Венелин Кръстев на 70 години (1953 -2019). Той превърна „Загорче“ в кауза и съдба

Венелин Кръстев е роден в Стара Загора на 31 август 1953 г. Има две полувисши образования – за строителен техник и за хореограф и едно висше -по психология.

От 1979 г. до кончината си е директор и главен художествен ръководител на една от емблемите на Стара Загора – Детски ансамбъл „Загорче“. Много над 2000 деца остават завинаги в плен на фолклорното ни богатство. Изнесени са над 1800 концерта у нас и в чужбина, а турнетата в Европа са над 50.

Благодарение на Кръстев, Ансамбъл „Загорче“ е не само уникална детско-юношеска формация, а школа за възпитание, за изграждане на ценности и висока естетика.

След кратко боледуване Кръстев умира на 1 ноември 2019 г.

По повод 70-годишнината от рождението на Венелин Кръстев на 5 ноември 2023 г. от 17:00 ч. в Старозагорската опера, Ансамбъл „Загорче“ ще изнесе голям концерт. В него ще участва и Българския лондонски хор с диригент Десислава Стефанова – също загорче. Ден преди това, на 4 ноември в НЧ „Св. Климент Охридски“ Българският лондонски хор ще изнесе самостоятелен концерт,посветен на годишнината на Венелин Кръстев и на творчеството на композитора Кирил Тодоров.

Нашият респект и реверанс към живота и творчеството на Венелин Кръстев са няколко спомена на негови загорчета и приятели.

Долап.бг

Добромира Йотовска- 28г.: Свиря на гъдулка в ансамбъл „Загорче“ от 2002г.

Да опишеш човека Венелин Кръстев е нещо, с което малцина биха се нагърбили. Не съм сигурна, че в езика има такива думи, които да обхванат докрай какво значи той и неговият труд за хиляди деца (разбира се – голяма част от тях са вече зрели хора) в рамките на повече от 40 години. Той е повече от ръководител, по-близко до баща, приятел, учител, стожер, възпитател…

Все пак, връщайки лентата, няма как да не се сетя за едно от европейските ни турнета, когато бях на около 15 години. Това е горе-долу границата, когато от нарицателното „малък“ се изкачваш по своеобразната йерархична стълбичка в ансамбъла и израстваш до званието „голям“. Така и аз вече навлизах малко по малко в кръга на големите, но по природа си бях едно притеснително дете и никак не се усещах голяма. Тъкмо бе преминала първата ми година в Езиковата гимназия в Стара Загора, където учех немски. Беше сутрин, бяхме пътували от няколко дни и явно през нощта вече бяхме стигнали в Германия. Първото нещо, което се случваше, когато сутрин пристигнехме на дадено място, обикновено беше автобусът да паркира някъде (често в близост до някой голям търговски център), след което всички дружно отивахме да си измием зъбите и лицата. Та така, в тази хладна сутрин в Германия, сигурно е било около 6 часа, тъй като все още не се беше развиделило, ме събуди едно от другите деца с думите „господинът те вика отпред“. Аз, естествено, изпаднах в моментален ужас, започвайки да се чудя каква ли беля съм направила, за да ме викат в предната част на автобуса, и то в този твърде ранен час. Потърках очи, за да се събудя, наметнах едно горнище върху пижамата и тръгнах, прескачайки спящите по пода. Когато стигнах, рошава, сънена и уплашена, господин Кръстев се усмихна и ме поздрави с „добро утро“. Тогава ми се струваше странно как може възрастните да стават толкова рано и все пак да са адекватни. Сковано поздравих и аз, а той ми обясни, че вече сме в Германия и че търсим паркинг за автобуса, но са пристигнали полицаи с патрулка и са искали да попитат нещо шофьора. Тъй като не могли да се разберат, решили да повикат мен. Моята мисия беше да разбера какво се иска от нас и да попитам къде можем да паркираме, без да нарушаваме техните правила. Аз се стреснах, защото дотогава не бях говорила езика извън училище, а и който е учил немски знае, че една учебна година не стига за нищо. Не помня дали съм казала нещо, но господин Кръстев, със сигурност видял уплаха в очите ми, ме погледна с поглед, който никога няма да забравя. В него се четеше безкрайно доверие и спокойствие. А после бащински ми каза „ще се справиш“. Дори да звучи нищожно, за мен това точно в този момент значеше страшно много. Така правеше той – успяваше да те накара да повярваш, че можеш; затова съм запомнила онази сутрин и онзи поглед и ще ги помня винаги. Не знам какъв немски съм говорила с полицаите и как съм се разбрала с тях, но намерихме паркинга, към който ни упътиха. И това е един от многото примери за това какво значи и какво ни даде този Човек. Мисля, че много „загорчета“ биха се припознали в тази история и биха си спомнили онова чувство, което Венелин Кръстев вдъхваше у всички нас. В „Загорче“ нямаше дете, което да не може.

