Чий си? От коя рода си?

Като млада булка в мъжовия ми род сме отишли в един летен ден в неговото село. Пладне отдавна е превалило. Жегата е типично лятна. Реката край наследствената къща на свекър ми и тя е замряла в маранята. Някой трябва да отиде до магазина на центъра. Познайте кой скача ентусиазирано? Младата булка разбира се.

Сложила съм си най-новата рокля на цветя. Имам и романтична шапка. Нося и кошница за покупките. Кипричко стъпям по жаркия тротоар, ей така по градски. Точно пред входа на магазина има голяма липа. Сянката й е прохладна и животоспасяваща. До голямият й ствол е поставена удобна пейка, а на пейката три баби. От далече са ме видели. И аз ги гледам. Приближавам ги и ми става някак притеснено. Не ме изпускат от поглед. Имам още десетина крачки до тях и започвам да се усмихвам. Влизам в сянката на старата липа и ги поздравявам.

• Ти чия си? – започва ме първата. Гледа ме право в очите. Не ме пуска.

Спирам се пред тях. Преглъщам.

• Жена съм на Николай. – и пак се усмихвам.

• На Станко и Яна, ма! – измърморва втората и скръства ръце пред гърдите си. Гледа ме изпод вежди.

• На Николайчо? На Илийчо най-малкия, ли? – усмихва се приветливо третата и сръчква втората, а тя се втренчва още повече в мен. – У, пък си гиздава! Яна таман щеше да те ареса. – не спира да я бута с лакът, онази смръщената.

Така ме посрещна общността на моя съпруг. Важно е да се знае от кои си. От кой род идваш. На кой род принадлежиш. Кои са баба ти и дядо ти. Чий си?

Ако нямаш отговор на този въпрос – тежко и горко ти.

Що пък да е толкова важно да си нечии? По съвременните разбирания това си е чисто посегателство върху личността, личното пространство, неприкосновено право да се самоопределяш и още куп вносни думи и термини, изпразнени от съдържание. За Рода и за Личността е важно да има съдържание. А ще го има, ако знаем от къде идваме, от кого произлизаме, на кой род ПРИНАДЛЕЖИМ!

Всичко в живота и в рода се случва, развива, движи и продължава по десет природни закона. Няма сила, която да ги отмени и това ще бъде последното, което ще напиша в тяхна защита. Личен избор е на всеки човек да ги познава или не.

Днес ви представям ЗАКОНА ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТТА – Всеки има право и принадлежи на своя род и семейство. Всеки трябва да присъства в това семейство и в този род.

Всеки заченат – роден или не, принадлежи на своя род. Точно така – заченат, защото всяко зачеване заема конкретна линия в родовата структура. И ако е заченат, но не е роден, то тези, които идват след него и са живо родени започват да го заместват – искат или не.

Какво се случва, ако заченат и роден е изваден от рода? Причините могат да бъдат най-различни. По-важно е следствието от това изваждане от системата. Представете си градеж. Имате красива, здрава стена, изградена от множество тухли. Сега застанете пред нея и извадете един елемент от подредените в здрава и стабилна конфигурация. Градежът определено няма да рухне, но ако бъде подложен на някоя от природните стихии – вярър, вода или друго недружелюбно въздействие, какво би се случило според вас?

Пробойна! И ако разгледаме тази стена като част от корабът – Род, то дали тази дупка ще бъде благоприятна за общата конструкция? Не! Определено не е добре!

Първо, от това празно място изтича родова енергия, защото тя си търси своя член, за да може да го захрани. Второ, липсващият изпитва една незапълваща се с нищо празнина, защото принадлежността иска да бъде разкрита и търсеното скрито, да е намерено. Трето, не рядко, даже в повечето случаи липсващият е тайна и тази тайна засилва още повече повика на кръвта и тя ще изскочи иззад пердето в най-неподходящия момент, защото никой момент не е подходящ за разкриване на тайната. Има и още, но да не стават твърде много мрачните краски, въпреки че животът никога не ги спестява.

Едно е важно да се осъзнае – всеки заченат има право и принадлежи неотменно на своя род, освен ако родът не го низвергне по важни причини. Те обикновено касаят доброто име или самото оцеляване на рода. Родовата структура е устроена така, че тя питае еднаква емоция към всеки от рода с едничката задача, този род да оцелее, освен към този, който иска да му навреди.

Снимка Сватба

Възможно е голяма част от читателите да възроптаят от следващата информация, но тя преминава през полето на времето и към момента няма друго тълкование. Омъжвайки се българката отива в мъжовия си род, където бива интегрирана от своята свекърва. И именно там тя ражда своите деца и те вече принадлежат на мъжовия род. И ако имаме деца родени от така модерното „съжителство без брак“, то тогава децата принадлежат на рода на своя баща, а къде остава майката? Тя не му е съпруга. Не принадлежи на мъжовия си род. Не му е любовница? Остава да му е наложнижа (на – ложе). Такива жени са били за ложето на мъжа, раждали са децата му, но тези деца са заемали по-нисък социален статус от децата родени от законните им жени. Не хабете енергия за спорове, а се замислете дали при раздяла това юридически е уредено от закона?

Можем ли сами да се изведем от рода? Не! Можем да се отдалечим. Можем да спрем да общуваме с неговите членове. Можем да си сменим имената. Можем дори да си направим пластична операция. Можем да изоставим рода си, но той нас – Никога! Това, което ще си докараме на главата е депресия, неуспехи в личния живот, проблеми в професионалното развитие, загуба на идентичноста, трудности в общуването и още и още.

Кой може да ни изведе от редиците на рода? Само някой по-голям от нас при това при условие, че нашето поведение, говорене или дела вредят на рода и го водят към гибел. Низвегването трябва да е заслужено. Думите изречени към изведеният трябва да съдържат цялата сила и мощ на родовата справедливост. Родът трудно се разделя със свой член. Не е така лесно да изведе някой от тази енергийно-информационна структура, защото старото знание казва, че ако някой липсва, то се ражда един потомък, който много прилича на загубения и започва да разказва за неговата съдба като живее неговият живот. Тъжно, нали!? Кой би искал да стовари такава съдба върху внуците си?

Тук е мястото да разкажа за Великите ни безродници. Има едни изключителни случаи, в които родът създава много мощен свои потомък, които поема тежестта на велики национални каузи и тогава цялата сила, мощ и всички творчески потоци на двата рода на тези хора се отдават и вливат за реализиране на тази кауза. За българският род тези Велики безродници са: Ботев и Левски. И когато цялата сила на родовете отиде за оцеляването на един цял наРод, то тези родове бавно и леко затихват, но остават т.н. спящи пъпки, от които след време ще покарат млади филизи, за да се роди потомъкът, който ще разказва за своите велики предтечи и ще върши велики дела.

Изконно и неотменно право на всеки заченат е да принадлежи на своя род. Да бъде зачитан, да бъде помнен, да бъде разказван, да му се чуе името.

Петя Димитрова

Родов терапевт от школата на Аида Марковска

Преподавател в школата „Задругата на родонавтите“

Член на Българска асоциация по родова терапия – БАРТ