Д-р Анриета Неделчева: „Образованието, трудът и свободата да избираш, могат да ти отворят много повече врати, отколкото си представяш“

Помните ли рубриката ни „Млади, красиви и талантливи“? Не се наемам да изброя колко интервюта имаше в нея, но всички бяха забележителни. На едни и същи въпроси отговаряха млади хора, които разхубавяват и осмислят Стара Загора.

Дойде ред на новото интервю в рубриката. С д-р Анриета Неделчева, клиничен и естетичен дерматолог, вече известна с работата си в цяла България. Познавам Анриета от дете и безкрайно се радвам за човека, майка, професионалист, жена, който е сега. Пък как мъдро хортува /говори/….

Приятно четене!

 Как би описала на чужденец родния си град?

Стара Загора за мен е перфектният  семеен град. Носи онова усещане за удобство, което прави динамичното ми ежедневие на родител с дете спокойно. Има паркове, училища, градини, институциите….всички важни неща са на една ръка разстояние. Имаме прекрасен Парк „Аязмото“, има много места, където да се спортува.

Коя история от детството ти е дала криле за полет?

Не е точно история или истории. Едни от най-ярките ми спомени са свързани с пътуванията ми като дете. Още на 14-15 годишна възраст бях посетила доста места в Европа, дори и в Азия и това беше благодарение на майка ми, светла и памет, с която много пътувахме, защото искаше да ми покаже света. По-късно в годините осъзнах нещо много важно: тогава тя ми казваше, че е работила и учила много, за да имаме тази финансова свобода и не просто да пътуваме, но  това да разшири мисленето ми, да ми покаже че светът е много по-голям от мястото, в което си роден. Това ми е дало криле за полет: разбирането и то вече мое убеждение, че образованието, трудът и свободата да избираш, могат да ти отворят много повече врати, отколкото си представяш.

Какви знания и умения от родното школо ти помагат в живота и сега?

Може би най-ценното ,което училището ми даде, не е само знание, а дисциплина. Научи ме да си създавам план, да бъда последователна, да изпълнявам това, което съм решила. Аз постоянно съм ходила на уроци, които сама съм инициирала да посещавам и най-важното умение, което съм усвоила – е да разчитам на себе си, да се справям сама, да мога да се адаптирам, всичко друго е надграждащи мои знания, не мисля че е благодарение на школото.

Какъв според теб би бил девизът на семейството ти?

Девизът на семейството ми : „Учи, работи здраво, разчитай на себе си, прави добро!“ С това съм израснала – да не чакаш някой друг да ти изгради живота, вместо теб. Да имаш дисциплина и желание да се развиваш, но да не губиш човечността си. Поглеждайки назад, моите родители винаги са ми давали добър пример, винаги са помагали на хората. Гледала съм ги и съм се учила от тях.

Какво би имало нарисувано на семейния ви герб?

На семейният герб бих сложила такава рисунка: Ръка, свита в бицепс, като символа на сила, способност да разчиташ на себе си. До нея – меч, за смелост и решителност. Една книга – за знание и образование. Едно сърце – за човечността. Може би и силует на красива, елегантна жена, като символ на женственост, на красота, на стил. Като символ на едно присъствие. Това би бил гербът на семейството ми.

Кое от преживяванията, вкусовете, усещанията, приключенията на детството не бива да се пропуска за нищо на света?

Най – най обикновени неща. Бисквитки, потопени в сутрешното кафе на майка ми… Филийка с масло и самардала. Не толкова до вкуса, а до усещането зад него – усещане за едно безвремие, за онези моменти, в които не бързаш за никъде и не гледаш часовника. В момента аз точно това се опитвам да се науча отново – да си позволявам понякога просто да бъда в момента, без да го измервам в часове, задачи, срокове. Аз съм много пунктуален човек и това ми е трудно. И детството ми напомня, че ценните моменти са просто така, такива: времето минава, а ти не осъзнаваш, че е минало.

Защо е тази странна възраст, наречена „пубертет“? Защо е толкова мъчно преминаването през нея за всички въвлечени?

Аз не съм имала труден пубертет, бях строго възпитавана, имах ясни граници и както казва баща ми днес, никога не съм създавала сериозни проблеми на родителите си. Но вече като родител гледам на пубертета по съвсем различен начин. Слушайки родители, които преминават през фазата пубертет с децата си – осъзнавам това, колко предизвикателно е.  Да отглеждаш  дете е едно, но да възпиташ качествен човек с  ценности, с характер,  с отговорности, със самостоятелност – е съвсем друго и изисква много търпение, постоянство, личен пример-много повече, отколкото съм си представяла преди да стана родител.

Вярно ли е, че много от младите хора трудно се откопчват от пубертета до пределни години?

Пубертетът е период, в който започваш да търсиш своето място в света, с емоционалните си драми, бунта, желанието да бъдеш независим…Парадоксът е, че години по-късно много хора продължават да търсят това място, дори вече възрастни. За мен разликата е в отговорността. Истинското отделяне от родителите е не просто да живееш на друг адрес. То започва като започнеш да носиш отговорност за решенията си, за последствията от тях. Много често първата реална форма на тази отговорност е финансовата независимост, да можеш сам да се издържаш, да вземаш решения, да понасяш последствията от тях. Това е един от белезите на зрелостта.