Красимира Манчева, ръководител на оркестъра в ансамбъл „Загорче“:

32 години имах честта да съм част от екипа на „Загорче“.

Да работя с Венелин Кръстев за мен беше привилегия и невероятна възможност. Не стигат думите да опиша тази богата душевност, необятност, принципност, дисциплина, коректност, строгост, ВЯРА, себеотдаване, любов… всичко това посветено на поколения прекрасни загорчета, пораснали заедно и останали приятели завинаги.

Едно от първостепенните неща беше да се научат да работят в екип, да се грижат един за друг, да си помагат, да са отговорни и много да внимават, да са любознателни, да се радват и усмихнати да са. Това много впечатляваше домакините в чужбина, които организираха концерти, чудеха се как бързо се адаптират и ориентират на различните сцени. Имаше една малка сцена във Франция с един проход (5-6 малки стълбички). Излизаха 50 деца, които танцуват, пеят, свирят… част от тях се преобличат с различен костюм. Появяваха се незнайно как в точния момент, беше като сън. След концерта един от организаторите каза, че е имал чувството, че децата излизат от стените. За такава съобразителност става въпрос. Разбира се, това е следствие на много работа, на мотивация, сплотеност и взаимопомощ.

Пак във Франция на фестивал от различните региони сме поканени като гости. Всички са облечени със съответните костюми и на обяд се храним заедно. Загорчетата се усмихваха, говореха си тихичко и грееха в чудесните костюми. Един достолепен французин дойде от другия край на ресторанта и каза с гордост: „Това е бъдещето на Франция“, а домакините леко шокирани му отговориха: „Не, това е бъдещето на България“. В Швейцария пък така сгорещиха публиката, че се включи противопожарната система. Хората станаха прави, ръкопляскаха, концертът продължаваше и никой не се и сещаше да се предпази от водата.

Навсякъде, където пътувахме, Кръстев обясняваше на децата да виждат, да запомнят добрите примери и да ги ползват. По време на по-дългите турнета учеха заедно и им беше много забавно, защото Той, Учителят Венелин Кръстев, ги научи как да учат, как да запомнят бързо трудните за някои уроци, как да ги помнят трайно и да ползват знанията си, да мислят, да се развиват всеки с неговите дадености.

Аз благодаря на съдбата, че ме срещна с тази вселена Венелин Кръстев, прекланям се пред паметта му и знам, че той е пътеводна светлина за хиляди деца!

И един цитат от една от любимите му песни:

„Е, е, е, е, верни другари

песен запейте

мене спомняйте… “

Не само го помним, а в сърцата си го носим!

Иван Германов на 22г. Танцьор, а впоследствие и оркестрант: В ансамбъл „Загорче“ съм от 2008г.

Казвам се Иван Германов, на 22 години съм и съм част от ансамбъл „Загорче“ от 15 години. Имах удоволствието и честта да участвам в творческия процес на ансамбъла 11 години, през които първо бях танцьор, а после се присъединих към оркестъра като кавалджия. През всички тези години се научих на много – работа в екип, търпение (защото процесът на работа е сложен и бавен), да бъда самостоятелен благодарение на турнетата ни из цяла Европа, както и отговорен, защото в ансамбъл „Загорче“ всички се подкрепяме, грижим се един за друг и сме едно цяло. Въпреки че съм на 22г., останах в ансамбъла, за да се опитам да помогна с продължаване на делото на Венелин Кръстев, и при всяка възможност присъствам на репетициите.

Сега съм ръководител на традиционния летен лагер на ансамбъла на Каваци и осъзнавам колко трудна и отговорна е тази задача, какви нерви трябва да притежаваш, както и психологически усет към децата. Благодарение на това, вече имам ясна представа, колко търпение и вдъхновение е било нужно за създаването на разнообразни концертни програми, които да впечатляват публиката.

Ние „загорчетата“ завинаги ще продължим да предаваме напред тази уникалност. Вярвам, че магията, наречена „Загорче“, ще пребъде.

