За Националния празник – удивителна семейна история!
В навечерието на 3 март – Националния празник на Република България журналистката Ангелина Петкова от Радио Стара Загора разговаря със своя колега Вячеслав Бондаренко – радио- и телевизионен журналист, писател, живее и работи в град Минск, Беларус. В неговата семейна история има много ярка и важна българска следа. През 2016 г. журналистът издава в книга обширно изследване, свързано с руската емиграция в България, с храм-паметника в град Шипка и съществувалия Инвалиден дом. Събира информация за 467 военните и гражданските лица и свещенослужителите, погребани в некропола там от 1922 до 1986 г. Книгата засега е само на руски език „Русский некрополь на Шипке“. През август 2016 г. книгата беше представена в България с участието на автора и неговата съпруга.
Вячеслав Васильевич Бондаренко е роден на 9 май 1974 г. в Рига, в семейството на офицер от Съветската армия. По майчина линия е потомък на старите дворянски родове Скугаревски и Максимовичи. В детството си живее в Монголия, Украйна, Полша и учи в различни училища. От юни 1991 г. живее в град Минск. През 1996 г. завършва Филологическия факултет на Белоруския държавен университет. Работи във Втори национален телеканал на ОНТ. За свой учител и наставник в литературата и в духовния живот Бондаренко счита Виктор Васильевич Афанасьев (1932 – 2015) – поет, писател, литературовед, църковен писател, в края на 90-те години на ХХ век приема монашество под името Лазар. Бондаренко е автор на 30 книги, издадени в Русия, Беларус и Литва с тираж над 200 хил. екземпляра, на много сценарии, изследвания, публикувани в периодичния печат. Носител е на редица награди, сред които на президента на Република Беларус „За духовно възраждане“, медал на името на Пушкин (връчен му през 2015 г. от президента Путин), на министъра на отбраната на Р Беларус. През 2015 г. за документалния си филм „Черните дни на София“ получава награда „Свети Георги“ на международния кинофестивал на името на Дмитрий Лихачов. Член е на Съюза на Беларуските писатели, на Съюза на писателите на Русия, на ръководството на Беларуския Фонд на мира и други обществени организации. От 2010 г. Вячеслав Бондаренко участва в създаването на движението за възстановяване на руското военно гробище в град Шипка. Още повече, че това място е свързано с прапрадядо му Ананий Васильевич Максимович (1885 – 1929) – участник във война 1877-78 г., емигрирал от Русия, живял и погребан в Шипка (на страници 287-290 в книгата разказва за него). Вячеслав Васильевич подготвя нова книга, роман „Четири съдби, една Родина“. Част от действието в романа протича и в България с описание на американските бомбандировки над София през 1943 г. Надяваме се, ще имаме удоволствието да представим книгата и в Стара Загора и да се срещнем с автора.
През 2012 г. Вячеслав Бондаренко открива в беларуското градче Дрогичин, Брестка област забравения гроб на родения в Русе Тодор Минков (1830-1906) – български и руски просветител, възрожденец, публицист, дарител, сподвижник на национално-освободителното движение, създател и дългогодишен ръководител на пансиона в град Николаев, Одеска област. В този пансион са учили Алеко Константинов, Панайот Волов, Георги Стаматов, Екатерина Каравелова, Михаил Греков, Георги Кирков и други известни българи. През същата 2012 г. е възстановен гробът, а в Минск се провежда възпоменателна вечер, посветена на Тодор Минков и неговото дело. „Това беше мой дълг пред България и паметта на Тодор Минков“ – казва В. Бондаренко.
С разрешение на Радио Стара Загора и на Ангелина Петкова публикуваме разговора с Вячеслав Васильевич Бондаренко:
А. П. Вашето семейство има много интересна и трогателна история, свързана с България и боевете на Шипка. Историята на Вашия прапрадядо, който като млад офицер участва в тази война и в сраженията на Шипка. Ще бъде много интересно за слушателите на Радио Стара Загора точно по повод 140-годишнината от освобождението на България да ни припомните Вашата семейна история.
