Да си спомним за художника Светлин Стоев. Днес щеше да празнува 60 годишнина.

Въпреки, че познавах Светлин повече от 30 години – и покрай баща му – писателят Йордан Стоев, и покрай битките му за признаване на каракачанското куче като българска порода, и от десетките му изложби, и от представяне на двете му книги, и от „скандалните“ илюстрации на книгите с „ЕБиграми“ на Митко Динев, и от десетките ми интервюта с него, две от които са в две от книгите ми, и от незабравимите срещи на кафе…, нямам куража да напиша есе за него, защото той беше вселена. Беше мъжкар. Беше як българин, дошъл сякаш от далечното ни минало на юначните българи. И пиеше, и се биеше, и закриляше по-слабите, и рисуваше или майстореше пластики с невероятна отдаденост. Всичко – на макс. Живот – на макс!

Истинските хора на изкуството са богоизбрани. Когато свърши земният им път, те остават за години напред, за столетия с творчеството си, с мъдростта и посланията си, които понякога трудно се разчитат от съвременниците.

Няма да забравя откриването на изложбата му в двора на Старозагорска митрополия.

В най-невероятната, но затова пък прекрасна „изложбена зала“ под небето, сред вековните дървета и шармантната градина на старозагорския митрополитски двор, на 31 август 2021 г. живописецът Светлин Стоев откри 23-та си самостоятелна изложба. Тя е част от благотворителната вечер на Негово Високопреосвещенство Старозагорски митрополит Киприан, послучай именния му ден, с идеята, със събраните средства да се закупи належаща апаратура за Комплексния онкологичен център в Стара Загора. В този смисъл , за каузата, Светлин Стоев подари една от изложените картини – „Алегория“-2.

Край централната алея и в тревните площи художникът представи 16 различни по размери платна, почти всички създадени през същата година и четири пластики. Всички те са обединени под заглавието „И още бди Иисус и проверява българската кръв“. Многобройната публика се спираше в размисъл пред „Ода за Голгота“- 1 и 2, „Градината на праведните грешници“ – 1,2,3; „Тишина от чанов ек, притихнал в сърцето на Балкана“, „Възнесение“, „В памет на една любов“, „Благовещение“, „Изкушение“, „Лице на ангел“, „Кръщение“, „Алегория“- 1 и 2, „За 30 сребърника“, „Адвентус“, „Моята молитва“…

Разговорихме се:

Какъв беше поводът да започнеш създаването на тези нови, сакрални сюжети и в крайна сметка с творбите да откриеш самостоятелна изложба и то не къде да е, а в двора на Старозагорската света митрополия, с благословението на митрополит Киприан?

Това е Божия промисъл. В основата стои вътрешно съзряване и готовност да приема света по друг начин. Извън греховете, извън саморазправата, извън оня подход, който съм прилагал в годините си досега – да съдя, да създавам света по мои правила и т.н. Не съм се примирил с това усещане, но в крайна сметка избрах смирението и новите посоки, търсенето на нови пътеки, на нова светлина. Като всеки зрял човек и творец отправям взор към Божията светлина, колкото и клиширано това да звучи. Това са слова използвани милиони пъти от невежи, заблудени хора.

Пътят към доброто, към просветлението, минава през отрицанието. Отрицание на демоните в себе си. Отрицание към ония „приятели“, които те тласкат към греховността, към агресията, саморазправата и т.н. Това вече е нещо надживяно.

Вече промених и стила си на работа. Много по-детайлно и обобщено разглеждам изграждането на една картина. За мене водещ е предният план. Фонът е обобщено пространство, което мотивира предния план. В една пестелива, живописна гама, разкривам внушението на моите картини.

