Днес отбелязваме 107 г. от рождението на Веселин Ханчев – Почетен гражданин на Стара Загора

Веселин Ханчев е всепризнат  поет, преводач и публицист, общественик.

Роден на 4.04.1919 г. в град Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет. Участва във Втората световна война, а преживяното на фронта ражда „Стихове в паласките” – лиричен дневник на българския войник. Работил е в Отдел за литература и изкуство в Радио София, бил е драматург в Народната опера и в Сатиричния театър в София и редактор в сп. „Пламък”. Превежда „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, а също и френски и руски поети. Стихове на Веселин Ханчев са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и др. езици.

Умира през 1966 г. в София.

Девето основно училище в Стара Загора, което преди дни чества 60-годишнина, носи името на Веселин Ханчев.

Повече от 40 години, всяка есен Стара Загора е домакин на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“.

СЪЛЗИ ВЪРХУ ЖЕЛЯЗОТО

„Разпънат бях между желязото и нежността“

Веселин Ханчев

Веселин Ханчев е изключително високо и ярко явление в духовния свод не само на българската, но и на европейската поезия и култура на ХХ век! Драматичният полет на неговия дух и сюблимните преображения на удивителния му интелект очертават между 30-те и 60-те години на отминалото катаклично столетие една огнена космологическа траектория, в която българските  духовно-естетически реалии преоткриват универсалните си измерения, завещани още в класическите ни „златни“ векове, сияещи обаче и в наши дни с непомръкващ човеколюбив, душеспасителен блясък.

Поводът да Ви срещна днес със символичната територия на Музей „Литературна Стара Загора“ е именно респектиращата нравствено-стоическа личност на големия старозагорски и национален български поет Веселин Ханчев. Житейската звезда на Ханчев изгрява на 4 април 1919 година под южното небе на Тракия. Ханчев вдишва първата глътка въздух в орисания си за поезия живот сред мистичните сенки, витаещи върху все още тлеещата гръд на жертвопринесената Стара Загора.

„Сълзи върху желязото“ е настоящият идеен резонанс на една моя постоянна тема върху жизнения и най-вече творческия път, върху невероятната смýтна съдба на един от най-големите интелектуалци в новата културна история на България – Веселин Ханчев! А тази творческа тема, сега обобщена – макар и селективно, Ви предоставям с доверие и надежда в едноименната музейна експозиция в памет на нашия съгражданин, на „съвременника на всички времена“ Ханчев!

Естествен в случая е въпросът: Защо е подбрано тъкмо това название – „Сълзи върху желязото“? Дуалистичният подтекст на заглавието, което съм избрал, всъщност е скрит в съдържанието на самата (за сега най-крупна в България) веществено-документална панорама, която Ви предлагам, но той енигматично е закодиран и от самия поет в класическата му опозиция:

Разпънат бях

между желязото и нежността…

Тази съкровена, но и сакрална Ханчева алегория, пулсираща в ядрото на едно от най-ѝзповедните му стихотворения – „Желязото и нежността“, доказва, че и стоманата може да  бъде победена (разядена от изкупителните сълзи на поета) – тя произтича директно от конфронтиращите се полярни измерения в самата концепция на вечно разпънатия дух на мислителя и твореца, но и на човека Ханчев… А Ханчевото духовно разпятие, както и човеколюбивият му бунт, са уподобими единствено с тези на ренесансовия му събрат от XV столетие Франсоа Вийон, та по отношение на Ханчев аз винаги съм привличал в съзнанието си и лирическото френско съответствие от баладата на Вион за „Състезанието в Блоа“, където е казано:

Край извора от жажда аз умирам – 

до огъня стоя, а леденея цял…

Разнородните, разнопосочните художествено-естетически и основно морални томления у поета и философа Ханчев, обаче, са доброволно и безпрецедентно ориентирани към феномена „Човек“ – човекът с главна буква, чието лирическо, но и съдбовно нравствено преоткриване, Ханчев постига в интимните сумрачни недра на дълбоко интелектуалната си същност, но опознава и в шеметните светли селения на емоционално непостижимата си поезия…

Ето, в един веществен и документален план, търсейки във всеки акцент и духовното – чрез изложбената панорама „Сълзи върху желязото“, аз автентично се опитах по този начин да Ви покажа и „моя“ Веселин Ханчев – моят и нашият съгражданин, който, връщайки се понякога в родната Стара Загора, казваше:

Влизам в улиците на моя град

като във спомени…[1]

Всичко, което Веселин Ханчев лирически споделя, е минало не само през творческото му съзнание, но и през сърцето му – станало е негов живот, негова съдба, – с всеки свой стих поетът разкрива пред нас част от соята биография. Но както у всеки истински, глобален поет, тази автобиография не е само лична, не е тясно индивидуална, локална значимост – не е субективен житейски фрагмент, а в нея се вграждат – виждат се и познават съдбата си много хора. Тя става естетическа биография на цяло поколение – реален летопис и символ на епохата…

______________________

[1] Из Словото на В. Ханчев, произнесено на 7 декември 1962 година при обявяването му за „Почетен гражданин“ на Стара Загора. (Вж. ХАНЧЕВ, Веселин. „Аз ще пиша за тебе, град на поети и герои“. – В: „СЕПТЕМВРИ“, Окръжен вестник, г. XVIII, бр. 152, 22.XII. 1962 г., събота, Стара Загора, с. 4)

Иван МАТЕВ

Директор на Музей „Литературна Стара Загора“

Веселин ХАНЧЕВ

ПРИКАЗКА

Под дъжда, който чука невидим в листата,

двама крачим без път и сами.

Няма вик на дървар, ни пътека позната.

Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла

като гълъб, спасен от дъжда.

Отстрани на косата ти свети изгряла

една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.

Нека тя да ни води в леса.

Може би ще намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: „Недей ни разделя.

Равнодушни недей ни правѝ.

Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,

топлинка само в нас остави!“…

Но в косата ти вече звездата не свети.

Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса?

(Може би си спомняте песента по този текст?)

 

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.