Да си спомним днес за големия български поет, журналист и приятел Иван Груев
Днес щеше да навърши 90 години
Иван Груев е роден на 11 април 1936 г. в Стара Загора. Завършва българска филология в Софийски университет. След това работи като учител в Нова Загора, редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата в Стара Загора, директор и главен редактор на Списание „Участие“ и на други места.
Автор е на 12 стихосбирки, на десетки пиеси, разкази, фейлетони, епиграми и сатира. Негови стихове са печатани в литературни сборници, в централния и в местния печат. Носител е на десетки награди от национални литературни конкурси, на орден „Кирил и Методий“– трета степен, както и на наградите за поезия „Стара Загора“ и „Николай Лилиев“. Наградата „Стара Загора“ за постижения в областта на културата му е присъдена от Община Стара Загора през 2007 г. за стихосбирката „Мигове от светлината“.
Негови пиеси („Черното коте“ и „Вълшебната билка“) са награждавани на национални конкурси за драматургия, а „Марсианчето“ е поставяна в Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора.
Иван Груев издава първата си стихосбирка „Надежда за понеделник“ през 1982 г. Следват още 11 стихосбирки: „Автострада“, 1990; „Рисунки с въглен“, 1992; „Разпадане на чудесата“, 1996; „Лична зона“, 2003; „Премълчавани признания“, 2004; „Причастие“, 2005; „Вино от залези“, 2005; „Мигове от светлината“, 2006. „Завръщането на думите“- 2007 г.;“ От завоя на август“ 2008 г.; „Пречупване на светлината“ 2011 г.;
Превежда поезия от руски език.
Член е на Сдружението на български писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на български писатели в Стара Загора.
Умира на 18 март 2013 г.
Точно преди 5 години поетът и приятелят Таньо Клисуров, който вече също е в компанията на събратята си по перо в по-добрия свят, написа спомени за Груев. Публикуваме ги, защото са честни, искрени, истински и с най-добро чувство.
Иван Груев отиде при поетичните си събратя, но останаха талантливите му стихотворения
На днешния ден – 11 април 2021 г. Иван Груев щеше да навърши 85 години. Не мога да си го представя старец на тази преклонна възраст. В спомените ми е седнал в ъгъла на писателското кафене „Пегас“, най-често в компанията на поета Жеко Христов, пият малко коняче с кафе и приглушено се дуелират със стихове. Особено в последните десетина-петнайсет години Иван имаше с какво да се „дуелира“ с всеки изтъкнат поет. Моето мнение е, че точно в този период той написа най-хубавите си стихотворения – мъдри, сърдечни, уж приглушени, а в същност проправящи бразди в душите.
Закъсня с дебюта си. В издателство „Христо Г. Данов“ късно дадоха път на първата му книга. И причината е според мен в самия Иван. Някакво нежелание да се натрапва, да се показва все го възпираше. А може би и вътрешното усещане, че му предстои да напише онези стихове, с които читателите, а и колегите му ще го запомнят.
Представих аз първата му книга в стария клуб на културните дейци срещу сградата на Операта. В нея вече имаше много стойностни работи, които очертаваха физиономичния поет. Не напразно беше избрал заглавието „Надежда за понеделник“. Сякаш, за да подскаже на читателите, че не се е предал, че има още много да им каже. И многобройната публика в залата на клуба му вярваше.
И Иван го направи.
Майстор на стиха, Груев умееше да кръщава книгите си с красиви и метафорични заглавия: „Рисунки с въглен“, „Разпадане на чудесата“ ,“Вино от залези“, „Завръщането на думите“… Това са малки, скромни като полиграфия издания, но съдържателни, книги с висока поезия, с онази характерна мекота на чувството, дълбочина на мисълта и цветовете на юга. И с хубавите илюстрации на Злати Златев.
