Памет за митрополит Методий Старозагорски

Животът и делото на Митрополит Методий Старозагорски, една от най-популярните и най-противоречиви фигури в Българската православна църква oт края на XIX век и началото на XX век, привлича широк обществен интерес повече от столетие. На 1 ноември 1922 г., забележителният възрожденски духовник напуска този свят, а в думите от последното (известно) писмо, което изпраща на окръжния съдия в Стара Загора, откриваме голямото му разочарование и омерзение: „По-добре да бяхме останали под турско”.

По ирония на съдбата, точно в деня на блажената му кончина, и през същата година, Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в кабинета на Александър Стамболийски, внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители в Царство България. Сякаш Божи знак, който свързва края на живота на един от основателите на Българската екзархия и началото на един всенароден празник. И повод за горчив размисъл.

За съжаление, трябва да отбележа, че споменът за дядо Методий, един от безспорните български будители, е накъсан, оцветен на места идеологически, а в биографията му има все още бели петна. През последните години ясно се вижда как с комсомолски плам се обезличава от някои изследователи и историци името му и се заличават делата му.

Пет юбилея, свързани с дейността му като старозагорски митрополит, се отбелязват през тази година – 130 години от създаването на парк „Аязмото”, който днес носи неговото име, 130 години от първа копка на манастирския параклис „Св. Теодор Тирон”,съответно – 130 години и на манастира в парка, 130 години от издаването на книгата му „Възпитание в духа на християнството или безбожието” и 120 години от учредяването на първото православно братство в Чирпан.

Първият сериозен опит за обективен анализ на личността и приноса на дядо Методий е на църковния историк акад. Иван Снегаров в статия, публикувана на 21 декември 1922 г. във вестник „Зора”, само месец след блажената му кончина. Той поставя първия Старозагорски митрополит до братя Миладинови, Теодор Синаит, Кирил Пейчинович и изтъква четири негови заслуги: участието му в Първия църковно-народния събор, в Освобождението на България, за възстановяването и развитието на екзархийското дело в Македония и защита на независима и самостоятелна Българска Православна църква.

Роден през 1838 г. в Прилеп, с мирското име Тодор Кусев или Тоде, в семейството на български бежанци от Албания, той израства в къща, която се намира между българското училище „ Св. св. Кирил и Методий” и църквата „Свето Благовещение”. Училищният звънец и църковната камбана огласяват дома им. Майка му, ревностна християнка, млада остава вдовица, сама отглежда шестте си деца – петима сина и една дъщеря. Тодор е най-малкият сред момчетата. Баща му умира, когато детето е едва на две години.

Прилеп е разделен на 19 махали и християнските носят името на свещеника си, който отслужва в тях християнските треби. Броят на православните духовници не е малък за времето си, те са общо 12 – разказва в мемоарите си учителят от Пловдив Никола Еничерев, възпитаник на известните възрожденски просветители Христо Г. Данов и Йоаким Груев. Той е поканен и назначен за главен учител в българското училище „Св. св. Кирил и Методий” в Прилеп, където е от 1866 до 1877 г. Двамата с Кусев стават съратници в борбата за българска просвета в Македония и установяват приятелски отношения.

Първите си уроци Тодор получава в частното училище на Хаджи поп Костадин в Папа Костадин махале. След килийното училище, майка му го записва в първото светско училище „Св. св. Кирил и Методий, което граничи с дома им.

Като ученик е „внимателен, любознателен до крайност, любезен към всички, разговорлив, сладкоречив, огън и искри излизаха от устата му, очите му стреляха навсякъде” – описва го учителят му Кузман Шапкарев. Впечатлява с острия си ум и присъщата си енергичност. „ Знаел е наизуст по гръцки целия Платонов катехизис, всички съчинения на Раковски, Славейковата „Гайда”, българската история на Гавраил Кръстевич, свободно чете и пише на славянски, български и гръцки….” – допълва разказа за него Никола Еничерев.

Бъдещият митрополит израства в среда, пропита от духа на Възраждането. Изключителен авторитет за Тодор Кусев е търговецът хаджи Ристе Логотет, благодетел и на църквата, и на училището, който призовава младежите с думите: „Деца, вардете го бугарското!” Сред преподавателите му са ревностните патриоти Димитър Миладинов и Йордан Попконстантинов-Джинот, които го завладяват с призивите си за борба срещу гръкоманите и гръцките владици и подпалват в него бунтовния огън. След края на учебните занятия той често остава в училището и чете вестници, беседва с учителите. С интерес очаква разговорите с известните просветители и книжовници Кузман Шапкарев и Григор Пърличев, също негови преподаватели. Старателен и отговорен в класната стая, той спечелва уважението и доверието им.

