Нови данни за прабългарския календар

Проф. Иван Танев Иванов

Създаването на календара като основна необходимост на древните държави е свързано с цивилизационните центрове в Стария свят. Съгласно най-ранните писмени данни, двe са били основните цивилизации в Стария свят – Месопотамия с Древен Египет и Китай. Точно в тези два центъра възникват и първите астрономически и календарни представи. За Китай това е представата за Полярната звезда като ос, около която се върти светът, а за Месопотамия това е представата за неподвижни и подвижни звезди. Най-важни са подвижните звезди – планети, седем на брой, които се възприемат като богове, управляващи събитията на земята. Планетите се движат по един небесен кръг, наречен Зодиак, очертан от 12 съзвездия от неподвижни звезди. До началото на новата ера, зодиакалният кръг с неговите 12 съзвездия е непознат в Китай. Така в Китай основно е бил използван календар, основан на периодичното движение на Месеца (Луната), а в Месепотамия – календар, основан на движението на Слънцето по зодиака с период една година и на Юпитер с период 12 години.

От всички европейски народи, може би единствено при съвременните българи са се запазили следи от един старинен календар, доста по-различен от официалния григориански календар. Тези следи са отдавна описани от българските етнографи и историци и без колебание се свързват с ранните българи и техния прабългарски календар. Тази връзка се оказва добре обоснована, защото според съвременните генетични и исторически данни прабългарите са съставлявали около 30 % от населението на т.н. Аспарухова България. За нещастие, сигурните писмени данни за самия календар на прабългарите са твърде малко. Така се поражда проблемът за неговото правилно описание. Съгласно най-нови данни, много полезни за тази цел могат да бъдат историята и календара на народите от бившата прародина на древните българи.

Не случайно, прародината на древните българи – сакска Средна Азия (Согдиана) около началото на новата ера е била център със силно развити знания и календарни традиции. Част от тези знания са заимствани от Месопотамия след нейното завладяване от персите. Друга част явно са възникнали на място, след което са се разпространили към Индия, Китай и Европа.

Около началото на новата ера част от саките мигрират от Согдиана към Северна Индия и образуват там известното Индо-сакско царство. Местните саки (индо-скити) използват т. нар. Сакски слънчев календар (шака кала). Този древен сакски (согдийски) календар днес е вложен в основата на съвременните календари в Индия, Афганистан и Иран, приети за официални около средата на XX век. За високото ниво на астрономическите знания на саките говори факта, че в индо-сакския календар е взета предвид една астрономическа особеност, която е била непозната в календарите на Египет и Европа. Тази особеност не е отразена и в съвременния григориански календар. Става дума за различната скорост на движение на Земята по нейната орбита около Слънцето, при което продължителността на пролетно-летния сезон (от пролетната до есенната точка на равноденствието) е по-къса спрямо продължителността на есенно-зимния период (от есенната до пролетната точка на равноденствието).

Също около началото на новата ера сакските (согдийски) търговци пренасят в Китай данните за согдийския календар, които стават част от новия китайски календар. Става дума за месопотамската представа за зодиакалния звезден кръг с неговите 12 зодиакални съзвездия, всяко със свое животинско название на согдийски. В 4-та година от новата ера тези 12 названия, преведени на китайски език са включени в стария китайски лунен календар и така се изгражда един нов китайски календар от 60-годишни цикли, всеки един съдържащ пет 12-годишни вътрешни цикли. Този нов китайски календар след VI век се усвоява от народите на изток и юг от Китай (Корея, Япония, Виетнам). На запад от Китай обаче в сила остава согдийския 12-годишен зодиакален календар, включващ согдийските названия на животни, някои преведени на местните езици. Интересно е, че древните българи и аланите, които се изселват от Средна Азия около началото на новата ера отнасят със себе си согдийския 12-годишен календар и го донасят на Кавказ и в Европа. Ранните тюрки, които в средата на VI век се освобождават от монголско иго, за кратко време създават обширна държава и усвояват от согдите техния календар. Така се оказва, че през Средновековието прабългари, алани и тюрки познават и ползват един и същи 12-годишен циклов календар, който има общ согдийски произход. Панонските авари обаче, които имат език близък до прабългарския, не познават согдийския 12-годишен календар защото идват от район на север от Согдиана и никога не са били в контакт със согдите. Също и онези народи – кумани, печенези, монголи, които идват от Средна и Централна Азия през по-късно време (X-XII век) не познават согдийския календар, защото по това време районът на Согдиана вече е ислямизиран от арабите и согдийския календар е заменен с арабския.

Не бива да се мисли, че календарът на дунавските прабългари е бил пълно копие на согдийския. Има и съществени разлики. Началото на годината при повечето ирански народи, при согдийците и ранните тюрки е съвпадала с 21 март – деня на пролетното равноденствие. И днес все още по традиция 21-22 март се празнува като Нова година (Ноу руз) в Иран, Казахстан, Узбекистан и много други държави в Средна Азия. За разлика от тях обаче, в Таджикистан – прародината на древните българи, новата година по стара традиция се празнува на 21 срещу 22 декември.

Според данните от българската етнография се приема, че при дунавските прабългари началото на годината е съвпадало с нощта на 21 срещу 22 декември – моментът на зимното слънцестоене, също както в Таджикистан. По традиция, наследена от древен Египет, в края на старата и началото на новата прабългарска година е имало пет празнични дни. Тогава се е колело прасето и се празнувал денят на раждането на Слънцето, който по-късно се превърнал в ден на раждането на Исус Христос. Освен това, един от тези пет дни изобщо не се е броял, това е денят Единак – днешният 21 декември, последният ден на старата година. Следващият ден, 22 декември е бил първи ден на новата година, наречен Сполязовден – денят на добрата сполука (https://dolap.bg/2022/12/28/според-календара-на-прабългарите-веч/). Предполага се, че всеки месец е започвал около 22 число на днешните грирориански месеци и точно празниците около тези дати днес са запазили най-силен езически характер.

Много изследователи на прабългарския календар се вълнуват от проблема коя е най-ранната година (т.н. сътворение на света), която е номерирана в този календар. Според едни изследователи това е годината 5505 пр.н.е. (според Григорианския календар), според други – това 5504, според трети – 5512 г.пр.н.е. Например, ако приемем 5505 г.пр.н.е. за начало на прабългарския календар, то на 22 декември 2024 г е започнала 7529 г. по прабългарския календар.

Освен календара, има още много не дотам ясни страни от историята и културата на древните българи. Например, неравноделните тактове в народната музика, които са напълно непознати на старите европейски народи напълно съвпадат с неравноделните тактове на днешните потомци на саките. Все още много малко етнографи си позволяват да отбележат това. Така е във всички науки – истината и знанието бавно и мъчително си пробива път. Това е особено вярно за историята, където не могат да се правят експерименти и мнението на някои авторитети (а понякога и на самозвани псевдо-авторитети) не спомага за намиране на истината.

31 декември 2024