Преди някоя година се състоя представяне на една посмъртно издадена книга на Иван Груев. Негови приятели от нелитературните среди внушаваха мисълта, че Груев е бил изолиран, недооценяван, пренебрегван. Решително не съм съгласен. Иван беше съставна част от Дружеството на писателите, от литературното общество в ония години. Като редактор на литературната притурка „Съвремие“ на вестник „Септември“, а и на алманах „Хоризонт“ твърдя, че в тези издания редовно се печатаха стихове на Груев, редом със стихотворенията на Иван Мирчев, Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Янко Димов и Жеко Христов. В тези години Иван се прояви и като драматург, пиесата му „Марсианчето“ се игра на сцената на Старозагорския драматичен театър. В демократичните години Груев за кратко бе част от екипа на списание „Участие“, бе и председател на писателското дружество.
В последните години от живота си той наистина се самоизолира. Рядко се появяваше на публични места, но за сметка на това пък написа най-хубавите си стихотворения. Няколко пъти дойде в кафене „Ралица“, където се срещахме с писателя Йордан Стоев, журналиста Деньо Христов, актьора Борис Дюлгеров и художника Злати Златев. Идваше преметнал през рамо чанта със свои книги, в ръка със студена баничка. Поръчваше си малка водка и споделяше болките си, които бяха и наши: хората не четат поезия, никой не търси стихосбирките ни. Няколко пъти излагал свои книги и сам се опитвал да ги продава във фоайето на театъра, дано някой си купи след представление стихосбирките му. Продавал ги евтино, дето се казва за лев-два. Предлагаше ни да опитаме заедно. Нямало успех това му начинание.
Разменихме последните си книги. После внезапно си отиде – тихо, почти без да разберем. Никой не ни извести, за да хвърлим шепа пръст на гроба на поета. Все пак остана утеха – талантливите му стихотворения.
Иван Груев
По клоните на есента
нависнаха мъхнати дюли,
отлитат птичите рояци
по своите посоки южни,
завързан в тежък житен сноп
под стряхата почива юли,
на всекиго от нас оставил
зърна потребни и ненужни.
А гроздето, обрано вече,
вещае песен и наслада
и аз към кипналите бъчви
вървя по сладките му дири,
вървя по този кръг затворен
и дюли на земята падат,
а косът, кацнал на лозата,
след мен като разбойник свири.
***
Денят е дълъг две стихотворения –
за Любовта и за Надеждата, сестрите
на всичките поети, две видения,
които нощем слизат от звездите.
Облечени в ефирните си рокли,
те чукат с лунни пръсти по вратите,
а после се отдалечават в мрака –
залостени отвътре са душите.
Отровен от проблеми и цигари,
през тънките пердета зад статива
и тази нощ видях, че се отваря
прозорецът, когато си отиваха.
И Любовта, свенливата и нежната
Любов, стои под уличен фенер,
с едната си ръка прегърнала Надеждата –
сънят на будните, според Волтер.
ЛЕБЕДЪТ
Изящен беше лебедът и черен,
издаващ крясъци в крайбрежната тръстика.
Той като всички лебеди бе верен
и своята любима не спираше да вика.
Зовеше я, зовеше я, зовеше,
но тя не идваше – навярно беше мъртва,
а той размахваше крила, но там стоеше
от изгрева на слънцето до мръкнало.
Не помня колко дни и колко нощи
пя лебедът в тръстиките и плака,
но тъжния му глас дочувам още
и знам, че птицата си не дочака.
Така сега в крайбрежната тръстика
два черни лебеда по-малко има –
зад облаците моят лебед вика
и търси сянката на своята любима.
19 ФЕВРУАРИ
Вихрове гонят тръне в полето
Хр. Ботев
Виелица. Кучешки студ. Озъбен.
Ще ме изгризе до кокал…
Вдигам яката настръхнал и зъл –
наоколо – град без посока.
Снежинки-бръсначи. Направо са бесни.
Вятър – от брадва по-остър.
В една такава нощ са обесили
най-българския от българските апостоли.