В. Б. Моите проучвания в семейната история започнаха през 2006 г. Дотогава в нашето семейство се разказваше като легенда, че нашият прапрадядо е служил в царската армия като офицер и е починал в емиграция. Но нито моите родители, нито моят дядо знаеха къде именно. Те мислеха, че това се е случило или в България, или в Югославия. Но всичко това беше много неточно, това беше семейно предание, легенда. Аз започнах да проучвам неговия живот. Зарових се в архивите. Там намерих служебни документи за него и успях да възстановя историята му до 1917 г. Изясних, че в зрелите си години, по време на Първата световна война вече е бил полковник. А в годините на Освободителната война 1877-78 г. е бил млад прапоршчик (младши офицер), току-що получил своето първо офицерско звание през 1876 г. и тогова е започнала войната. Но къде е завършил живота си аз не знаех и не успях да узная тогава. Тази информация публикувах в интернет и след известно време видях, че към моята информация има добавка. Неизвестен за мен човек написа, че моят прапрадядо е починал през февруари 1929 г. в Шипка, в Руския инвалиден дом в това градче. По онова време не знаех нищо за руските инвалидни домове, нито за историята на руската емиграция в България. Започнах да се интересувам от този въпрос. Разбрах кой е този човек, който ми даде информация за моя прародител. Това е Владимир Петрович Гаристов (председател на Съюза на руските инвалиди в България), живеещ в София, който прави много за възстановяване на гробовете на руснаци, погребани в България. Именно под негово ръководство е възстановен 91 парцел в Централните софийски гробища. И така, първоначално се заинтересувах от съдбата на моя прапрадядо, а после и от историята на Руския инвалиден дом в Шипка. Стана ясно, че това са били уникални заведения, в които са живели руски военноинвалиди емигранти. Най-често те са получили своята инвалидност по време на Първата световна война, но е имало и такива, които са участвали в Руско-японската война 1904/5 г. и в Освободителната война за България. Имало е и такива, които са участвали и в четирите войни по онова време – и в Гражданската война в Русия 1917-22 г. Това са много различни хора. Сред тях има и генерали, и висши офицери, и обикновени офицери, и войници, и казаци, и свещеници, семействата на тези хора, техните съпруги, деца, сестри. Накратко са хора, които революцията и Гражданската война изхвърлят извън пределите на Отечеството Русия. Неслучайно те се насочват към България, защото към България у всички руснаци, имам предвид в най-широк смисъл и украинци, и белоруси и у другите националности, които населяват огромната руска територия, отношението е специално. Отношение като към хора с една вяра (православна) с обща култура, обща памет за светите Кирил и Методий, обща писменост, азбука, също и Освободителната война. И тази дружба, това братство, тази любов са толкова здрави, че не са могли да ги разкъсат никакви политически обстоятелства. Нито във времената на Първата световна война, нито във Втората световна война. Всички тези събития минават, а нашите взаимни симпатии остават и досега.
А.П. Искам само да допълня, че във връзка със 140-годишнината двамата патриарси – руският Кирил и българският Неофит ще изнесат обща служба, литургия, в памет на загиналите, в храм-паметника край град Шипка.
В. Б. Удивително! Да, това е точно храмът, в който се е молил и моят прапрадядо.
А. П. Има ли в Беларус паметници, свързани с герои от тази война (Руско-турската 1877-78 г.)?
В. Б. В Беларус има уникални паметници, свързани с Освободителната война. В центъра на Минск има много красив православен храм с името на Светия княз Александър Невски. Той е построен през 1898 г. в чест на 20-годишнината от освобождението на България. Пари за неговото изграждане събират жителите на Беларус и така се получава, че това е единственият православен храм в столицата Минск, който нито веднъж не е бил затварян. Знаете, че в съветска Русия има масови гонения срещу църквата. Много храмове са затворени, разрушени, но тази църква не е затваряна, никога. И още повече, когато през 1941 г. Минск е бомбардиран от нацистките самолети, в покрива на храма попада бомба. Но тази бомба засяда в конструкцията на покрива и не избухва. Всички в града знаят за това случило се чудо! До този храм, в двора е погребан генерал Едуард Жижинский (1834 – 1892). Той е по националност поляк, но служи в руската армия. Интересно е, че именно отряда на ген. Жижинский през януари 1878 г. освобождава от турците село Шипка. Освободителят на Шипка лежи у нас, в Минск, във военното гробище. И всяка година в деня на края на войната, в деня 3 март цялата българска диаспора в Минск, разбира се и работещите в посолството на Република България в Беларус се събират край неговия гроб, отслужва се благодарствен молебен и споменаваме всички, които са отдали живота си за свободата на нашата братска България. (за тържествата тази година dolap.bg писа, отново благодарение на Вячеслав Васильевич https://dolap.bg/2018/03/02/
А. П. Много затрогващо разказвате, Вячеслав Васильевич. Действително е невероятна Вашата семейна история. И можем да кажем, че 3 март по някакъв начин е и Ваш семеен празник, нали?
В. Б. Да, разбира се! В нашето семейство винаги не само дълбоко уважаваме, но и дълбоко обичаме и почитаме България, защото тя е станала последно убежище на нашия прапрадядо. Там са минали последните му години. Разорената от войната България му е изплащала пенсия, с която да живее и той е намерил вечен покой в свещената шипченска земя. Аз мисля, че за всеки човек би била огромна чест да лежи в земята на Шипка. Разбира се той е страдал, че е далеч от своята Родина. Но мисля, че е бил и посвоему щастлив, че живее на православна земя, на земя, която дълбоко го почита, която го е приела в своите обятия и където намира вечен покой!
А. П. Много Ви благодаря за този разговор в ефира на Радио Стара Загора на този паметен ден. Ние сме щастливи, че можахме да припомним тази лична история, която е свързана и с нашата национална история, и с историята на нашия край.
В. Б. Благодаря Ви! Искам да предам специални поздрави на всички слушатели на Радио Стара Загора. Много обичам вашия чудесен град. За съжаление съм бил в него само веднъж, но надявам се не за последен път. Надявам се, че ще мога да ви посетя още веднъж. Искам сърдечно да ви поздравя по случай великия празник 3 март. Обичам много България! Това е страна с велика история. Страна, която има велика култура и велики синове на нацията, с които може да се гордее. Уверен съм, че страна с толкова велико минало задължително ще намери и своя път към бъдещето!
Разговорът можете да чуете тук http://bnr.bg/starazagora/post/100940524/vachislav-bondarenko-e-potomak-na-srajaval-se-na-shipka-ruski-voin
Снежана Маринова