Калина Пенкова и Соня Атанасова- на 18г. : В ансамбъл „Загорче“ сме от 2011г.“

В деня на 70-ия юбилей на господин Кръстев бихме искали да изразим своята най-дълбока благодарност за това, че сме имали възможността да се докоснем до неговия труд и творчество. Бяхме свидетели на негови идеи, превръщащи се спектакли, в които ние имахме честта да участваме. Той беше една от най-вдъхновяващите личности, които сме срещали, беше строг, когато трябваше, и в същото време справедлив. Въпреки че многократно сме го ядосвали, той винаги казваше, че сме като негови деца и никога не би могъл да ни се сърди. Научи ни на много житейски уроци, които ще носим в сърцата си занапред. Не е лесно човек да отдели само един спомен или по-значителна случка с някого, с когото е прекарал много време – репетиции три пъти седмично, лагери, турнета… Нещо обаче, което се е запечатало в нашите съзнания, са негови думи, които сме чували не един път по време на някои от „лекциите“ му по време на репетиции: „В „Загорче“ няма деца и възрастни, няма малки и големи, на сцената всички вие сте артисти.“

Това беше той, Венелин Кръстев – учител, вдъхновител и невероятен човек. Ансамбълът няма да бъде същият като преди, но ние вярваме, че неговият завет ще устои и „Загорче“ ще продължи да съществува благодарение на децата и хората, които пазят неговия дух. И ако една снимка е колкото 1000 думи, какво да кажем за един танц, една хореография или един цял спектакъл. Те са вероятно равни на един роман от няколко тома или в случая по-скоро са автобиография. Така че, ако човек иска да си спомни за Господина, не е кой знае колко трудно, стига само да гледа танците на „Загорче“ по негова хореография. Те си личат!

Даниела Дюлгерова, хористка в ансамбъл „Загорче“ в периода 1983г. – 1989г., настоящ ръководител на ДЮНХ „Жарава“, гр. Стара Загора

Венелин Кръстев е невероятна и емблематична фигура. Създал поколения мислещи, знаещи и можещи деца, будител и човек с главно „Ч“. Ние „загорчетата“ никога няма да те забравим! Поклон!

Миглена Манолова, настоящ художествен ръководител на ансамбъл „Загорче“

Любовта ми към народните танци започна преди 38 години в залата на „Загорче“. Бях на 6 години, когато ме заведоха. Тогава в ансамбъла децата все още се приемаха с конкурс. Отпред стоеше той – Венелин Кръстев – човек със сериозен и строг поглед, но в същото време излъчващ една благост и съпричастност, забелязвайки притеснението ми, когато обърках лявата с дясната ръка. Тогава ме попита пак същото и за краката – кой е левият и кой е десният. Аз убедително повторих и ги размених отново. Той се засмя и ми обясни, че е точно обратното. Така разсмях журито, но оттогава никога не бъркам ляво и дясно.

Венелин Кръстев – с обич и благодарност честитим небесния ти рожден ден. Липсваш, липсваш, липсваш… Иска ми се да мога да те попитам толкова неща. Винаги, когато творим нещо ново, си задавам въпроси: „А това сега дали би харесало на господин Кръстев? Дали би го одобрил?“ Респект към него имах до последно.

„Загорче“ за мен е едно училище – училище за живота. И това е прекрасно и трябва да продължи и занапред. Хубаво ми е, че имам възможността да предавам на новите деца всичко това, което съм научила в „Загорче“. А то е толкова много. „Загорчета“ има навсякъде по света, успешни и добри.

Молим се и знаем, че си с нас и ни помагаш от небесния ансамбъл. А ние ще се постараем да продължим и съхраним цялото това богатство! „Предай нататък“!

Арх. Петър Бакърджиева

РЕКВИЕМ ЗА УЧИТЕЛЯ

На този ден ние – близките на Венко, сядахме около масата под вековния орех в китния дом на гостоприемната му къща. Редяха се тостове и благопожелания, лееше се „Многая лета…“ и никой не подозираше, че съвсем скоро сляпата и глуха смърт ще ни отнеме така обичания от всички приятел. Човекът, който категорично доказа, че набиваната в главите ни сентенция „Незаменими хора няма“, е надута фраза без съдържание.

