Писателката Мария ЛАЛЕВА: Войната вътре и извън нас винаги има човешко лице

Тя ще гостува на старозагорци с новия си роман „Пътища от огън“ в последния ден на октомври, преди Деня на народните будители

Нейните книги не само правят впечатление. Те са забележителни, защото карат читателя, след като обърне последната страница, да се върне пак в началото – за препрочитане. През 2019 година беше отличена с престижната награда „Жена на годината“ в категория „Култура“. Шарше ла фам, както се казва в криминалетата. Но в нейните два романа – „Живот в скалите“ и „Пасиансът на архангелите“, Мария Лалева ни накара да търсим пътищата към Бога, който е вътре в нас. Нейните три стихосбирки – „Личен архив“ (2013), „Не съм ви ближна“ (2016) и „Благословете Юда“ (2019), подаряват на читателя постулата, че „кантарите в сърцата ни са лични“. „Забравихме, че храмът е душата ни. А там търговците сме само ние“, припомня писателката. „Времената не са лоши, грозни са. А за тях Конфуций не е рекъл нищо“, написа благоевградчанката, която обича и морето, не само величието на планината. Романите й са в челото на класациите за най-продавана книга. В разказа на Селинджър „Теди“ героят видял как сестра му пие мляко. И изведнъж разбрал, че тя е Бог, че млякото е Бог. Станало му ясно, че тя налива Бог в Бог. Творбите на Мария Лалева са ето такова наливане на божествеността. Убедена съм, че тя е преизпълнена с нея и я е съхранила завинаги. Затова знае, че трябва „да вървим към онова свещено място, където Бог ни чака. Вътре в нас“.

Новият й роман „Пътища от огън“, който идва при читателите на 8 октомври тази година, е преоткриващо завръщане към недооценените неща вътре и около нас. Книгата изостря зрението, настройва слуха, подготвя душата за пътища от огън, които „няма как да избегнеш и да прескочиш, трябва да минеш през тях“.

Мария Лалева ще представи новия си роман в Стара Загора в последния ден на октомври 2024 г., в естествена близост с Деня на народните будители. Защото тя е един от съвременниците ни, които предизвикват умовете.

• Г-жо Лалева, дълго ли си задавахте въпроса как трябва да изглежда книга, в която се разказва за войната, за преобърната съдба, за истории върху острието на ножа?

– Съвсем не. Знаех, че темата е тежка, че нюансите са в тъмния спектър, че картината няма да бъде в жизнерадостни тонове. Но точно срещу тази тъма исках да се изправя и да се опитам да проумея смисъла ѝ. Имах нужда от диалог със сенките, с изкривените им линии, с неизменната им орисия да нямат собствен път и лице. Имах огромното желание да натегна до скъсване всички граници на човешката си чувствителност, за да открия къде у човека тлее въгленът на звяра – този нараняващ, безмилостен, жесток и кръвожаден наш човешки аспект, който очевидно носим по рождение. Всички, без изключение, дори да не искаме да го признаем, дори да не сме способни да го видим. Войната вътре и извън нас винаги има човешко лице. И е достатъчно да разкажеш само една история, за да осъзнаеш чудовищния образ на войната. И въпреки нея, а може би точно заради нея, да откриеш отговора за любовта, светлината, милостта и смисъла на пътя си.

– Главният герой бяга от войната, за да търси дом и мир. По пътищата му на изгнаник той възприема с нови сетива човешките взаимоотношения. Според Вас, кой въпрос, който задава войната, въздейства най-много върху човешката общност и е от съществено значение?

– Много са въпросите, които войната задава. И нито един от тях не е злободневен и незначителен. Войната е синоним на смърт, а смъртта в човешкия ни свят, колкото и да е странно, е единствената, която придава смисъл на живота. Това е най-значимият въпрос на войната – човешкият живот. Този въпрос си задава главният герой по целия си път. Но в книгата войната не е главно действащо лице, тя е натрапчивият фон, вибриращ в ритъма на неизбежност, белегът върху душите на част от героите. По-голяма част от действието се развива на нашата мирна земя, в нашия уж мирен свят, за да открием накрая точно в този мир всички войни, които човешкото създание води вътре в себе си – с миналото, със страховете си, с предразсъдъците си, с бездуховността си, с ограниченията на моделите и догмите, с липсата на смелост да се променя.

