Добрина Бунарджиева, една от емблематичните актриси на Кукления театър, на 2 май 2026г. би празнувала 90 години

Тя е от онези ентусиасти, които участват в изграждането на театъра като институция. От нулата – без удобствата на професионална сцена, без готова система, без изградена традиция, но с огромно желание, смелост и доверие, че градът има нужда от куклен театър.

В летописа за 50-ата годишнина на театъра Бина разказва пред Мария Донева с особен детайл и чувство за онези години. Преди театъра тя работи като счетоводителка в общината. Самата тя си спомня, че имала „око“ за цифрите. Можела веднага да намери къде се губи една стотинка. Но докато работела, все си пеела, а колегите ѝ казвали „Ти не си за тук.“

През 1957 година, по настояване на тогавашния кмет Йордан Капсамунов, е обявен конкурс за куклен театър. Бина първоначално не иска да се явява. Колегите ѝ обаче настояват. На 15 септември 1957 година е основан самодейният куклен театър в Стара Загора. „Трима мъже и три жени“, казва Бина. После идват и други. С „Мечо Турист“ започва всичко. Тя получава ролята на мечката. Денем работи в съвета, вечер ходи на репетиции. Репетициите понякога започват в десет вечерта, но никой не се сърди. Защото, както тя казва, „с много голямо желание правехме всичко“.

Този детайл е важен. В него се побира етиката на първото поколение. Те не наследяват готов театър, изграждат го с телата си, с гласа си, с въображението си, с вечерите след работа, с пътуванията, с репетициите, с несъвършените условия, с ръчно направените прожектори от консервни кутии, с куклите, които тепърва трябва да бъдат овладени.

През 1961 година театърът става държавен и Добрина Бунарджиева преминава от общината в театъра. През 1964 година държи изпити и по чл. 9 получава звание артист. За тази професия тя говори без патос, но с ясно съзнание за трудността ѝ: „За тази работа трябва наистина да има не само желание човек, то трябва и много труд, и малко талант. Даже много.“

И по този начин много точно напипва пулса на спецификата на кукления театър. Кукленият актьор трябва да може да пее, да говори, да води куклата, да мисли през материята, да работи в синхрон с партньора, да изгражда глас и тембър, да не изпуска нито фраза, нито дъх. Бина говори за това като човек, който познава занаята отвътре. За нея ролята не е само текст или настроение, а фино изработване на образ. В „Маргаритката“ има само четири реплики като страхлив заек, но мисли за всяка от тях – дали ще се чуе, дали тембърът ще издържи, дали спецификата на образа ще остане цяла през представлението.

Особено показателен е споменът ѝ за Кълвача в „Меко казано“. За него тя избира тембър и начин на говорене, вдъхновени от сина на Петър Добчев. И това не е самоцелна имитация, а защото, по нейните думи, е интересно тогава, когато измисленото „подхожда на образа“. Това е актьорско мислене в най-чист вид – наблюдение, избор, превръщане на детайл от живота в сценична форма.

„Много си обичах Кълвача от „Меко казано“, казва тя. Куклата имала танц, в който Вяра Калинкова ѝ помагала – едната води краката, другата ръцете и главата. Танц по стълба, изграден с много репетиции и пълен синхрон. „Тя не трябва да бъде никога разсеяна, защото аз се сърдя!“, казва Бина с този особен хумор.

Колегите я помнят именно така – силна, уважавана, актриса с мощно сценично присъствие. Здравка Михайлова казва за нея: „Бина беше страхотна в „Рибарят и златната рибка“ – хала на сцената! Хала!“ А в друг спомен моли да ѝ предадат: „Здрава от Сливен каза, че си най-добрата актриса, която познава.“

Тези думи тежат повече от всяка официална оценка. Те идват от колеги, от хора, които знаят какво значи да стоиш зад паравана, да водиш кукла, да удържиш ритъма, да бъдеш едновременно видим и невидим, да дадеш живот на нещо, което без теб е просто предмет.

Сред ролите и спектаклите, с които името ѝ остава свързано, са „Мечо Турист“, „Вълшебният галош“, „Мечо закачко“, „Маргаритката“, „Рибарят и златната рибка“, „Шестте пингвинчета“, „Меко казано“ и много други. След като я гледа в „Рибарят и златната рибка“, проф. Атанас Илков казва, че Добрина Бунарджиева трябва веднага да премине от трета в първа категория. И така става.

Тя е част и от големия възход на театъра по времето на Васил Апостолов – период, описван като „Златният век“. Това е времето на силните спектакли, на ремонтите, на новата сграда, на международните турнета, на разширяването на художествения език на театъра. Бина помни Васил Апостолов като „много голям организатор“, човек, който „за всичко имаше време и сили“. И тя е основна част от този период на възход.

С театъра пътува във Франция, Испания, Алжир. Разказите ѝ за тези турнета са пълни с конкретност – развалената електрическа система на автобуса по пътя към Париж, часовете в Лувъра, спектаклите на запис с гласове на френски актьори, късните представления в Испания, децата, които след края идват на сцената и искат да видят как куклите говорят. И едно кратко изречение, което може да бъде оставено почти като завещание: „Децата бяха приказни. Децата са приказни.“

Добрина Бунарджиева носи именно това поколенческо съзнание, че театърът се прави с труд, с дисциплина, с талант, с взаимност и с любов към зрителя. Че кукленият актьор трябва да бъде прецизен до последната запетая, но и свободен да търси. Че зад лекотата на сценичното чудо стоят часове работа, вдигнати ръце, репетиции, болки, смях, търпение и доверие между партньорите.

И ако днес се връщаме към нейното име, не е само защото отбелязваме 90 години от рождението ѝ. Връщаме се, защото паметта на един театър не е памет само за премиери, директори, награди и сгради. Тя е памет за всеки един, който е бил част от нелекия път на този театър. За онези, които са били там преди удобството, преди признанието, преди големите турнета. За онези, които са превърнали една идея в жив организъм.

Актриса от първото поколение. Основател. Колега, която другите помнят с обич. И днес, когато се връщаме към тези спомени, дори за тези, които не са я познавали, се откроява едно събирателно изречение: „Бина беше хала на сцената.“