Мария Лалева: „Едно усмихнато и красиво нещо да видя в отсрещния човек, за него ще се хвана, него ще поканя в моя свят“

В слънчевия следобед на 27 февруари 2026 г. в Слънчевите къщи на Баня, Карловско, дамите от Зонта клуб Иринополис имаха вълнуваща среща с любимата на цяла България писателка Мария Лалева.

Никаква дистанция, никакво опознаване, получи се свързване от първия момент между Мария и всички дами, които отдавна  чакаха тази среща. Разговорът потече и към подготовката за филма по романа „Живот в скалите“. Въпреки че още чака  „благословия“ във вид на финансова подкрепа от Националния филмов център, дата и мястото за началото на снимките са решени – 26 септември, Ахтопол. Мария Лалева е избрала и режисьора – Иван Владимиров, има актьор и за образа на Демир….но мълчи, сърце, да не казваме всичко.

И въпреки че Мария дава много интервюта, а за Долап.бг са едни от най-интересните й разговори с журналиста Димка Кабаиванова, мисля че ще ви е интересен и този наш разговор.

Избрахме да го публикуваме на 8 март неслучайно. Мария Лалева е Жената Мария. Красива, умна, нежна, забавна, силно интуитивна, духовна – тя е Жената, да, така е. „Баща ми ми каза: Много жена има в теб, но и много мъж, няма да ти е лесно“ – беше само едно от изреченията на Мария Лалева, които запомних.

От стиховете й бих я обрисувала така с думите от нейните стихове: „Имам древни очи. По рождение. По проклятие.“…“Вещица. От тези със сърце-от най опасните“

Мария, сравнявали ли са Ви с Исабел Алиенде по начина на писане?

Някои са ме сравнявали, но аз…не, не мисля че е редно да сравняваме който и да е било автор с друг. Може би като стил – да, обаче всеки автор си има почерк, всеки автор си има предпочитания към кой жанр най-добре се позиционира. Всеки има собствено усещане за езика – едни залагат повече на изящната реч като форма, други залагат на по-опростена реч и по-опростени изречения, но пък гонят смисъла. И изобщо, затова си мисля, че сравненията не са редни. Всеки си има собствена физиономия, никой не може да пише като другия.

И все пак, ми е много интересно, как с Вашите книги и с други, които се появяват, дойде време на този магически реализъм  за България?

Ами да, магическият реализъм за мен е вид духовна литература. Това е оня начин да интерпретираме света малко по-широко от социалната тема, от чисто психологическата лична тема и да надскочим модела на двуизмерния човек, който се състои от тяло и някакъв разум, боравещ със стандартните модели.

Когато говорим за духовност, хората обикновено си представят, че е някаква религиозна насоченост. А то не е така. Духовността е нещо доста по-широко. И рано или късно ще  установим, че тази част, която ние някакси я забравяме, изтикваме: душа, дух – това е нещо неизменно от човека. И то влияе много на живота му.

Мен това ме интересува в човека и аз в това се фокусирам, натам – за причината за болката, за начините, по които излизаме от нея, за противоречията. За тези затвори, в които поставяме човешкото съзнание и за етикетите- нещо което мен ме побърква. Ние сме свикнали да определяме хората по критерии, етикети, показатели и социална приемливост.

Човекът първо е духовно същество. Той после се превръща в социално същество, просто защото материалният свят го изисква. И едното не отрича другото. Тоест – да имаш някакви стремежи към духовно развитие не означава по никакъв начин, че ти не можеш да се впишеш или че живееш като отшелник, исихаст или като монах. Напротив, голямата победа на човешкия дух е да може да се впише в тази обща социална картина и да я променя чисто енергийно и с думи.

Хората търсят Вашите романи за това вписване или за бягство, защото действителността става все по-объркана, безнадеждна?

Тя действителността е точно такава, каквато ние я създаваме. Тя е плод на нашите колективни вярвания, на нашите колективни нагласи, мисли и думи. Когато едно човешко същество е разкъсано между това, дали е социално правилно или да си слуша интуицията, се получава едно огромно вътрешно напрежение и конфликт. Когато един милион човека живеят в този конфликт, те създават тази атмосфера на конфликтност, на разделение и на неразбиране на другия.

Тази дума толерантност, която аз не обичам, заради преекспониране,  е нещо много красиво като съдържание. Ние нямаме елементарно усещане за разбиране и за толеранс към различието на другия. Ние сме свикнали да го обявяваме бързо за враг. Този двуполюсен модел на мислене се налага през медии,  през Фейсбук, през каквото искате…

Има една разделителна линия – оттук са простолюдието, от другата страна са елитариите. Край! Няма нищо по средата. Или си путинист, или си европеец. Или си тъпанар, който играе хоро пред Народния театър или четеш постмодерна литература, в която всичко е черно, безнадеждно и правиш нещо, което е близо до социална епикриза.

