Васил ЛЕВСКИ:“Всичко, което сторих, сторих го за Отечеството“

С камбанен звън и заупокойна, в памет на Дякон Игнатий, отслужена от Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Киприан и старозагорското свещеничество, започнаха поклонението и общоградският ритуал пред паметника на Левски по повод 150 години от неговата кончина.

“150 години ни делят от обесването на гения на революционната ни борба, примерът за нравствено величие и родолюбие чествайки паметта на йеродякон Игнатий-Васил Левски, каза в словото си митрополит Киприан.

Преди да пострада мъченически, народът вече го назовава с името на Христовите последователи и ученици. Той е Дяконът. Той е Апостолът на свободата, който носи на страдащите от тъмнината на робството български души, духа на живота. Очите на сърцето му виждат края на извървения от народа ни 5-вековен мъченически път. Той е, който влага душата си в темелите на това мъченичество и помага на своя народ да прегърне личната си голгота, за да възкръсне в свобода.

Обичта към род и родина е огънят, който гори в душата му.. Пламъците са запалени от воплите на българското страдание. Монашеското му сърце страда и като достоен Христов ученик той изпълва делото на вечния зов на спасителя Христов.

„По това ще позная, че сте мои ученици, ако любов имате помежду си!“

Тази любов строи от всеки ред на скромното му и вече толкова известно Тефтерче. В него Дяконът започва да пише, като римува собствената си автобиография. Не успява да я довърши, но и малкото написано, е стоплено от чувствителното му сърце, понесло тежестта на народната горест. А именно: „Аз, Васил Левски, в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден. Нещях да съм турски и никакъв роб, също да гледам на милия си род…“

Това силно сърце българско, вярва в бъдещето на народа и тази вяра, го кара да изрече думите, записани пак в тефтерчето му:“Всичко се състои, според нас и с нашите задружни сили!“

Това завещание на йеродякон Игнатий е именно  мярката за родолюбие. И като истински апостол припомня призива да бъдем едно сърце и една душа.

Поклон пред паметта на йеродякон Игнатий – Васил Левски- Апостолът на свободата и духовното му величаво саможертвие. Бог да го прости и вечна да бъде паметта му!”- каза Негово Високопреосвещенство Старозагорският митрополит Киприан.

Думи за Левски произнесе и кметът на Стара Загора Живко Тодоров:  

„Старозагорци се гордеем, защото тук , в Стара Загора, Левски прекарва 3 години от своя живот. От 1855 до 1858 г. той се обучава за свещеник в Хилендарския метох. По думите на Стоян Заимов, именно тук, той получава своето просветление за правда и за свобода.

Васил Левски избира своя път- вместо робство – свободата. Апостолът е символ на всичко онова, което искаме един българин да бъде – умен, смел, горд, непримирим.

Нека не забравяме, че всичко се състои в нашите задружни усилия. Това ни завещава Левски:

Да бъдем единни, да бъдем заедно, да се справяме заедно с всичко онова, което ни предстои.

Затова нека почитаме паметта му. Да предаваме на децата какъв е бил Левски. Какви са неговите идеи. Какъв е неговия идеал. Да направим така , че повече българи да носят морала в себе си и да има каузи, за които се борят. Защото само това ще ги увековечи във времето.

Поклон пред паметта на Апостола! Нека той да бъде нашия лидер към прогресираща България!“- призова Живко Тодоров.  

По традиция ученици от СУ „Васил Левски“, чийто патрон е Апостолът, изнесоха рецитал в памет на живота и делото му.

Венци и цветя пред паметника на Левски поднесоха от името на Община Стара Загора, Втора тунджанска механизирана бригада, Общински съвет Стара Загора, Областен управител на област Стара Загора, СУ „В. Левски“,  Старозагорска света митрополия, Тракийски университет, политически партии, обществени организации, признателни граждани. 

Участваха още представителна рота от Втора тунджанска механизирана бригада, Военен духов оркестър, Гражданско сдружение „Брат за брата“, Дружество „Традиция“ и др.

Водещ на събитието беше старозагорският поет Йордан Пеев. Той изпълни свои стихотворения и прочете авторски вълнуващ текст: 

„През юли в Карлово се раждат славеи, с които се събужда свободата, а февруари се изпълва с дяволи, усукващи въжета за разплата. През юли радостно шумят дърветата, ала сред тях едно в плач се превива, предчувствайки съдбата си проклета, как в някой ден ще стане на бесило. През юли русокос килим е житото и всеки сноп е кичур от косата на онзи, който днеска от звездите със стъпките ни крачи по земята. И него майката наместо тялото един ден в тъжен помен ще опее, додето той преминал в незабравата увиснал на въжето се люлее. И тридесет и шест години свещите, ще пламват в Рождеството му смирено, докато черната, крилата вещица през февруари дойде настървено. А думите му писани в тефтерчето, което бащиния ни остави, са факли, чрез които в поднебесното през времето си светли продължаваме. И пак е юли, и светът е църквата, в която хлябът е кравай от Бога, и с милостта на Дякона е ръсена земята ни, че цялата е гроба му.

