Мая ДЪЛГЪЧЕВА: Имам много за разказване и показване, когато се върна в България

С нея се видях за първи път преди да замине за София през 2005 г. Срещата беше в читалище „Родина“ в Стара Загора, където Мая Дългъчева водеше семинар по творческо писане. Бях чела нейни стихове, харесвах и приказките й за деца. Когато разговорът тръгна, реших да изоставя набелязаните въпроси. Родената през пролетния месец май Мая направи срещата непринудена, накара ме да се радвам, че имам възможността да говоря с нея така, че нещата да тръгнат без предварителния „сценарий“. Онова, което остана извън диктофона, е усмивката и маниерът й на общуване. До 2011 г. четях нейни интервюта с интересни личности, между които Евгений Евтушенко, Калина Стефанова, Мирослава Кортенска… После научих, че е заминала за Германия. Там завършва Монтесори-педагогика и терапия в Internationale Akademie für Entwicklungs-Rehabilitation und pädiatrische Fortbildung (Международна академия за рехабилитация на развитието и педиатрично обучение). Въпреки че е в чужбина, името на Мая Дългъчева често се появява у нас като автор на приказки, стихотворения, гатанки, песни по музика на Маргарита Шоселова, Жанина Янкулова и Хайгашод Агасян, либрето на мюзикъли, драматургия и образователни проекти. Голяма част от произведенията й за деца са включени в учебници и помагала за предучилищна и начална степен. Нейни творби са преведени на руски, френски, английски, немски, сръбски. Носител е на няколко Национални литературни награди за детска литература, както и две номинации за Световната мемориална награда „Астрид Линдгрен“. Дипломиран Монтесори учител и терапевт, в момента живее и работи в Мюнхен.

Г-жо Дългъчева, словото събира в себе си и екстазите, и отчаянията. Може ли да се каже, че поетът, колкото е по-близо до себе си, толкова е по-близо и до другите?

Всъщност нямам представа кое точно те прави поет – със сигурност не отпечатаните стихосбирки, нито пък популярността и наградите, нито дори броят на искрените ти почитатели… Даже не и талантът да боравиш с думите. Има нещо друго – то е осезаемо, но неназовимо – то те сближава, без да те прави близък с останалите. Може би е някакво случайно докосване до мелодията на чистата обща душа, не зная…

С книгата си „Приказки от Оная гора” станахте деветият лауреат на Наградата за детска литература „Петя Караколева“. Създадохте Топлото човече, „което прелита през всяка приказка и е символ на упованието“. Как се стига до децата чрез книга? Мислите ли, че е необходим „трапецът“, под който има осигурителна мрежа?

Никога не съм размишлявала по въпроса как се стига до децата чрез книга – пиша така, както чувствам. Често, след като напиша една книга, ме връхлита страх – как ще бъде разбрана, дали ще бъде приета… И понякога тези ми страхове се оказват основателни – „Приказки от Оная гора“ например беше първата All Age (за всички възрасти) книга в България и обра колкото възторзи, толкова и негативи. След като дотогава бях писала само стандартни приказки в рими, забавни и любими, изведнъж почнах да чета отзиви: „Тая няма идея как се пишат приказки!“, „Ми то така – който седи на два стола, пада!“. Аз самата тогава не знаех, че по света отдавна си има отделна категория книги „за всички възрасти“ и просто ми идваше да потъна в земята. Слава Богу, имаше и много дълбоки прочити с много красиви отзиви – благодарна съм за тях. Постепенно нещата се обърнаха, у нас навлязоха и други такива книги. И ето че днес „Приказки от Оная гора“ е една от най-търсените ми, с много тиражи и включена в препоръчителен списък. Подобна беше ситуацията и с „Топлото човече“ – тя пък беше сред първите, които засягат трудни теми като смъртта, раздялата на родителите, ревността към нов член в семейството и пр. За нея отзивите също бяха диаметрални – от „Браво, това не е възможно, написала сте невъзможна книга!“ до „Тази книга не се чете, много е тежка, зарязах я, защото плача на всяка страница и не искам да разстройвам детето…“. Ако кажа, че не ме засяга какво коментират хората, ще е голяма лъжа – усещам книгите си като деца и ме боли, когато са неразбрани или отхвърлени. Но въпреки това стискам очите и скачам без осигурителна мрежа – де има една приказка „Понякога първо скачаш от моста и после разбираш дали имаш криле“.

В рамките на Коледния панаир на книгата, на щанда на издателство „Давид“ може да се закупи книгата Ви „Приятелите на Рали“. Кога надеждата става „много голяма, колкото орехче“?