Недостигът на средства в семейството му е причината едва 16-годишен Тоде да напусне училището и да започне работа във фамилния дюкян на братята си, се посочва в първата му публично известна биография, публикувана във вестник „Православен проповедник” през 1895 г. Авторът е Кузман Шапкарев.

Дюкянът е тесен за него, а търговията с гайтани и басми не му допада. Неспокойният му дух вече е пламнал от идеите за свобода и църковна независимост. По-често пред тезгяха, а не зад него, той продава, но и разговаря с различни клиенти за бъдещето на поробения български народ. Прилепчани тук откриват място, където започват да се събират за политически дебати, които бързо ги разгорещяват и често приключват късно вечер, след края на работното време. Така постепенно дюкянът се превръща в клуб на родолюбивите младежи от Прилеп. „Това, което речеше, не подлежеше на съмнение” – изтъква в мемоарите си учителят Никола Еничерев.

Още от ранните си години Тодор Кусев се утвърждава като личност със силна амбиция и енергичен характер, които го налагат като младежки лидер в родния му град. По думите на Еничерев, той има „грамадни достойнства и един съществен недостатък – свадливостта. Буен по натура, той стига твърде далеч. Когато се отнасяше до препирня по народните работи, Кусев вещо бичуваше своите противници и никой не смееше да му противоречи. Прилепските българи с възхищение го слушаха. Той бе безплатен прилепски агитатор, въвираше се във всяка българска къща и дюкян и проповядваше до насита Закон Божи, тълкуваше черковните книги и дълбоко вкореняваше у слушателите си народната идея” – добавя в спомените си учителят. Описва го като „страж на българите в Прилеп”. И прибавя още един щрих към създадения от него пъстър младежки портрет: „Той почиташе и уважаваше преимуществата, дарбите и личните достойнства у другите”.

Тодор Кусев не се страхува да коментира теми, които другите отбягват. Макар някои от изказванията му да предизвикват буря, те утвърждават образа му на човек, който не се страхува да бъде твърд в защита на истината за народа си. Неговият стил в обществената работа – енергичен и най-често емоционален, предизвиква възторг у едни и раздразнение у други.

Според Еничерев, прототипът на Лазар Глаушев от романа „Железният светилник” на съгражданина му Димитър Талев, е именно Тодор Кусев, „образец на народен трибун и водач по време на Българското възраждане в Македония”.

С родолюбивата си дейност и огнен характер той става изключително популярен сред прилепчани. Инициатор е на реализацията на четири български проекта в родния си град – създаването на читалище и неделно училище, организиране на съюз на еснафите, обявяването на „Прилепска българска община”. Застава начело и в акциите за изгонването на гръцките духовници от българските църква и училище. Произнася анатема в църквата за тези свои сънародници, които могат да ги подкрепят.

Прилепчани запомнят думите му: „Светът е подвижен и постоянно върви напред, та и ние българите, ако искаме да напредваме, трябва да се взираме внимателно какво се върши у другите народи и да се трудим да им подражаваме…”

„Готов е за кръстоносен поход – твърди учителят Никола Еничерев, – амбициозен, остър в изказа си и решен на крайни мерки при постигане на целта си.”

Изборът му сред трима кандидати за делегат от Пелагонийска епархия на Първия църковно-народен избор е доказателство, че вече 32-годишният Тодор Кусев, изявен лидер от българската общност, се налага като безспорен народен избраник. В началото на Събора в Цариград, той емоционално обявява изключително категоричната си позиция на защитник на македонските българи, останали извън султанския указ за учредяване на Българската екзархия като заявява: „Не сме ли ние толкова българи, колкото и вие? Издаде се ферман за създаване на Българска църква. Ние искаме и за нас този ферман. Ние искаме да влезем в тази църква. Кой може да се противопостави на това?!”. В огнената си реч той подчертава, че представлява 40 хиляди български фамилии от Прилеп и Охрид, които искат обединение със сънародниците си.

