Мисъл за мъртвите, милост за живите

Пиша тези редове само от първо лице. Не като журналист, още по-малко като „детектив“ или някакъв друг „експерт“, а в съвсем лично качество – като човек, изправен пред ужасяващата трагедия в две действия (в Петрохан и край Околчица).

За мен майката на Иво Калушев – известната пианистка проф. Стела Димитрова-Майсторова, и нейният съпруг – големият български художник проф. Николай Майсторов, са много близки на сърцето ми хора. Мога само да им изразя цялата си обич и съпричастност в тези дни на болка, както съм в мислите и в молитвите си и с близките на другите жертви, без да ги познавам лично.

Познавам Иво от дете, пред очите ми и в момента той е такъв, какъвто го помня от годините в Испанската гимназия – усмихнат и отворен към другите. После той пое по широкия свят. Онова, което съм чувал за пътуването му до Мексико, за заниманията му със спелеология и групата около него се припокрива с разказа на Владимир Йончев от „Офнюз“.

През 2010 г. всички, познавали Иво, бяха горди, че той спаси 7 души, извеждайки ги с огромен риск за живота си от наводнената пещера „Духлата“. Нека не забравяме това днес, независимо от всичко случило се.

Никога не съм ходил в бившата хижа „Петрохан“, нищо не знаех и за „зелените рейнджъри“, но влязох в интернет и видях, че Европейската федерация на рейнджърите (ERF) e съвсем официална организация, създадена през 2017 г., която има свои секции в много държави и е ангажирана с „всекидневен контрол на защитените територии; с опазването на дивата природа и местообитанията, с образованието и правоприлагането на действия срещу бракониерството“. В раздела „новини“ на ERF открих и съболезнованията им към близките на загиналите техни членове в България. Стана ясно, че тукашните зелени рейнджъри са имали сътрудничество с Гранична полиция, което е съвсем нормално. Най-неясна обаче е ролята (и отговорността) на ДАНС във всичко това, както пролича от изслушването в парламента. А е изключително важно тя да се изясни!

Лично аз нямам никакво обяснение за непомерната човешка трагедия, разиграла се край Петрохан и край Околчица. Тя просто не се побира в ума ми, толкова е шокираща, и на всяка цена държа  истината да се разкрие, каквато и да е тя. Искам най-вече да узная кое е провокирало целия този ужас, за да се стигне до най-страшното, включително до смъртта на дете. МВР категорично отхвърля версията за външна намеса, но има множество противоречащи си обстоятелства, допълнени със свидетелски показания (например за четирите черни джипа, които на 1 февруари са били в близост до мястото на трагедията). В момента обществото е силно разделено в интерпретациите си, а доверието в МВР и прокуратурата е на най-ниските си нива. За мен най-доброто решение е консорциум от няколко български медии да сформират екип от разследващи журналисти с опит, които факт по факт да проверят резултатите и изводите на следствието. В света има подобни прецеденти. Иначе никога няма да сме сигурни, че сме узнали истината.

В момента обаче сме в траур – било в християнски, било, ако искате, в психоаналитичен смисъл.

Близките на загиналите още не са „приели смъртта“ – не са погребали и оплакали своите родственици – и ми се струва, че е редно за малко да замълчим.

Защото не сме съдии, не сме прокурори или следователи, но лесно можем да се превърнем в палачи…

Давате ли си сметка колко уязвими в момента са близките на жертвите, които от сутрин до вечер чуват какво ли не? Ами ако някой от тях се пречупи и не издържи? Ако броят на жертвите по тази причина нарасне? Как тогава ще реагираме като общество и ще отмиваме този грях?

В други държави на роднините на жертвите задължително се оказва психологическа помощ. Но не и в България, където те научават първо от медиите, че са открити телата на близките им. Как се преживява подобен шок?

След кошмара край Околчица гледах изявление на видимо притеснен комисар от полицията, който заяви, че всичко това било „без аналог“ в България. Но има аналогични трагедии в други държави, от които МВР би трябвало да извлече някаква поука.

Ще дам само един пример. От 1984 г. насам френското общество не може да се съвземе от делото „Грегори“ – убийството на четиригодишно момче в планинския район на Вогезите. Следствието е объркано, непрекъснато сменя посоката си и още не е приключило! То буквално се е водело от самото начало в телевизионен ефир и цяла Франция е била разделена на две в „присъдата“ си: в резултат на което загиват още хора, има и самоубили се; накрая дори съдия-следователят по делото слага край на живота си, поради факта, че се е провалил.

По време на траур наш дълг е на първо място да проявим милост към загиналите и техните близки. Достатъчно кал и заклеймявания се изляха още първите дни.

Ако близките намерят сили да кажат, каквото знаят, редно е внимателно да ги чуем. Ако предпочитат да замълчат, това също е тяхно право.

„Истината е някъде там“. Но е срамно тази страшна трагедия да се политизира. Дано пълните записи от видеокамерите и документите по делото бъдат разсекретени и един ден да научим истината – колкото и зловеща да е тя.

Тони НИКОЛОВ

Източник: Портал за култура, изкуство и общество.