Маргарита ПЕТКОВА: Харесва ми, че на този свят всичко изпитва или понася съпротива

През април тази година тя дойде в Стара Загора, за да представи своята поетична книга „Още бели нощи“ в рамките на 19-ото издание на Маратона на четенето. За нея си мисля, че не търси истината, тя я притежава. Затова в творчеството й най-необходимите думи ги има! Те посрещат читателя, хващат го за ръката и изчезват заедно – уж за малко, а всъщност завинаги. Маргарита Петкова не е само голямата българска поетеса. Тя е още преводач и публицист. Всеки талантлив автор е самозванец! Да, такъв е! Защото посяга на установения ред и се самоназовава с позициите си. Стиховете в над 20-те нейни поетични книги – три от които държа на бюрото си, не търсят смисъла на живота и на любовта, а придават смисъл на живота. И на любовта. Когато поканих Маргарита Петкова за това интервю, се подготвих за разговор със събеседник, който много добре знае къде е „подлогът в изречението“. И не получих (без)различни отговори. Много лични са даже! И запомнящи се. Талантът винаги ражда талантливото. Четете и преценете сами…

– Г-жо Петкова, удостоиха Ви със званието „Следовник на народните будители“ за изключителен принос за духовността и културата в наши дни.  Според Вас, парадокс ли е, ако кажем, че времето на будителите си пише с нас точно така, както ние пишем с молива?

– Винаги съм изключително благодарна, когато ми присъждат звание или награда, защото не участвам нито в конкурси, нито в надпревара по документи, учредителите ме избират. Не съм се интересувала кой ме предлага, как се гласува, това не е моята работа. Моята работа обаче е да направя всичко възможно да защитя гласуваното ми доверие. Не съм сигурна и че заслужавам това звание, редом до следовници като акад. Юлиан Ревалски, член-кореспондентите Атанас Семов и Вежди Рашидов, до проф. Ирена Петева и прекрасната Аня Пенчева, моята работа не е публична, аз съм нещо като гласa зад кадър, думите ми вдигат само шумa на клавишите. Но отговорността ми тези думи да не приспиват блажено народната свяст, е много, много голяма. В скоби, не разбирам парадокса, времето е в нас и ние сме във времето не е писмено упражнение, поне така мисля аз.

– Къде творец като Вас се вглежда повече – в съвестта си или в убежденията си?

– Моите убеждения са продиктувани от моята съвест, иначе не става. Не отделям едното от другото. Аз съм прям човек, недолюбван заради непримиримостта ми към войнстващото бездарие, към удобничките нагаждачета, ако нещо ми харесва – защитавам го и помагам, ако не ми харесва, казвам право куме та в очи и дори съм готова да помогна. Не налагам мнение и вкус, но и не поддакивам (не се съгласявам, б.а.), за да съм угодна. В този смисъл съвестта ми е чиста, не защото не я употребявам, както казва Станислав Йежи Лец, а е излъскана от употреба – блести на слънцето. Казвам го с усмивка, но компромиси не се научих да правя, слава богу.

– Навремето инженерите учеха  предмета „Съпротивление на материалите“ и употребяваха тази дума – съпромат. Поетът – макар да е инженер в словото, като че ли непрекъснато чувства съпротивата на живота, съпротивата на думите… Той може ли да търси опорни точки в нещо, което му се съпротивлява?

– Съпромат се учи и досега, без него не може. И досега се именува съкратено така, и в бъдеще ще е същото. На мен ми харесва, че на този свят всичко изпитва или понася съпротива. Така е правилно, така се вижда кой кой е и кое какво е. Като наука зная от синовете си само на ниво натиск и опън, и наблюдавам тези морални параметри наоколо, на всякакво ниво. Опорната точка за всеки човек е съобразена със собствената му съпротива, иначе не е хомо сапиенс, а ланцетник или молюска. Умът се съпротивлява, защото по този начин научава. По течението плуват удавниците.

– Ако светът е застрашен, а опитите за индивидуално спасение растат, тогава става ли актуален разказът на Кафка за къртицата? 

– Не мисля, че на вашите читатели ще им е интересен разборът на което и да е произведение на Франц Кафка. Но, според мен, тепърва ще разбираме, че има едни такива негови си мрачни, апокалиптични и пределно горчиви паралели, от коридорите на които не би трябвало да се отвръщаме. Както никоя птица не може да лети по-високо от себе си, така и никоя къртица не може да копае по-ниско от себе си. Това няма общо с въпроса Ви, но е съждение, което съм написала отдавна и си го харесвам, защото е универсално. Апропо, поотделно дори динозаврите не са оцелели.

– Спектакълът „Оръжията и човекът“, режисиран от Малкович, стана причина за народно стълпотворение, но не вътре, а пред сградата на първата ни сцена. През кой вход ще влезе в театралната история тази съпротива?

– На базата на Вашите въпроси и моите пространни отговори, някой би могъл да защити докторска степен по каквото си пожелае. Скандалът в Народния театър зрее от две години. На 15 ноември 2022 г. излезе моят анализ „Не превръщайте храма на Мелпомена в арена“. Така че аз дадох знак, съвестта ми е чиста. Разбира се, казвам го с намигване, процесите не могат да бъдат спрени с материалче, с изказване, с „абе май, май“… Процесите се развиват и могат да свърнат в една или друга посока. Е, този, за съжаление, не ме опроверга. Подчертавам: не съм професионален театрал, любител и зрител съм, просто имам дългогодишни наблюдения. Моето мнение е, че в театъра народът на Вазов влиза през главния вход, административните служители – през служебния. А в историята ще си остане редом със студентите, освиркали Величеството. ПРЕД ТЕАТЪРА, носещ името на Иван Вазов. Същият този Вазов, пред чийто балкон се е събрал българският народ след позорното подписване на Ньойския договор и от този балкон Патриархът на българската литература успокоява народа си с думите: „Жив е българският бог!“. Жив е!

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА