Една снимка с три истории…
Повечето от вас са виждали тази снимка. На нея са фотографирани баба Василка и нейният син Тодор. И двамата столетници от родопското село Павелско. Снимката е направена през далечната 1904 година от Крум Савов.
Една година по-късно започва първата история свързана със самата фотография и нейния път.
Фотографът изпраща 12 снимки в белгийският град Лиеж за Световно фотографско изложение. За негова изненада точно с тази фотография, той спечелва сребърен медал. Нещо повече…
Чужденците го затрупват с писма , в които питат, каква е тайната на дълголетието на тези българи. Савов отговаря с няколко думи…-тайната се крие в чистия въздух, бистрата, планинска вода, киселото мляко и разбира се, вкусния качамак.
Тук не искам и да мисля, как при последния отговор за качамака, чужденците са интерпретирали това родопско ястие, но не това е важното в този случай…Важното е , че фотографът не забравил да спомене, че по българските села може да се видят много хора задминали 100 години.
Няколко години по-късно, снимката попада в ръцете на шотландеца Дъглас Лаудън, който я прави корица на своя интересен труд изследващ не какво да е, а “ Бацилът на дълголетието“. Корицата е с пояснение, че баба Василка е на 126 години, а синът й на 101 . Годините „126“ звучат фантастично и днес някои познавачи на делото на Савов и на историята на село Павелско, твърдят, че всъщност баба Василка е живяла до 119 години. Така, че нейната възраст е със седем години преувеличена. Но и 119 години не са никак малко , нали?!
Втората история е свързана със самите фотографирани. Погледнете внимателно снимката…На заден план, зад баба Василка и на Тодор , се вижда къща. Навярно е тяхната къща! В противен случай Тодор нямаше така „свойски“ да се подпира на плета. И двамата с майка му прекарват живота си без да напуснат родното село. И то, не защото не са можели да се преместят да живеят в най-близкия град, а защото, явно не са имали нужда да го правят. Планината им е давала всичко и те-от своя страна, са се грижили за нея. За тях , приказката „всеки камък си тежи на мястото“ , определено не е била „празна“ …
И третата история…-тя е написана от живота днес. Ако тръгнем по нашите села/не само планински/, трудно ще открием хора достигнали годините на баба Василка и Тодор. А в повечето села няма да има и хора-нито стари, нито млади. В други ще се натъкнем на избледнели табели , че определеното селище отдавна не съществува. И тогава ще осъзнаем, че днес киселото мляко, чистите въздух и вода , и добрата храна са вече мит.
Та, сега като гледам тази фотография, се питам, колко истински български неща през последните години се превърнаха в мит…Колко?! Много са…И кой е виновен?!“
Вяра Борисова