Благодарна съм на Евгения Войнова от издателство „Давид“ – самата тя автор на прекрасни детски книжки. Всъщност по нейна покана създадохме книжката заедно – аз написах текста, а Евгения нарисува илюстрациите. И двете в началото имахме доста страхове дали ще се справим. Импулс за нас беше тази истински смислена кауза за живота на Рали и всички деца с Лий Синдром. Благодарна съм на стотиците хора, които в рамките на няма и три месеца поръчаха три (доста големи) тиража книги – нещо нечувано като продажби за територията на България! Цялата сума отива за подпомагане на международни екипи, които търсят лек за това рядко заболяване. Аз плача при всяка снимка, на която учители са снимали цели групи в детски градини или цели класове с тази книга; при всяка снимка на хора, които споделят и насърчават и другите да помогнат… Плача, трогната от толкова много добрина и съпричастие у този наш изтормозен народ, съхранил човечността си въпреки всичко. За мен в момента това е надеждата, огромна колкото орехче – уж е дребна, всеки казва: „Е, какво толкова, една книжка съм купил, капка в морето!“ – пък повдига сърцето, мести планини и прави чудеса. В книгата е малко по-различно – който иска, нека си я подари и ще узнае.

Какъв е учителят на бъдещето? Неговата адаптивност към всеки ученик ли е в основата на образование, което дава видими резултати?

Повече спътник и партньор, отколкото авторитет и контролиращ орган. Не бих го нарекла адаптивност към всеки ученик – това е просто способността на учителя да работи с учениците на база тяхната индивидуалност като темпо, потребности, заложби и пр. До този момент в общообразователните държавни училища има две страни: учител, който е поставен на подиум и „ученик“, който е една обща маса, поставена под еднакви критерии и изисквания за учене, тествана, оценявана, нерядко навиквана… Ясно е, че тази система нито някога е била ефективна, нито пък има шанс да стане ефективна с козметични процедури. Тя трябва да бъде основно променена и да, една от важните стъпки е учителят да слезе от подиума и да стане спътник. Слава Богу, в последните години виждам немалко учители, които избират точно този подход да бъдат до своите ученици.

Каква е Вашата философия на преподаване?

Аз съм абсолютен почитател на Мария Монтесори, а също така дипломиран Монтесори учител и терапевт – моята философия е философията на Монтесори педагогиката (върху чиито принципи са изградени и останалите алтернативни педагогически системи впрочем). Това включва индивидуална работа с всяко дете, както стана дума вече; повече наблюдение, по-малко намеса; прилагане на принципите „От хващане към схващане“ и „Помогни ми да направя това сам!“, възможност за собствен „Контрол над грешката“, вместо критикуване и оценяване от страна на възрастния; както и много други неща, които не бих могла да обясня с две думи сега. При всички случаи горещо препоръчвам на онези, които се интересуват, да прочетат някои от книгите на Мария Монтесори, особено „Попиващият ум“. От тази книга ще разберат как е устроен мозъкът на детето и как то учи; какво се случва през „първите седем“ и защо са така решаващи; какво означава „прозорец на възможностите“ и защо не е възможно двадесет деца едновременно ефективно да учат математика в определен час по спуснат от училище план…

Напоследък се заговори за училища без дигитализация. В Швеция констатираха, че децата оглупяват заради дигиталното образование. Смятате ли, че въвеждането на таблети и в детските градини води до намаляване на основните умения на учениците?

Да, абсолютно. И не само го смятам, то вече е и научно потвърдено. Появиха се психолози, чиято основна клиентела са онлайн-зависими деца. За жалост, не само съм го чела в пресата, ами имам и близък опит – и с деца, с които работя, и с дете на приятелка, която в момента го води на психиатър и минават през криза, сравнима с абстиненцията при дрога-зависимите. Прекомерната употреба влияе негативно и на физическото, и на психическото (когнитивно, емоционално и социално) развитие. Разбира се, по-лесно е с таблет. Разбира се, децата ще са тихи и безпроблемни. И щетите са невидими доста време. Но онова, което следва, наистина е страшно. Мога само да кажа, че в Бавария, където се намирам, таблети и телевизори с детски филмчета са забранени в детските градини и началното училище, не съм виждала и интерактивни дъски. С почуда разбрах от мои близки, че в трети клас на кварталното училище в София да имаш айфон било въпрос на престиж… Ще споделя думите на един германски журналист, с когото имахме специална среща по темата в едно частно училище, където работех преди. Той ни разказа, че с жена си (политик) много дълго време са търсили подходящо място за синовете си. Именно с идеята, че няма как да бъдат избегнати технологиите и децата така или иначе ще бъдат принудени да боравят с тях рано или късно. Той каза, че едни от най-скъпите частни училища, които са посещавали, докато търсят, са били училища, които предлагат като следобедни занимания всичко, което е извън компютрите и екраните – езда, грънчарство, месене на хляб, плуване, рисуване с акварел, грижа за зеленчукова градина, плетене, театър, хор, балет, тенис… Сами може да си направите изводите.

Какво бихте искали да Ви се случи през Новата 2025 година?

Аз доста отдавна имам осезателна нужда от рестарт и ново начало. Отлагам много години тази крачка заради пандемии, войни, нестабилност и пр., но както изглежда, подходящо време не се очертава на хоризонта. Бих искала да съм здрава, да си върна енергията, която тук поизгубих, защото се претоварих с много неща накуп, да се върна в България и да мога да споделя събраното и наученото. Имам много за разказване и показване…

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА