Проф. Петър Стоянович:“ Стара Загора е градът, в който семейството ми е преживяло два века“

Слово на проф. Стоянович на представянето на „История на Стара Загора“ на 3 октомври 2023 г.

Уважаеми господин Областни управителю,

Уважаеми господин кмете,

Ваше високопреосвещенство,

Дами и господа академици, член кореспонденти и учени,

Скъпи гости,

Високо академично и родолюбиво събрание!

Благодаря за поканата и честта.

Том 2 от История на Стара Загора е монументален труд, видял бял свят под патронажа на Община Стара Загора и Регионалния исторически музей на града и под редакцията на член кореспондент професор Иван Илчев.

Както експертът, така и читателят са впечатлени от шестте глави или раздели, поднесени от екип от доказани професионалисти и познавачи. Това се отнася както за Стара Загора от 15-17 век на доц. д-р Милена Петкова от СУ с обзора на ранния османски период, така и за стопанския и градски живот през 18, 19 и част от 20 век на доц. д-р Евгения Иванова от РИМ Ст.Загора с проучването на традиционната култура, бит и обичаи; до възрожденския Железник на проф. Вера Бонева, кой, ако не тя може да даде толкова синтезиран образ на епохата; масивният блок на Третото българско царство в града на липите на магистър Райна Антонова-Тончева, главен уредник на РИМ (период, впечатляващ както с обема, така и плод на личните ми симпатии и страсти); и не на последно място социалистическата Стара Загора на доц. д-р Румяна Маринова-Христиди от СУ.

Тези мои почитаеми колеги са ни поднесли един обзор, респектиращ в дълбочина и информативен по вертикала, разлят върху почти 800 страници. Една Библия на град Стара Загора, справочник на будните, четиво за любопитните, своеобразна енциклопедия, по която ще се равняват идните поколения. Поклон, скъпи дами. Ако досега може би сте се съмнявали, излишно е – вие вече сте в историята, щом сте съумели така професионално, но и четивно да я тълкувате, пресъздадете и завещаете на бъдещето.

Само по себе си това представяне можеше да завърши и тук. То поднася почитания на авторите, величае възложителите и прави чест на цялата духовна общност на един от най-древните, борбени, проспериращи градове на България. Но ще му липсва нещо, без което историята би останала еднопланова и някак стерилна. Това е личният компонент, личният разказ, моментът, в който съвременникът чувства миналото не само с разума, но и по настръхването на кожата.

И за тези настръхвания ми се ще да кажа повече и в по-свободен лад, за което получих разрешение.

За моят многолюден, донякъде хаотичен, но бамбашка род у дома винаги се знаеше, че е заралийски. Как и какъв точно – не. За това беше допринесло, както фриволното и бих добавил научно безотговорно отношение на доайените към миналото, така и битово-психологическите последствия на Девети септември, находчиво определено от Николай Бинев като „голямото нещастие“.

До кажи-речи двайсетата си година аз нямах хал хабер от преките ни връзки с този град и събитията около него. Да, на всеки празник на Съединението у дома миналото се възкресяваше, но по един нормален начин, неприповдигнато и непатетично. Най-старото поколение беше личен свидетел на целия 20 век. Дядо ми Петър помнеше гостуванията с баща си у владиката Методий Кусевич, беше прекарал цяла седмица в гвардейска униформа във вагона на царския влак с княз Борис по Балканската война, помнеше кое от децата на роднините Таневи, Стоеви, Хаджибожкови, Велчеви и т.н. е било проклето или недомаслено – но толкоз. Тия разкази бяха просто част от наследството на влъхвите, покрай които израснах.