Аз не страдам от излишни афинитети към конспирациите, но имам чувството че този модел се налага – на разделение и на крайно противопоставяне, защото това е най-лесният начин човек да бъде манипулиран, да бъде объркан. И когато той наистина бива принуден да приеме едната или другата гледна точка, оттук нататък тези два „балона“ нямат допирна точка. А това не е така. Между тези два „балона“ има един огромен сегмент- представете си две окръжности, които имат едно сечение. В това сечение всъщност живеят страшно много хора, които съвсем спокойно могат да разговарят и с едната и с другата група, които разбират аргументите и на едната,  и на другата група.

Тоест между минуса и плюса, всеки се определя за плюс, а другия за минус, има една съвсем не аморфна маса от хора, които са изключително прекрасни в търсенето на баланс. И точно тези хора, според мен, които си задават тези въпроси, те се ориентираха към такъв тип литература като моята. Защото аз не им предлагам отговори. Най вероятно в тези книги те откриват нещо, което ги приближава до техните отговори, личните им.

Книгите Ви са сред най-продаваните в класациите на книжарниците, в огромни за страната ни тиражи. Имате ли предложения за превод на книгите Ви на чужди езици?

Да,имам. В момента вече е готов превод на английски. Имам предложение за последната книга „Пътища от огън“от сирийско издателство, а също така имам предложение и получих писмо-потвърждение, че съм включена в програмата за превод на украински.

Скоро излезе новината, че за втори път български писател и книга са в номинациите за световната награда Букър…

Това е изключителен успех. Рене Карабаш пише много завладяващо. Чела съм тази нейна книга. Тя си е типична балканска екзотика, но има в нея общочовешка нишка и на мен това ми харесва. Може би е време да го надскочим и в киното, и в литературата този, както му казвам балкански реализъм и екзотика. Защото балансът е между това – нашата специфика на Балканите и това, че сме хора като всички други, в същото време И европейци ….трябва да минем Калотина по някакъв начин. Да тръгнем малко на Запад – не за да им покажем нещо кой знае колко изключително, но за да покажем колко ние сме част от това цяло.

Много искам „Живот в скалите“ да стане хубав филм! В България имаме добри актьори, но сякаш нямаме добри сценаристи. Диалозите във филмите ни вървят трудно. Говоренето, трудно тече диалогът – май, както между обикновените хора…..

Вижте как въпросът Ви съдържа и отговора. Ние все по-трудно говорим един с друг. И когато трудно говориш в обикновения живот, много трудно това се пренася в книга или в диалог в сценарий. Тази невъзможност да си чуваме думите и да разбираме смисъла им, тя се пренася и в изкуството. Това е абсолютно неминуемо. Не мисля че имаме слаби сценарии, по скоро Европа наложи в момента етикет за добро кино. Доброто кино е задължително мрачно кино, безнадеждно кино, черно и това се счита за дълбока философия. И колкото повече депресия, колкото повече безнадеждност, колкото повече липса на катарзис и светлина – толкова повече това е дълбоко важно – да разчовъркаме човека философско и реалистично. Когато самото изкуство ти налага този мрак като норма и то висока норма, няма как и консуматорът на това изкуство, така да го кажем, човекът, който е ориентиран да гледа филми, да чете книги – той приема това за норма. Всичко друго му се струва неестествено и захаросано. Тоест не е хубаво да сме усмихнати, не е хубаво да има надежда, не е реалистично. Ако опишеш един герой, който притежава всички качества на добрия човек, а такива хора има, изведнъж той се оказва захаросан и неестествен. Ако кажеш думата Бог или Духовност, теб моментално те изпращат в група…или си сектант, или си олигофрен, или си за лечение.

Ние в общи линии загубихме човешките мерки и теглилки. И потопихме всичко в мрак. Затова гледам какво става настрани, но в общи линии гледам да не се сравнявам. Просто защото съм приела тази линия, тази бразда да ора. За мен сега е важно да разчовъркаме човека.

Човекът носи абсолютно всички аспекти на това мироздание. И колкото и високопарно да звучи и колкото и неразбрано – е много красиво да се взрем в него. Както не харесвам това „обикновен човек“, защото няма обикновен човек. Всеки човек е толкова красиво индивидуален,  плюсовете и минусите, доброто и лошото, сенките и светлината в него са толкова преплетени, че ние трябва да се научим да се вкопчваме в красивото, което виждаме в другия.

Затова казвам че за мен е станало като Закон номер 1 – едно усмихнато и красиво нещо да видя в отсрещния човек, за него ще се хвана, него ще поканя в моя свят. Това точно ще е мост, който ще пусна между нас, за да може той да си извърви неговите пет крачки до мен и аз да си извървя петте крачки до него. И да се срещнем някъде. Винаги ще сме различни. Обаче всъщност това е най-красивото в цялото творение. За тези различия е и последната ми книга „Пътища от огън“. Че различните физиономии, които имаме са всъщност покана към другия да се обогатим. Да има какво да дадеш и да има какво да вземеш. Да има какво да научиш другия, да има какво да научиш от него.

Интервю на Уляна Кьосева