Лято с поезията на Таньо Клисуров

ДИНЯ

Усмихнатият циганин, на дини продавача,

умее да ни лъже вдъхновено –

избра една от всичките, в купа пред нас вторачен,

а тя оказа се все пак зелена.

На мургавия лъжльо защо да му се сърдим,

нима е господ – да надзърне през кората?

Тъй през кората на нощта, с очи размътени и сънни,

и ние ще познаем ли каква ще е зората?

Нима човек, когато и към любовта посяга,

е изборът му всякога добър и точен,

нима са резените ѝ червени всякога

и сладък всеки залък е, и сочен?

Съдбата е и шанс. Не е трагичен жеста,

ако пропуснеш. Има догодина…

Хей, циганино, и да си мърморя днеска,

ще купя утре по-голяма диня!

х х х

Когато влюбиш се за първи път,

отваря ти вратите свои Раят.

Очите жадни са да разберат

какво за любовта дотук не знаят.

Когато влюбен си за втори път –

все още в Рая – можеш да сравняваш

дали е права грешната ти плът

или душата твоя е по-права.

Когато за последно влюбен, ти

си бил и робът клет, а също – царят,

дочуваш вече райските врати

как с трясък зад гърба ти се затварят.

АКРОБАТИ

На конеца, опънат от ръце непознати,

пред стотици смутени стъписани погледи,

гледам: в салтомортале безумно се мятат

мои бивши другари над дървета и покриви.

Уж безумно, а в същност държи ги конецът.

Дързостта им замайваща друг направлява.

Ръкопляскат им бурно на всички концерти –

акробати със слава.

/И добре заплатени, имат сигурни служби,

отвисоко поглеждат, сякаш вече сме чужди./

Но конеца отпусне ли този, дето го дърпа,

акробатите в пози комични замират.

Метнал крак на врата си, кротува първият,

а с главата си другият пода подпира.

Аз не мога така. Аз признавам накрая:

нямам нужната гъвкавост да се премятам.

Малко смешно или старомодно, не зная,

продължавам да ходя – нагоре с главата.

 

ВЕТЕРАН

От ранната младост до края на своите дни

човек се сражава в големи и малки войни.

В големите блясва героят. Обезсмъртен.

А ние умираме в малките, в мирния ден.

Война за насъщния – впити юзди, стремена.

Война и с любимата, нежно-жестока война.

Война и с децата си, всъщност със своята кръв.

Война да не си сред последните, щом не си пръв.

Покриват те рани. Накуцваш. И знакът е „стоп“.

Но ти ще воюваш. От сутрин до вечер. До гроб.

Накрая те качват на кръста, набързо скован.

Но ти не възкръсваш на кръста си, мой ветеран…