Кое е качеството, качествата, които липсват сред младите хора? А кои са силните страни на сегашните млади?

Това е усещането за отговорност и ангажираност. Понякога апатията изглежда като начин да се предпазиш. „НЕ ми пука, следователно няма как да ме нарани“. В известен смисъл това може да бъде защитен механизъм на психиката. Но същата тази дистанцираност има и цена. Ако не ти пука достатъчно, трудно може да създадеш нещо качествено, да поемеш отговорност и да дадеш реален принос към обществото. От друга страна младите хора имат огромно предимство, много по-свободни са в мисленето си, по бърз се адаптират и живеят в свят с достъп до знание, информация, за който предишните поколения дори не са могли и да мечтаят. Въпросът е как ще се използва тази свобода.

По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в живота и в творчеството?

Вдъхновявам се от хора, които създават, мислят и имат собствен поглед към света. Днес имаме невероятен шанс да живеем във време, в което информацията е навсякъде, а  и благодарение на алгоритмите и прословутите „бисквитки“ Интернет вече доста добре знае, какво ме интересува и понякога ме „запознава“ с изключително вдъхновяващи личности, книги, статии, идеи, знания. Но вътрешният компас е да знаеш кое какво е, да се вдъхновяваш от другите, без да се превръщаш в тях. Да вземаш идея и да я пречупиш през собствения си характер и призма.

Какви хора харесваш? Имаш ли си свои лични класации, колекции на хора, типажи…?

Да,да,да! Харесвам хора извън матрицата. Или хора, които могат да бъдат в матрицата, но  отказват да мислят по зададен сценарий. Харесвам хората със собствено мнение, собствен стил, собствен път. Които не вземат решения според това, кое е модерно и какво ще кажат другите. Най-вероятно харесвам себе си в подобни хора – свободни, любопитни, смели, достатъчно смели и да бъдат различни.

Каква би била идеалната работа, от която да живееш, да си доволен, да си независим?

Ами аз точно това работя. Своята работа като клиничен и естетичен дерматолог бих избрала за себе си и в следващ живот. Успях да изляза от представата за медицината като нещо, което се изчерпва с диагноза и рецепта. Успях да съчетая знания, медицина, прецизност с творческа страна – да създавам, да работя естетика и да виждам резултата от труда си. Не я намерих готова тази работа, създадох я по някакъв начин, оформих професионалния си път така, че да отговаря на характера, интересите и ценностите ми. Затова днес мога да кажа смело, че не работя просто работа, която харесвам, а работа, която е създадох по мой образ и подобие

По какво се различават и по какво си приличат творците от условните Източна и Западна Европа?

Може би истинското сходство е, че истинските творци са били разбрани и ценени след времето си. Творчеството винаги изпреварва средата, в която се появява. Разлика има и в условията, в които тези хора са творили. Западноевропейските творци исторически са имали повече свобода на изразяване, възможности за експерименти. В Източна Европа има повече ограничения

Каква би искала да се видиш след 20 години? Къде? С кого?

Искам определено много повече да съм надградила вътрешния си свят. Цял живот съм се борила за професионален успех, а днес все повече разбирам, че има и друга страна, много по-важна – работата със самия себе си. Искам да съм се научила да живея с демоните си, вместо да се опитвам да ги отричам. Всички в себе си носим и добро и лошо. Истинското израстване е не да се преструваш, че тъмните страни не съществуват, а да ги познаваш, да се научиш да ги балансираш. Искам да съм здрава физически и психически, да съм спокойна и най-вече хората, които обичам и ценя да са живи и здрави и щастливи.

Кои думи на родния си език обичаш и защо?

Самодива, магнетизъм, очарователен…може би защото носят усещане за нещо, което не можеш напълно да си обясниш, за присъствие, красота, характер. Думи в които има загадъчност, не просто да описват нещо.

Коя приказка би прочел довечера на детето в себе си?

„Грозното патенце“. Може би точно сега в този етап на живота ми и от всички приказки бих избрала нея. Човек понякога прекарва много дълго време в опити да се впише, да бъде разбран, да бъде приет от средата си, докато в един момент разбира, че не е било необходимо да се променя, просто е бил на неправилното място. С годините все повече се уча да не се боря с това, което съм, а да го разбирам и превръщам в своя сила и съм успяла да го превърна в своя сила.

Коя българска поговорка харесваш и защо?

„Вълкът козината си мени, нрава-не“. Според мен човек всъщност може да се промени, да израства в личностното си и физическо развитие, но ако познава собствената си природа и работи със своите силни и слаби страни. Промяната има смисъл, когато не губиш себе си по пътя.

Какво, къде е „земен рай“ за теб /по химна на Републиката/?

Земният рай за мен е пролетта в Балкана в края на месец май. Покрай Райското пръскало – да лежиш на поляната, да гледаш водопада и просто да се възхищаваш на това, което природата е създала. Без график, без телефон, без следваща задача. Има моменти, в които не ти трябва нищо повече, за да си кажеш „Точно тук и точно това ми е достатъчно“.

Въпросите са на Уляна Кьосева