Финалът на словото му дълбоко развълнува делегатите. Младият мъж обявява, че е готов да умре, но да изпълни задачата, за която са му гласували доверие. Последните му думи: „Ще се хвърля в морето, за да се запечати вашия патриотизъм с една смърт!” тежко отекват в залата и вестниците бързо ги разнасят по българските земи. Тези негови крайно решителни думи, които го отличават с крайна дързост и безумна смелост, му печелят нови приятели.

Твърдата позиция на Пловдивския митрополит Панарет, възхитен от неуморната просветна и църковна работа на прилепчанина: „Не за меч, за жезъл си отреден!”, предначертава житейската му съдба. Митрополитът знае, че родолюбивият българин още няма религиозно образование, но вярва, че бъдещето му е в Лоното Христово. По настояване на екзарх Антим I на 4 април 1873 г. Тодор Кусев приема монашество и дава обет да служи на Българската православна църква в цариградския храм „Света София” с името Методий.

Но още в началото на църковната си служба архимандрит Методий става активен участник в борбите за освобождението на българските земи от османско владичество. При първото му назначение като протосингел в Пловдивска митрополия избухва Априлското въстание. По това време се ражда и легендата, че под расото си винаги носи револвер. От Пловдив до Цариград пренася навити в чорапите си листове със сведения за зверствата, събирани от енорийските свещеници. Инициатор е за написването на съдбоносната статия на кореспондента в Цариград на „Дейли нюз” Едвин Пиърс, благодарение на преподаватели в Робърт колеж.

Симеон Радев в своя забележителен труд „Строители на съвременна България” изтъква още една негова заслуга: ”Националистите д-р Чомаков, П. Р. Славейков, Драган Цанков, Тодор Икономов, дядо Методий… спасиха българските земи от духовно разкъсване”.

Работата му от 1880 до 1886 г. като протосингел на екзарх Йосиф в Българската екзархия в Цариград, е повод българският просветен деец Божил Райнов да сподели лични наблюдения в спомените си за дядо Методий, който работи ден и нощ и „за него няма нещо невъзможно, нещо, което е за постигане на народното благо”. Бори се за откриване на български училища в Македония и Одринско, останали поробени след Освобождението на български земи. За жалост, неговият плам за работа не се споделя от всички сънародници и той с тъга споделя в писмо до Кузман Шапкарев: „Жътвата голяма, жътварите малко”, използвайки известните библейски текстове от Матей 9:37 и Лука 10:2.

Според Добри Ганчев, един от летописците на Третата българска държава, който три години е секретар на Българската екзархия, до 1882 г., бъдещият Старозагорски митрополит и възпитаникът на Сорбоната екзарх Йосиф I имат различни характери и „сложни отношения”. Той посочва, че точно това е причината вече 48-годишен, Методий Кусев да бъде записан като стипендиант на Българската екзархия в Киевската семинария, а по-късно – в Духовната академия в Санкт Петербург.

Когато се завръща в България непримиримият духовник отново се включва в политическите борби и за седмица е задържан в Черната джамия в София, по това време използвана като затвор, с обвинение за заговор срещу кабинета на Стамболов.

Светият синод на два пъти издига кандидатурата на архимандрит Методий: първо за Пловдивска епархия, после за Софийска, но политическите му пристрастия стават причина премиерът Стамболов да се противопостави категорично прилепчанинът да заеме епископска катедра. Екзарх Йосиф I намира компромисно решение и го назначава за първи директор на православната семинария в Цариград. На 24 април 1894 г. е въведен в епископски сан с титлата Велички. Така му се отрежда да бъде достоен последовател на първия свещенослужител на български език в Македония – свети Климент Охридски. Три месеца по-късно Стамболов е сменен като премиер от д-р Константин Стоилов и той получава назначение като временно управляващ на обявената за самостоятелна Старозагорска епархия. Избран е за първи каноничен митрополит две години по-късно и тя става негова съдба, отредена от Бога и за слава на Бога.

За 28 години на епископската катедра в Стара Загора дядо Методий се превръща във влиятелен духовник, морален авторитет и социален реформатор в Третата българска държава. Проповядва по градове и села неуморно от църковния амвон, създава благотворителни дружества и с всички сили подкрепя милосърдното дело на Църквата. Като духовен водач, той е изправен пред изключително непознати обстоятелства и непременно трябва да отбележим, че започва да служи в първата българска епархия с оживена и ярка дейност на социалистите, които стават негови явни врагове. Борбата му с тях е основната причина да е първият православен духовник, срещу когото са внесени две интерпелации от социалистите в Народното събрание и правителството, а Светият синод за 16 години да го лиши от управление на епархията. Две години преди края на земния му път той е възстановен на епископската катедра и участва през 1921 г. във Втория църковно–народен събор.