А там – зад прозореца – топла ракия,
сенки, надвесени над тлъсти пържоли…
И крясък ме блъсва: „Градил Илия…” –
носи се химнът на всички доволни.
В кристалните чаши тъмно се плиска,
съсирена вече, кръв вместо вино,
животът наоколо – пълен с огризки,
останали тука от петстотин години.
Вълча виелица – къде ме довлече…
С глава и с юмруци блъскам вратата…
Не искам да имам такава вечер!
А вятърът гони тръни в душата.
ПЪТЯТ
Ей тоя – черния, напукания, прашния,
на детството и на рода ми пътят –
е моят път и птиците сегашни
край него още пилците си мътят.
Ей тоя – тесния, коларския и стръмния,
извит между върбите и ливадите –
по който тръгваха орачите на съмване,
а вечер тихо слизаха баладите.
Ей тоя – страшния, забития в гората,
със дъбове – за бесене – и брястове –
пресича пак от край до край душата ми –
момче, което няма да порасне.
Ей тоя – сред копривата и храстите,
оран и заличаван от тревите –
със вечните следи от смърт и щастие,
оставени от рог и от копита.
ТРАКИЯ
Ех ти, моя равнина кафява,
моя люлка, песен и пътека,
искам да останеш все такава –
черноземна, тръпнеща и мека.
Искам в тебе – мургава и лятна –
пак да тичам, обгорял и весел,
вечер със звезди да ме намяташ,
сутрин да ме будиш с птича песен.
Вятърът на много върхове ме брули,
морска сол по кожата ми лепна,
но тревите ти единствено са чули
думите, които днес отново шепна.
Ех ти, моя равнина кафява,
спряла покрай Тунджа хълмите си леки,
благославям те да бъдеш все такава –
пълна с птици, песни и пътеки.
ПОЕЗИЯ
Влюбих се в нея, а тя ме докара
до лудост и пълна амнезия,
а още не съм й намерил дамара
на старата дама Поезия.
Прекрасната вещица! Така ме омая,
че си загубих ума и езика…
С нокът ме перна и ме запрати в безкрая –
в ушите на глухи да викам.
След толкова идоли ме накара да лазя,
че коленете ми са охлузени,
но нито една не успях да намразя
от кордебалета на нейните музи.
Слушам гласа й прехласнат,
а той е пълен с насмешка…
В живота понякога търсех и щастие –
но това е съвсем по човешки.
* * *
По пътя към Голгота
всеки има нужда от киренеец.
Сякаш съм роден във Киренея –
само чужди кръстове съм носил.
Сянката ми вместо мен живее
и задава на пръстта въпроси.
Тръгвах с някого и тъй вървях с години,
знаех – болката не се разделя,
но вода му давах и берях малини,
за да бъде сладка тъжната неделя.
Всяка чужда мъка ме привлича,
старата остава, идва нова –
без да се усетя, заприличах
на пчела, събираща отрова.
Накъдето и да съм отивал,
пътят ми до днес не беше пуст,
а на връщане от малката ми нива
някой ден ще срещна и Исус.
***
Аз исках във душите ви корави
да хвърля въгленче, за да ви разтревожи,
а не да къртя камъче от славата
и върху пръстена си да го сложа.
На мен и два живота ще ми бъдат къси
като ръкавите на палтото износено,
а още като юноша захвърлям зад гърба си
години и минути високосни.
Макар че често се катери на кокили,
човек не може да надмине ръста си,
но помни камъка, под който се е свила
змията, дето в лицемер го е покръстила.
Не мисля, че е нужно още да говоря –
от думите едва ли светци ще станат лошите –
аз просто върша работата си, докато от умора
заспивам свит в обувките на нощите.
***
Хиляди пъти бих се влюбил във тебе,
във всяка твоя усмивка и дума
и благославям печалния жребий
да те обичам до смърт и безумие.
Аз ще те търся и ще те викам,
ще те намирам и ще те губя…
Хиляди пъти бих те обикнал,
веднъж не мога да те разлюбя.