Съдбата, като иска да научи някого истински, винаги му предлага изпитания. Така и аз през 1986 година бях разпределен без връзки и познанства на войнишка служба тук, в артилерията на Чучурите. И докато жените у дома оплакваха тежката ми съдба (в която бяха напълно уверени), у дома пристигна едно писмо, в което някой си д-р Тодор Стоянович питаше баща ми (когото познавал от телевизията) дали случайно не сме роднини? Ето, така започна старозагорското възраждане на фамилията (а за мен като войник – гарантирано спасение). Оказа се, че след опожаряването на града, убийството на родителите и бягството на 15-годишния ни прадядо Иван Стоянович (впоследствие наречен Аджелето) под опеката на неговия учител Петко Славейков, все пак едно пряко разклонение на рода е останало тук и възстановило живота си сред руините. Оказа се, че тези братовчеди също търкалят през поколенията само две имена – Тодор и Георги (пък ние мислехме, че сме уникални с нашите Петър и Иван). И те събирали тайно всичко за миналото с надеждата, че един ден документите ще видят бял свят. Доктор Тодор ми показа надгробния обелиск на едноименния си дядо в двора на Казанлъшкия девически манастир, разказа ми за болницата му, (която между другото след демокрацията по българска логика не бе прекръстена на основателя си), даде ми дори дипломата на първия Тодор от университета в Монпелие, от която стана ясно откъде идва този ИЧ в името и с което се сложи край на глуповатите легенди как всичко дошло от Русия, където „някакъв прародител бил изпратен на магарешки самар“.

През тези години – също по като богатите страници на днес представяния сборник – аз минах през Възраждането, та чак до късния соц. През седмицата ходехме да работим ангария на „Загорка“ (а понякога и в гарнизонния арест наблизо), защото Чудомир Александров беше направил в Хасково „Астика“ и Ст. Загора беше минала административно към тях за потрес на жителите си. А в неделите се черкувах в храм „Св. Димитър“, под паното с прачичо ми, посрещащ генерал Гурко. Ирония и въодушевление в едно, но тогава аз възприемах срастването на епохите по най-нормален начин.

Когато по-късно намерих сила да започна работа по голямата монография за Аджелето изживях третия ренесанс на старозагорската връзка. Изведнъж се оказа, че както в държавните и общински архиви, така и в семейните долапи все пак се намериха достатъчно и крайно интересни документи, вкл. и част от оригиналните записки на прадядо ни.

Занимавам почитаемата публика с тези си преживявания, защото голяма част от тях останаха свързани със Стара Загора – градът, в който е преживяло семейството ми около два века. А срещата с тези спомени и документи от своя страна повдигнаха у мен поредица от въпроси, част от които екзистенциални за един родов наследник, активен гражданин и смирен историк. Те, позволете тази изповед, и до днес не ми дават покой, защото отговорите не са в нужния обем и цялост.

Питах се, питам се и днес, как стана възможно възрожденците като нашите деди – в моя случай спомоществувателят и настоятел Иванчо Стоянов/Хаджистоянов, но то се отнася и до предците на всички вас – как стана възможно възрожденците като нашите деди да са успявали да изградят една модерна и работеща система на образование, църковност, здравеопазване и самоуправление в десетилетия на чужда власт, и да управляват обществото си без дори да имат държава? Това духовно богатство и съзнание става на фона на разкош от типа на „ермичена халва, поръсена с червена захар и свирня на тантур“ и въпреки това е достойна за поклон. И защо днес сме потънали в демокрация и охолство, а трудно забиваме и един пирон в стената на общите ни цели и намерения?

Да не би да е, защото в средата на 19 век едно заптие вземало 1129 гроша годишна заплата, но един специализиран учител 3000? А днес пропорцията със заптиетата да е променена…

Че ако човек погледне как изглеждат на снимка преди век и половина представителите на панталонджийския еснаф в Стара Загора и ги сравни с днешните депутати, например, ще може да си обясни донякъде отклоненията в генофонда и естетиката.

Представяният днес обемист и задълбочен труд, за който от името на аудиторията отново благодаря отново на възложители и създатели, дава много хляб за размисъл и пребогати примери за онова, което сме били, но може би няма да бъдем никога повече.

Съжалявам, че времето не позволява да се спра на всички фасети и теми на сборника, но това ще остане привилегия на читателската публика, която ще намери в него всичко, онова, което я вълнува.

Всичко друго освен добродетелта е суета и в това отношение авторите на днешния сборник ни дадоха добър урок за знание, утеха и надежда.

На добър час на втория том на „История на Стара Загора“.

/Заглавието е на редакцията.Текстът публикуваме с благодарност и без редакторска намеса/.