“Суини Тод: Бръснарят Демон от Флийт Стрийт” ще бъде представен на 19 август в Античен театър Пловдив

След прекрасните два спектакъла на Античен форум „Августа Траяна“ мюзикълът “Суини Тод: Бръснарят Демон от Флийт Стрийт” ще бъде представен на 19 август в Античен театър Пловдив.

Режисьорът Петър Одажиев казва:

„Суини Тод“ получава десетки коментари… Много хора приемат убийствата в спектакъла като самоцелна провокация. А всъщност те са драматургичният език, чрез който Сондхайм говори за нещо много по-дълбоко.

Защо историята достига до такива крайности – съзнателни убийства и превръщането на телата в пайове. На пръв поглед това изглежда като сензационен сюжет, който разчита единствено на шока. Но ако останем само на това ниво, пропускаме същността на произведението.

Убийствата не са истинската тема на „Суини Тод“. Те са последната фаза на един много по-дълъг процес. Големият въпрос, който поставя Сондхайм, не е защо един човек убива. Големият въпрос е как стига дотам. Как човек, който някога е бил любящ съпруг и баща, постепенно губи способността си да различава справедливостта от отмъщението, а човека – от врага.

Именно затова ме интересува не самото престъпление, а механизмът, който го поражда. Несправедливостта е само началото. След нея идват унижението, безсилието, загубата на доверие в закона, обсебването и постепенното разрушаване на човешката личност. Убийствата са последицата. Те не са темата.

Но Сондхайм прави още една крачка. Ако историята свършваше с убийствата, тя щеше да бъде трагедия за едно лично отмъщение. Вместо това той въвежда един от най-смразяващите образи в музикалния театър – пайовете на Мисис Ловет.

Тук Сондхайм напуска сферата на реалистичния разказ и навлиза в територията на гротеската и черната комедия. Именно затова сцените с пайовете често предизвикват смях. И този смях не е случайност. Той е част от драматургичния механизъм. Сондхайм ни поставя в изключително неудобна ситуация – кара ни да се усмихнем на нещо, което е морално недопустимо. А веднага след това ни принуждава да си зададем въпроса: „Защо се засмях?“

Това е моментът, в който разбираме, че произведението не разказва само за героите. То започва да разказва и за нас.

Канибализмът в „Суини Тод“ не бива да бъде възприеман единствено като буквален акт. Той е голяма метафора за общество, което постепенно престава да вижда човека като човек. В света на пиесата хората непрекъснато използват другите за собствените си цели. Съдията използва властта си, за да унищожи чуждо семейство. Бийдъл използва закона като инструмент за подчинение. Пирели използва измамата. Мисис Ловет използва чуждото страдание като бизнес възможност. Всеки по свой начин превръща другия в средство за постигане на собствените си цели.

Пайовете са логичният завършек на този свят. Човекът вече не е личност. Той е суровина. Стока. Материал, който може да бъде употребен. Именно затова канибализмът е толкова силен сценичен образ. Той показва общество, което буквално започва да се храни със собствените си хора…

Още по-страшно е, че повечето посетители на пекарната нямат представа какво ядат. Те продължават ежедневието си спокойно. Харесват пайовете. Препоръчват ги. Възхищават се на вкуса им. Това е може би най-силната метафора в произведението. Злото не винаги съществува открито. Понякога то се превръща в част от ежедневието и хората престават да го забелязват.

Именно тук ролята на Мисис Ловет придобива огромно значение. Суини Тод е човек, погълнат от болката си. Ловет е човекът, който прави тази болка функционална. Тя не подтиква към убийство от омраза. Тя рационализира злото. Не казва: „Да станем чудовища.“ Казва: „Защо да се прахосва месото?“ Злото започва да говори на езика на практичността, на здравия разум, на икономическата логика. И точно това го прави толкова плашещо.

Тук черната комедия има съществена драматургична функция. Смехът не отслабва ужаса. Напротив – засилва го. Когато публиката се смее, тя за миг престава да осъжда случващото се. И именно в този момент започва да усеща колко лесно човек може да свикне с немислимото.

Това е една от причините спектакълът да бъде изграден в естетиката на викторианската гротеска и ноар. Реалистичното изображение на насилието би отблъснало зрителя и би затворило възможността за размисъл. Гротеската създава необходимата дистанция. Тя позволява да видим абсурда на този свят, без да изгубим способността си да мислим за него. Зловещото и смешното съществуват едновременно, защото така функционира и самото общество, което Сондхайм описва.

Затова вярвам, че най-страшното в „Суини Тод“ не са убийствата и не е канибализмът. Най-страшното е моментът, в който започваме да разбираме как всичко това е станало възможно. Не да оправдаваме героите, а да проследим процеса, който ги е довел дотам. Именно тогава историята престава да бъде разказ за някой друг и започва да се превръща в предупреждение към самите нас.

В крайна сметка „Суини Тод“ не е произведение за кръвта. То е произведение за обезличаването. За опасния момент, в който човекът престава да бъде човек в очите на другите. А когато това се случи, всичко останало вече изглежда възможно. Тогава насилието престава да бъде изключение. То се превръща в навик. А обществото започва спокойно да живее с него, без дори да осъзнава, че постепенно се храни със самото себе си.“