Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

СЪВРЕМЕННИ ПОЕТИ – ЧЛЕНОВЕ НА ДРУЖЕСТВОТО НА ПИСАТЕЛИТЕ

СТЕФАНКА МИРЧЕВА

ЕЛЕГИЯ

Под небе от звезди

любовта се роди –

сред вълни и сред морски гондоли.

А брегът нежносин

във солен балдахин

приласкал бе телата ни голи.

 

Като морски талаз –

с цвят на черен елмаз

твоят поглед бе бездна дълбока.

В него вглеждах се аз

и потъвах в захлас

на вселената наша в оброка.

 

Ти обичаше мен…

Този летен рефрен

преповтаряха нощем вълните.

Ала приливът пак –

вероломен сирак –

заличаваше сутрин следите.

 

И се пълни с вода

всяка наша следа.

И премръзва горещият пясък.

На сребристия бряг

вече няма ни знак –

любовта ни напусна със крясък…

 

НАВЪТРЕ В СЕБЕ СИ

 

Чертите, от забравата обвити,

превръщат всеки спомен в стихнал стон.

Изправена пред времето се питам:

не виждах ли пред себе си Атон

във всеки хълм и храст, с цветя обкичен?

Изкупих ли греха си непривичен

към теб, Христόвия закон свещен,

че примирено чело не наведох

и не търпях покорно ден след ден

предателства и кукленски обреди!

Отвръщах на обидата с плесница,

затвори и дворци сама взривих,

но никога не станах мъченица

и сляпата ненавист не простих.

О, Господи, аз знам, не съм светица,

приела участта на Твоя син

и може би над мен не ще роси

благодатта на Твоята десница.

Но ще избродя пътя си съдбовен,

амброзия от него ще изстискам.

И всяко цвете, всеки къс олово

до топата си пазва ще притискам.

А в здрача ще очаквам уморена,

докато ме целуне утринта.

И спомени ще бродят посребрени

под бледия воал на есента…