103 години от блажената кончина на митрополит Методий Старозагорски, която отбелязваме днес, е повод да припомня за благочестивите му дела в епархията, които не спират нито за ден, независимо от наказанието, наложено му от Светия Синод. И стават неотменима част от българската църковна история. Успехите, които постигат социалните му проекти, са безспорни.

Парк „Аязмото”, който създава като църковен проект, и днес остава неразбран за някои съвременни изследователи, така както не са проумели и съвременниците му социалисти. Ако привържениците на Маркс и Енгелс в Стара Загора наричат митрополита „мръсник с килимявка” и адвокатът Иван Кутев издава за него потресаващата книга „Владиката Методий пред обществения съд”, днес техни потомци искат да се наложи наратива, че старозагорци не са го подкрепяли. Бих искала да отбележа, че борбата му със социалистите не е личностна, а ценностна, формирана от противоречието на две коренно противоположни и взаимно изключващи се философии – християнската и марксистката.

За изграждането на парка по инициатива на дядо Методий е учреден само от свещеници – в духа на християнската традиция – Благотворителен комитет „Св. Йоан Милостиви”. Разширяването на проекта след години е повод в комитета да се включат и граждани. Видният учен, просветител и общественик Атанас Илиев е автор на брошура „Възвание към старозагорци”, с която приканва за дарения в полза на благородното дело. В дългия списък на доброволно дарилите помощи откриваме и имена от семейството на оперната певица Христина Морфова, и на известните художници Антон и Георги Митови.

Архивите свидетелстват, че дядо Методий се обръща с молба за финансова помощ чрез писма до министерства, до цар Фердинанд, до представители на бизнеса. Инициира помощ от енорийските свещеници в епархията, която не е приета еднозначно от всички. Ще цитирам едно от писмата за подкрепа, изпратено до Земеделското министерство, в което дядо Методий отбелязва за пореден път смисъла на църковния проект: „Културата на залесените места създава благородни, учтиви и интелигентни хора, а опустошените земи, голите и обезлесени места – озлобени, отмъстителни и лукави”.

В запазен до днес документ е посочено, че първата копка на параклиса „Свети Теодор Тирон” в парк „Аязмото”, направена на 2 май 1895 г., е инициатива на Велички епископ Методий и с помощта на благочестиви християни – още едно доказателство за подкрепата на старозагорци.

Има писмени свидетелства и за съдбата на парка и манастира след Девети септември 1944 година. Параклисът е осквернен и превърнат в склад, а архивът и документите са изгорени отпред на поляната – се посочва в лични спомени на свещеник Иван Бояджиев, служил в храма по това време. Параклисът никога не е бил взривяван, както твърдят днес известни историци и доказателство за това са стенописите на Николай Ростовцев, направени в началото на 40-те години на XX век. А по-старите жители на Стара Загора помнят, че манастирът с решение на Градския общински съвет през 1959 г. също е осквернен, закрит и преобразуван в ресторант „Горски кът”. Социалистическата власт национализира парк „Аязмото” и през 1949 г. по повод 25-годишнината от смъртта на Ленин и го прекръщава в Парк за култура и отдих „Владимир Илич Ленин“. Този факт прави съмнителни изявленията на историци, че собствеността на земите в парк „Аязмото”, не е известна. С приемането на Закона за трудова поземлена собственост са предвидени за отчуждаване църковни, а не държавни земи.

През 1963 г. администрацията на града нарежда да бъде взривена гранитната арка на входа на парка с надпис „Хвала Митрополиту Методию”, издигната през 1937 г. по идеен проект на проф. Рачо Казански и с доброволен труд на ученици от Търговската гимназия. Автор на проекта е арх. Стефан Тодоров. Следващата година с решение на ИК на ГОНС след съгласуване с ОК на БКП се решава да се издигне паметник на В.И. Ленин в началото на парка. След 1989 г. паркът е преименуван на създателя си, поставен е паметник – скулптурно изображение на първия канонично избран Старозагорски митрополит.