– Защо след два толкова успешни романа поехте риска да провокирате целокупната човечност и да не правите компромис с въпроса: „Кои сме? Човеци или разфасовка от отмиращ вид?“

– Всеки, който се променя и предизвиква себе си, рискува – да не бъде харесван днес от тези, които са го харесвали вчера, да не бъде разбран днес от тези, с които се е разбирал прекрасно до вчера, но това е част от пътя на развиващия се човек. В такива кресливи и шумни времена като днешните избрах пътя на тихия наблюдател на крайното ни разделение и омраза. Без да взимам страна и без да издавам присъди, без да спирам да обичам човека, независимо от коя страна на фронтовата линия е поставил себе си. Защото ако войната и омразата ни учат на нещо, то е да не губим божието и човешкото в себе си. А аз вярвам, че най-човешкото у човека е божието.    Това дължим на себе си като хора – да открием онази любов и към самите нас, и към другите, от която произлизаме, от която сме създадени. Както казва един от героите ми:

„…Може би войната е последното лекарство на Бог за болестта на моя свят. Може би това е последният му вик към нас да свалим от трона сатаната вътре в себе си и извън себе си, да си върнем прекрасния свят, който дяволът ни е отнел. Може би смъртта на толкова много хора е цената, която трябва да платят живите, за да се осъзнаят и да съградят по-­красив свят. (…) Ние трябва да се събудим, да видим болестта си, да се излекуваме, да се спасим сами. Не да бягаме. Трябва да намерим пътя към Бога, към един нов свят. Трябва да се събудим. Ние, вие… Всички. Трябва да преминем оттатък религиите, трябва да изгорим стария свят на доброто и злото, на „ние“ и „вие“. И бавно да вървим към онова свещено място, където Бог ни чака. Всички до един. Защото той няма да ни пита какви сме били – мюсюлмани, християни, будисти, евреи… Не! Той ще ни пита: „Какво направихте с цялата любов, която носите в сърцата си по рождение, с цялата любов, с която съм ви създал, с цялата любов, която сте вие самите?“.

–„Онемяването“ на едно-две поколения напоследък би ли могло да доведе до безлимитна нетолератност към другия?

– Ние обезценихме думата „толерантност“ напоследък. И затова аз лично се опитвам да я избягвам по всички възможни начини. Замествам я с „милост“, „състрадание“, „разбиране“, „съчувствие“, „помощ“. Все думи, чийто корен е дълбоко пуснат в любовта. Колкото по-малко познаваме и допускаме любов в речта и мислите си, в стъпките си, толкова по-далече отиваме от смисъла на тези думи, от смисъла на човешката си същност. „Онемяването“ е всъщност загубата на способността ни да общуваме с любов, да живеем в любов. И това е най-страшната присъда, която човечеството е издало само на себе си и което само изпълнява. За съжаление, твърде успешно.

– Може ли този свят да стане място, в което хората да не изпитват ужаса от войната, да са доволни от своята заедност?

– Дълбоко вярвам, че светът ни ще възкръсне след огньовете, които пали ден след ден. Дори допускам, че сами създаваме целия този земен ад, за да достигнем до ръба на бездната и да не си оставим друг избор, освен да обърнем сърцата си към любовта, към Бога. И така да се спасим. Сами. Чрез любовта.

– Какво още ни трябва, за да разберем, че Бог е нашата същност, че душата ни е сродна с божията, че ядрото на Вселената е любовта?

– Тишина. Велика тишина и любов. Само така можем да чуем душата си. Един от любимите ми герои в романа казва: „Не се молете, а говорете с Бога – той ви чува, вие не го чувате. Той знае, вие още не знаете. Минете през огъня и го оставете да ви изпепели, да прекъсне всички връзки, с които дяволът ви държи във властта си. Щом веднъж вече си помолил за огън, значи дяволът е изпълнил задачата си. Защото това е неговата задача – най­-трудната, най-­отговорната, най­-могъщата: да ти покаже какво си ти, когато Бог го няма вътре в теб, какъв е светът без Бога, а в същото време душата ти знае, че него го има“.

Чрез темата за войната новата ми книга най-неочаквано се оказа истинска ода за любовта, живота и Бога. Какъвто всъщност е всеки човешки живот – най-красивата песен за любовта

Интервю на Димка Кабаиванова