Ново стихотворение на любимата ни поетеса Мария Донева

Оптимизмът ми крета.

– Уф, че лоша планета.

Новините – омразни.

Всички чаши са празни,

и дрънчат, и се чупят.

Мъчат се да ме купят.

Всеки ден ме е срам,

от какво – сам не знам.

И се чувствам глупак.

И смехът ми е грак.

Аз съм гарван проклет.

Аз съм кофти поет.

Аз си тръгвам. Пеша.

Стискай зъби, душа.

– Оптимизме, недей.

Ти си хала и змей.

Тръгваш? Мисъл нелепа.

Пий от моята шепа,

за какво ти е чаша?

Всяка радост е наша.

Виждам как си се скапал,

колко си се оцапал,

и си станал различен,

и не оптимистичен,

мъката те души,

и си клепнал уши…

Даже ме досмеша.

Стискай зъби, душа.

Ти все още си мой.

Аз ти казвам, постой.

Няма как да ти дам

да вървиш чисто сам

по пътеката тъмна.

Пък и то почти съмна…

Не бъди черноглед.

Глупчо, кофти поет,

мое мило мрънкало,

братче и огледало,

много си ми любим.

Още ще издържим.

Аз ще те утеша.

Стискай зъби, душа.