Силно съм повлиян от Караваджо. Една от картините си, която не можах да завърша е диалог между мене и този голям мъж. Един страдалец, човек преминал през големия катарзис на живота между шпагата, честта, творчеството, безсънието, страха от смъртта, предизвикателствата на смъртта…Неговата живопис е невероятна. Той има в творбите си театрално, бих казал драматично осветление. Запленява ме третирането от него на библейските текстове, библейските истини. Сякаш е бил пряк свидетел на всичко, което се е случило. Не виждам друга личност с която на чаша вино да мълча пред големия гений, който е разпъван между демоните и ангелите. И това е присъщо за хората, които допускат и едното и другото в себе си. Жалко е, когато човек стъпи само върху гърба на единия…И „Щурците“ изпяха песента“…Кълна се в дявола и Бога…“ Или в дявола, или в Бога, не може и в единия и другия.

Осъзнаването на това, че животът е много кратък и тропа по масата с пръсти и те пита:“Глупако, какво направи с живота си? Какво създаде?“

Според мене, нямаш право да бъдеш недоволен от живота си, защото твърде много неща създаде по пътя си – кои от кои по-ценни, и продължаваш да търсиш истината и пътя…

Така е, но той ще продължи да ме пита:“Защо мълча тогава“? Мълчах, за да видя докъде може да се стигне…Това беше бунт на един непримирим човек. Вече разбрах, че с гмежа от материалисти на една глава не може да се излезе. Ни с лошо, ни с хубаво. И избрах да съм сам и да тръгна към себе си, към самоизчистването си, към просветлението.

И все пак, кое е нещото, което те тласна да търсиш и откриваш нови пътища за себе си и за изкуството си?

В основата на всичко стои фактът, че когато се изправиш пред смъртта, се изправяш пред себе си. И там празнодумието, илюзиите, надеждите – всичко угасва и заставаш пред фактите. Това бях, това можах, излъгах себе си, излъгах този и този…Никакви илюзии вече нямам.

Нарече изложбата си „И още бди Иисус и проверява българската кръв“ . Всичките 16 платна ли носят идеята ти за пътя към Бога и Света Богородица, към доброто и вечното?

Това е моят път към православното християнство. Това е необхватна тема. Не бих казал, че това е само религия и пътеводна светлина. Това е начин на живот. Тук единствено като творец, намирам основание да кажа, че всеки съзрял творец трябва да се отдаде на Божието творение. То може да бъде страшно разделително и унищожително като цунами и може да бъде невинност и доброта. Инкарнацията на Господ се проявява в един агнец. Т.е. в чисто, невинно същество. И в същото време Божият гняв може да бъде такава разруха…Много малко хора осъзнават това, за жалост. Тези мои разсъждения съм предал в картините си „Възнесение“, „Ехо от небесна тишина“, „Сътворение“, „Апокалипсис“, „Градината на праведните грешници“, „Благовещение“, „Лице на ангел“…

Драги Светльо, чувстваш ли се пречистен, нов човек..?

Да! Направих смела и безкомпромисна крачка на отрицание на досегашния си начин на живот. Не на простащината, на глупостта, на компромиса…Този свят не е изграден само от шкембе чорба и ракия. Търся хора, които като мене не могат без изкуство.

Сънувал ли си картините си, преди да ги сътвориш?

Да! Особено след няколко „разговора“ с Караваджо и два пъти с Ботев. Усещането е невероятно. Те са други вселени, с друга вибрация. Хора, които разбирам и чувствам със сърцето си. Удоволствието е, че разгадах мотивите на Караваджо за неговия стоицизъм и вдъхновение. Те се крият в осъзнаването на краткостта и безвремието в този живот. Ботев пък знае, че е обречен и е готов за саможертвата. Но не в рамките на жертвения агнец, а като войн, като боец, който с непримиримостта си и огнения си дух повежда и другите след себе си.

Имаш ли надежда, че с примера си, ще поведеш и други по пътя към Бога? Твоите творби са като нафора, като комка?

Не вярвам! Те са онези, които са преживели моя път…Но когато са питали Иисус Христос защо е при грешника, при пияниците, а не при праведниците, той е отвърнал: Защото те имат нужда от божественото. При този, който е прозрял истината, няма защо да бъде. Нашата работа е като на просветителите: Да дадеш вяра на обезверения. Да вдигнеш падналия…

Светлин Стоев намери пътечката към Бога. Дано го е отвела при Всевишния!

Росица Ранчева