150 години ни делят от онзи февруарски вторник на далечната 1873 г., когато в покрайнините на тогавашна София, под виковете и ругатните на събраната по заповед на Мазхар паша тълпа, геният на националната ни революция Васил Иванов Кунчев прие причастието си от поп Тодор с думите „Всичко, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството”, след което беше обесен от своите палачи.

Денят, в който Дякона увисва на бесилото, е сред малкото дати в националния ни исторически календар, които ни обединяват и които ни дават основание не само да си припомним последните мигове от живота на Васил Левски, но и да погледнем към самите себе си, за да осмислим извървения досега от народа ни път, за да потърсим ориентир за онова, което сме постигнали или пропуснали.

През годините, пред Паметника, около който сме се събрали и ние днес, в града на липите и поетите, който беше въздигнат като израз на преклонение пред саможертвата на Апостола, видни родни политици и интелектуалци са изричали мъдри и силни слова, често обагрени от политическо злободневие и страсти, но винаги възвеличаващи делото и заветите на Левски. Пред гранитната памет за първородния син на Иван и Гина Кунчеви са давани клетви и обещания, отправяни са призиви, раздавани са обществени присъди, демонстрирали са се граждански позиции.

Осмисляйки казаното около датата на обесването на Апостола, с изненада можем да установим, че колкото повече говорим и пишем за Левски, толкова по-малко знаем за него. Колкото повече образът на Дякона придобива чертите на икона, толкова по-малко познаваме и разбираме истинския, живия Апостол. Колкото по-шумно възхваляваме примера му, толкова по-лесно предателстваме спрямо неговите идеали.

Ние сме на броени метри от мястото, където е живял и получил титлата си йеродякон, където е служил както на Бога, така и на хората. За да преоткрием онзи, някогашния, неподправения и неподменения Левски, би било достатъчно да осмислим преображението на Дякона Игнатий в Апостола на свободата и да преминем по изпълнения с митарства и изпитания негов път от Карлово до Къкрина.

Левски се роди и живя в свят, в който доброто и лошото, страхът и надеждите, успехите и провалите, старото и модерното си съжителстваха. Свят, в който желанието за промяна беше много силно, но в същото време никой не предлагаше как това да стане бързо и успешно. И тук именно трябва да преоткрием магията на Апостолското обаяние, да оценим способността му да разбира еднакво добре и богатия и бедния, и търговеца и селянина, и учения и неграмотния – едно изключително ценно качество, позволило му да намери най-ефективното средство за превръщането на роба в борец за народна правда.

Защо ти беше, ДЯКОНЕ, да биеш

ръждясали камбани без въжета

и в мраз, и пек по друмища да скиташ,

за бунт да търсиш между нас Мъжете?

Не искаше ли и ти като всички

да имаш дом, дюкян, жена и друго,

наместо на въжето да увиснеш

в най-гарвановото и тъжно утро?

И вместо вой на февруарски вятър

да чуваш смях на многобройна челяд,

и да не срещаш окован стената

в мазето, дето блъска своя череп.

Не бе ли по- добре пари да правиш,

наместо в края сълзи да проливаш

безмълвен и от своите предаден,

и сам от този свят да си отиваш?

Не ти ли стигаше да си живееш

далече от бесилки и от рани,

и като прилеп да не се люлееш

над бурето- храна за злост и врани?!

Защо ти беше, ДЯКОНЕ, кажи ми

таз страшна и тъй мъчна орисия,

в която гроба ти макар без име,

е гроб на цял народ… и на светия?!

Своята увереност и морална сила Левски черпеше от идеала за независима, целокупна и силна България. Той вярваше във възкресението на свободна България и посвети цялата си енергия на постигането на тази цел. А с конкретната си дейност по подготовка на националната революция, той предаде своята вяра на последователите си, накара ги да осъзнаят, че съдбата им е в собствените им ръце, че и те могат да бъдат като другите европейски народи.

ОТЕЧЕСТВО

Отечество – каква свещена дума

събрала в себе си любов и болка ,

изписана с изстреляни куршуми

по верните му и безсмъртни полкове.

Изплакана от майки и вдовици,

обесвана, изгаряна, но жива,

като възкръснала от пепел птица,

от чийто полет страшното загива.

Отечество – каква невръстна дума

с къдрици на дете и първи стъпки,

и спомени сред прашните албуми,

в които от любов сърцето тръпне.

Отечество – каква велика дума,

граничеща със себе си във всичко,

дори под чужда пръст да се изгубя,

ще бъда с теб… И пак ще те обичам…

Вечна памет и мир на душата на Апостола, както и на всички знайни и незнайни мъченици, дали живота си за свободата на България. Бог да пази Отечеството ни! ….И ние с него!“

Росица Ранчева