моят внук . Той ми е взел и трите имена. Какво да искам повече от това, което имам – хубаво семейство и прекрасна съпруга Елена. Ако тя не беше, нямаше да съм това, което съм. Радват ме приятелите и хората, с които без притеснение се гледаме в очите.

Въпросите зададе: Росица Ранчева

28 юни 2017 г.