Кой трябва да научи младите хора как да изглеждат и да се държат на културни събития?

Представете си следната ситуация (която вероятно сте и виждали): влизате в театъра или киното, а наоколо виждате млади хора, а и такива на средна възраст, дошли с маратонки и скъсани дънки. Някои от тях говорят на висок глас, други се опитват да си качват краката по седалките, трети не могат да се разделят с телефона си дори когато представлението вече е започнало.

Иначе може да са пълни отличници в училище. Може да знаят кога е написано дадено произведение, да са научили биографията на автора и да получават шестици на тестовете. Но дали тези шестици означават достатъчно, ако никой не ги е научил как се държим, когато отидем на театър, концерт, изложба, литературна премиера или друго културно събитие?

В последните месеци отново много говорим какво трябва да учат децата. Обсъждат се нови учебни програми, съдържанието по литература и история, мястото на различни автори и произведения, както и преразпределянето на материал между отделните класове. А през септември беше обявено и намерението да се върви към един учебник по български език и литература, българска история и география. Самата идея предизвика сериозен обществен спор.

Само че сред всички въпроси какво още трябва да добавим в учебниците сякаш много по-рядко задаваме един друг: кой ще научи детето какво да прави с всички тези знания, когато излезе от класната стая?

Защото литературата не е само да знаеш кой е написал „Под игото“. Културата не е само да разпознаеш картина на известен художник. Музикалното образование не би трябвало да приключва с разпознаването на композитор. Част от културата е и да разбираш, че различните обществени пространства предполагат различно поведение и облекло. Тук въпросът съвсем не е дали маратонките са „лоши“, дали дънките са „некултурни“, или дали всеки трябва да ходи на театър с костюм и вечерна рокля. Нито едно от тези твърдения не е вярно само по себе си. Въпросът е много по-прост: умеем ли да разпознаваме контекста и да се съобразяваме с него?

Има разлика между кино, премиера в операта, рок концерт, училищно тържество и официален прием. Както има разлика между това да говориш с приятелите си в междучасието и да разговаряш високо по време на театрално представление. Да познаваш тези разлики не е снобизъм, а въпрос на социална грамотност. Чия работа е обаче да я създаде? На семейството или на училището? Показателно е, че в собствените си концепции за промяна на учебните програми МОН говори за възпитателните функции на училището, за формиране на ценностни нагласи и за социално-емоционална интелигентност.

А може би своята роля имат и самите културни институции. Един ученик може да прочете десет страници за театъра, но едно организирано посещение, придружено с разговор защо не е добре да закъсняваме, защо телефонът се изключва, кога се аплодира и защо поведението ни влияе върху останалите, може да го научи на нещо, което няма как да бъде изпитано с тест.

Но като че ли важното за много хора – родители, учители или ученици – сякаш се свежда единствено до въпроса: „Колко си изкара на теста вчера?“. Но питаме ли се по какъв начин тези оценки възпитават човека, който утре ще завърши училище? Все пак може да имаш шестица по литература, но никога да не си влизал в театър.

Ето такива примери ни показват как образованието и културата всъщност не са едно и също. Едно е да имаш диплома за придобити знания, но съвсем друго е как на практика прилагаш тези знания и дали те действително са достатъчни, за да се наречеш „културен“. Защото образованието може да бъде удостоверено с диплома, само че културата най-често се вижда точно в онези ситуации, в които никой не ни изпитва и никой не ни пише оценка в бележника.