Случаят ни събра в края на 80-те на маса с общи приятели в двора на Бухчевата къща. Учителят, още тогава харизматична личност в града ни, забеляза присъствието ми, премести се до мен и сътвори върху няколко салфетки очертания на бъдещата му емблематична къща в село Дълбоки. Примирах от гордост- вече бях имал щастието да посетя няколко от продукциите на легендарното „Загорче“ и усещах, че съм допуснат в кръга на една, меко казано, необикновена личност. Разбира се, смятах че творението му ще си остане върху салфетките. Тази буфонада към играл многократно с подобен ефект, пък и откъде време за строителство от човек, разчекнат между творческите си колизии, политическите си изяви, утринните радиопредавания и отглеждането на три деца. А още нямаше понятие какво означава денонощно да създаваш нови и нови шедьоври, за непрекъснато променящи се с възрастта деца.

Къщата е построена за отрицателно време, почти без чужда помощ.

Получих рядката възможност да присъствам на репетициите на ансамбъла и останах потресен. До този момент смятах, че цялата работа е в това, да сглобиш сложните елементи на танца, да го съчетаеш с музиката и да накараш децата да играят по свирката ти. Колко съм бил наивен? Пред смаяния ми поглед се осъществяваше цялостен и съвършен възпитателен процес. При Учителя пристигаха едва проходили дечица, нямащи капка понятие за красотата и философията на света, който го заобикаля, а си тръгваха оттук като ерудирани и самоуверени личности, получили отговор на всички въпроси, терзаещи детската душа, ясно различаващи красивото от грозното, доброто от злото, и отлично подготвени за схватките в непредвидимата месомелачка на живота.

Помня как недоумявах защо бях поканен да пътувам със „Загорче“ за Фестивала „Ирун“ в Испания. По-късно си дадох сметка, че маршрутът ни преминаваше през куп исторически забележителности – Флоренция, Пиза, Верона, Каркастон и Катарските крепости в малкото градче Токсилименте. Във всяко от тези места, знаейки страстта ми към историята , Учителят ни организираше половинчасова лектория. Изкушен съм от мисълта, че ако не всичко, то нещичко покълнва в малките главици и те няма да се червят от невежество, щом някога стане дума за люлката на италианския ренесанс и героичната съпротива на катарите във Франция.

Проследявайки френетичните овации, които жънеше ансамбълът по света, човек би си помислил, че у дома, тази лъчезарна емблема на града ни, е била насърчавана и стимулирана. Нищо подобно! „Загорче“ бе доведеното дете в храма старозагорската култура, беше изцяло на самоиздръжка, нерядко недоверчиви родители разпалваха подозрения за чистите сметки на ансамбъла…И неведнъж на Учителя му идваше да зареже всичко тук и да се отзове на някоя от многочислените покани за работа в Германия, Франция, Великобритания…, където бяха получили ясна представа, че си имат работа не с простосмъртен човек, а с “deus ex machina“. Но тогава, срещу отчаянието и прагматизма, неумолимо заставаше Любовта. Истинската любов, която побеждава всичко. И Учителят искаше за пореден път и оставаше сред нас и сред любимите си детски усмивки.

И до днес не ми е ясно, как толкова енергия, любов, всеотдайност, усет за красота, педагогически талант, търпение и човечност едновременно са обитавали едно крехко човешко тяло. Това тяло, което в крайна сметка не издържа на напрежението, освободи безсмъртната душа на Учителя, която се отправи към небето. Там, където безброй невинни детски души, очакват неговите напътствия. Нощем, когато се вглеждам в звездното небе, сякаш виждам техния несравним с нищо друго танц, и очите ми се насълзяват.

Разбирам, че Учителят още е сред нас.

Петер Митев

Има такива хора

Около себе си те създават атмосфера, която обгръща всички, а всеки, попаднал в орбитата на гравитационното им привличане, остава завинаги подчинен на тяхното движение.

Те притежават почти магическата способност да убеждават, да внушават и едновременно с това да се отдават до степен себеизгаряне, за да постигнат хармонично сливане на мисълта, идеята и постигането й.

Творческото неудовлетворение ги кара да се намират в перманентно състояние на неспокойство и търсене, на откривателство.

Ясната визия и фанатичната им работоспособност понякога ги правят да изглеждат резки и недотам толерантни, но то е, защото талантът има по-особена оптика и тя не забелязва подробности по пътя на осъществяването на дадена идея.

Има такива хора.

Те превръщат ежедневието ни в празник, а празникът – в неповторимо преживяване. А когато тези хора са талантливи творци, и то в духовната сфера, това, което правят, се превръща в мисия.

Венелин Кръстев беше такъв – талантлив визионер с мисия.

Визията му беше изкуството. На танца. Народния танц.

Мисията му беше през този танц да възпитава. Граждани. Отговорни. Работливи

Резултат е завинаги неговото „Загорче“.

Емблема на града ни.

Прославило града ни.

И България.