Защо „перфектните“ родители понякога отглеждат неблагодарни деца? Гениална мисъл от Оскар Уайлд

Често чуваме историята за успелия мъж – богат, влиятелен, постигнал всичко. Но когато го попитат какво не може да прости на родителите си, той отговаря без да се замисля:

„Това, че живяха моя живот, вместо своя.“

Звучи странно, нали? Как може някой да се оплаче, след като родителите му са дали всичко – време, пари, усилия? Но проблемът не е в липсата на грижа, а в нейното задушаващо присъствие.

Този мъж, макар и реализиран, изпитва тежка обида. Той смята, че родителите му са съсипали детството му, като са го принуждавали да учи денонощно, водели са го по музеи, когато е искал да рита топка, и са планирали всеки негов ход.

Това не е необичайно. Много родители се опитват да „направят човек“ от своите деца, без да осъзнават, че детето е отделна личност, която може да има свои желания и мечти.

Халил Джубран в своята класическа творба „Пророкът“ казва:

„Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на копнежа на Живота към самия себе си.“ 

Този цитат напомня нещо важно – родителите понякога забравят, че детето им не е тяхна собственост или проект. То има собствен живот и собствен път.

Ето защо не е изненада, че много деца, въпреки успехите, които постигат, се оказват объркани и несигурни в живота си.

Имам една позната, която завърши училище с отличие и постъпи в най-добрия университет със стипендия. Тя беше най-добрата студентка в курса и започна работа веднага след завършването… но така и не успя да научи как да изкарва пари.

Месо купува рядко, два пъти в седмицата, и често не може да си го позволи. Това ме шокира. Родителите ѝ очакваха успех и пренебрегнаха важността на практическите умения, които тя не получи.

Капанът на прекомерната грижа

Представете си Иван, който като дете е искал да играе футбол, но родителите му го водят на уроци по пиано и немски, защото „така е по-добре за бъдещето му“. Днес Иван е успешен адвокат, но не намира удовлетворение в професията си. Не е избрал сам това, което прави, а е бил подложен на натиск.

Това е един от най-честите проблеми в родителството – прекаленото настояване за успех. Родителите не само, че не могат да бъдат себе си, но и не разбират какво искат да правят с живота си.

Оскар Уайлд също подчертава този парадокс:

„Децата започват с това, че обичат родителите си; след време ги съдят; рядко, ако изобщо някога, им прощават.“

Това, което Уайлд вероятно иска да предаде, е, че родителите често не разбират как влияят на децата си със своите действия и желания, и как, дори с най-добрите намерения, могат да създадат дистанция, която е трудна за преодоляване.

Тя разкрива една болезнена истина, която всички можем да разпознаем в личния си живот: любовта, която даваме на децата си, може да се превърне в тежест за тях, когато започнат да се чувстват задушени от нашите очаквания и амбиции.

Фиксацията върху задължителния успех

Днес сме свидетели на нов феномен – родители, които живеят в училищните форуми и чатове. Те обсъждат всяка оценка, всяка контролна и влизат в открити войни с учителите за всяка тройка, получена в пети клас.

Създава се усещането, че в училище ходят не децата, а техните родители. За тези деца светът се превръща в място, където една слаба оценка е катастрофа и крах на всички надежди.

Родителите поставят огромна отговорност върху плещите на малкия човек. Те очакват оглушителен успех, който често подсъзнателно искат да присвоят за себе си, за да се наслаждават на лаврите.

Златният медал, който тежи

Има деца, които завършват със златни медали и дипломи от престижни университети, задоволявайки амбициите на родителите си.

Но когато излязат в реалния свят, те често не знаят как да оцелеят или как да изкарват прехраната си, защото са научени само да изпълняват чужди инструкции.

Те са били „проект“, а не личности. Когато родителите инвестират всичко в детето като в акция на борсата, те очакват дивидент под формата на вечна благодарност и подчинение.

Благодарността не се купува с подаръци

Днес се появи и друга категория родители – тези, които са готови да купят всичко. Най-добрият телефон, най-скъпите дрехи, рожден ден с известни блогъри в луксозни ресторанти. Ако преди децата чуваха: „Нямаме пари за това“, сега чуват: „Кажи какво искаш и ще го купя! Можем да си позволим всичко!“.

Проблемът е, че на детето се натрапват желания, които то дори не е успяло да формира само. И когато след години родителите попитат: „Къде е благодарността ти?“, отговорът е мълчание.

Защото благодарността не е стока, която се заменя срещу последен модел смартфон.

Сблъсъкът на егото

Понякога тези конфликти продължават до зряла възраст. Един път видях съседа си да плаче – той е на 90, а се беше скарал със сина си, който е на 70. Синът му просто го помолил да не се намесва повече в живота му. Сърцето се разкъсва, но е и нелепо: 90-годишен баща и 70-годишен син, който вече сам е дядо, не могат да се „понесат“ заради характерите си.

Това показва трагедията на родителя, който не спира да се меси, дори когато дете му отдавна е самостоятелен възрастен.