Искам да опровергая твърденията, че митрополит Методий Старозагорски има претенции, че е философ, когато публикува преди 130 години „Възпитание в духа на християнството или безбожието”. И тогава, и сега, книгата предизвиква полемика в обществото. Текстът отразява неговите социално-етически възгледи, които го превръщат в православен апологет срещу безбожието. В основата на книгата е неделна проповед, с която завършва службата в храм „Свето Въведение Богородично” в Стара Загора. Като духовен водач, със своята проповед, той поставя начало на диалог с християните от епархията и с ерудиция и риторично умение се противопоставя на отрицателите на Бог. Християнският образователен модел, създаден от митрополит Методий Старозагорски, на основата на неразривната връзка между семейството, Църквата, училището и обществото, се изучава в Богословския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Незабелязана от някои изследователи днес остава духовната му връзка с основателката на сиропиталището „Добрий самарянин”, Теофано Попова, на която е изповедник и свидетел на завещанието ѝ. Останала вдовица и загубила двамата си сина, тя дарява част от средствата и имотите си на Българската православна църква в Стара Загора. Тя е един от дарителите на храм „Свети Теодор Тирон” в парк „Аязмото”. Това са факти, които се потвърждават от богат архив, който е съхранен.

Преди 120 години, по инициатива на владиката, в Чирпан сто души учредяват първото извънстолично православно братство. Цифрата е достатъчно внушителна за времето си, за да покаже високото доверие към дядо Методий и християнската църква. И за финал, бих искала да припомня, че Старозагорският митрополит, първи в Княжество България, предлага да се организира всенародно честване на връх Бузлуджа на лобното място на четата на хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и да се изгради християнски храм на това място. Исторически сюжет, белязан със забрава.

Гробът на митрополит Методий Старозагорски се намира на метри от параклиса „Свети Теодор Тирон”, а в монашеската му килия остават легло, маса, един стол и една богата библиотека, част от която днес се пази в Богословския факултет на Софийския университет и чака своите изследователи. Аскет, посветил живота си на Бог и България. Съществува хипотеза, че Георги Димитров предава на Федеративна народна република Югославия дневника му, който, ако бъде открит, ще бъде изключително ценен със спомените, записани в него. Не бих искала да разгръщам в Деня на народните будители една от най-срамните страници в българската история. Сценарият е писан в Кремъл: за да подчини Тито, Сталин е искал да му подари Пиринския край. А марионетното правителство на премиера Георги Димитров е било готово да му я даде и така да извърши едно национално предателство. Ще поясня, че става дума за едно от най-големите престъпления на Българската комунистическа партия – предателството на българите от Македония. Именно с договора от Блед официално е призната македонска нация, език и всичко останало. Споразумението е подписано на 1 август 1947 г. от държавните ръководители на Югославия и България – Йосиф Броз Тито и Георги Димитров.

Дългогодишният кореспондент на „Гардиан” и на Би Би Си Миша Глени, днес ректор на Института за хуманитарни науки във Виена, Австрия, повече от век след събитията отбелязва в своята монография „Балканите”: „Създаването на българска църква подготвило появата на един от най-упоритите спорове в българската история – Македонският въпрос”. Той ще се превърне в незарастваща рана в сърцето на прилепчанина Тодор Кусев до края на земния му път като български духовник.

Образът на митрополит Методий Старозагорски е противоречив, но едно е неоспоримо: той няма аналог в Българската православна църква.

Със своята страстна защита на българщината и християнството този народен будител превръща националното ни самосъзнание в национално самочувствие. Неподвластен на времето нравствен авторитет, пламенен проповедник, социален реформатор, хуманист, революционер, политик и дързък мечтател, митрополитът е една забележителна възрожденска личност – духовник енигма, който вдъхновява и сочи Христовия път и до днес. Той не заслужава нито иронични оценки, нито прикрити заради политическата конюнктура документи и снимки, на които станахме свидетели тази година.

Убедена съм, че истинската заслуга не настоява за признание – тя говори сама чрез времето и във времето. Наш дълг е да я чуем.

В този контекст разказът за бележитите личности от нашата нация, за българските будители, придобива ново, по-дълбоко звучене: това не е просто акт на историческа справедливост, а урок за паметта, която остава и оформя моралния и духовен профил на нашето общество. Памет за отдаденост и дела, които оставят следи в поколенията. И които днес ни приканват да ги припомним като урок за настоящето и бъдещето ни като народ.

Д-р Румяна Лечева