Йордан Стоев представи новата си книга „Блуждаещи отблясъци и сенки“ пред старозагорци

07.12.202207.12.2022 Долап.бг

На 5 декември 2022 г. в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески” – Стара Загора беше представена новата книга „Блуждаещи отблясъци и сенки” на журналиста и мъдрия писател Йордан Стоев -Даки.

Пред публика от приятели, бивши колеги, почитатели на литературата и на творчеството на Даки, събитието започна с изпълнение на пиано на две възпитанички на НУМСИ „Христина Морфова“. 10-годишната Александра Мускат от класа на Милена Александрова изпълни „Мечешки танц“ от Любомир Пипков и „Мелартин“ – сонатина, І част. Диляна Цветкова – 10 клас с преподавател Павлина Кангалова изпълни Гранадос -“Испански танц“.

Думи за автора и неговата нова книга Блуждаещи отблясъци и сенки“ произнесе издателят Трифон Митев – издателство „Лаген“.

Той високо оцени неподправеното, искрено и истинско и вълнуващо слово на автора, каквото всъщност е било и назад през годините като журналист и главен редактор на окръжния вестник „Септември“. Стоев е автор на още седем книги с художествена проза – роман, разкази, новели, публицистика, мемоари: „Цвете на земетръса” (1979), „Пясък за папагалите” (1986), „Трън в петата на дявола” (2003), „Заточени в рая” (2005), „Изкушения” (2008), „Дългата зима на Б.Ж.” (2012), „Градината на праведните грешници” (2018).

Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на орден Св. св. Кирил и Методий, награда „Стара Загора“ за литература и „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти.

Безкрайно развълнуван в началото Даки изписаните на ръка листове, за да разкаже за „новата си рожба“, после ги заряза и започна сладкодумно – и с тъга и болка, но и с огромното му чувство за хумор да разказва за „Блуждаещи отблясъци и сенки“. Той сподели, че е написал мемоарна книга, разказ за един отминал свят. Сложил е заглавие блуждаещи сенки и отблясъци от живота, защото споделя за неща, които са го вълнували и затова са попаднали в книгата.

Когато човек пише мемоарната си книга, започва с разказ за предците си . Всичките му родственици са от Егейска Македония. Даки прочете страници от началото на изданието за ужасите, болките, мъката и страданията през които са преминали бежанците, бедността

им и борбата им за оцеляване. Покъртителни текстове.

После се отзовават в стралджанския край. Там, след като пресушават блатото, се заселват бежанци от 15 населени места и основават селото Атолово. След години го наричат с обич „малката София“.

В Атолово се ражда бъдещият журналист и писател. Има много семейни спомени за детството му, за родителите му, за щуротиите му…

Втората част е посветена на студентските му години в София, в Софийски университет „Св.Климент Охридски“ Годината е 1955. Там, по улицата на столицата за първи път на живо среща българския духовен хайлайф – писатели, артисти, художници. В прочутата аудитория 65 присъства на рецитали на Валери Петров, Любомир Левчев, Георги Джагаров.

„Бяхме ентусиазирани, честни, идеалисти, романтици, споделя Даки. – Бях влюбен в София и исках завинаги да остана там. Една вечер, под носа на един милиционер, си откраднах едно жълто паве. Годината беше 1960. Реших най-напред от него да си направя мастилница. После пепелник. Където и да тръгнех, първо гледах да скрия някъде на сигурно моята скъпоценност…Когато се ожених, с него жена ми подпираше вратата. Още го пазя – в мазето, но вече почти не слизам по тези стръмни стълби да го погледна, поне“…

Най-голямо внимание в книгата си Даки отделя на Стара Загора и любимия вестник „Септември“. Когато се установява в града на поетите и на правите улици Градската градина още е с ограда, край нея са наредени ваксаджиите и семкаджиите. В долния й край са арменците с „маймун фото“. Ако трябва да се придвижиш от гарата към центъра или покрайнините на града, вземаш файтон от гарата, като дълго се пазариш с файтонджията.

В „Септември“ започва като коректор, работа, която хич не му допада и непрекъснато на всички заявява:“Аз ще се махна от Стара Загора“. Но съдбата му е отредила друг път и той остава и до ден днешен, като създава голяма знакова фамилия. Във вестника преминава през селски и през културен отдели, после става отговорен секретар, после -зам.главен редактор и накрая – главен редактор, т.е. от детските години на вестника до неговия край, когато го закриват през 1991г. Тази част е наситена с много настроения, с много истории – и весели и тъжни, и невероятни, с имена на много журналисти, сътрудници, съграждани, чешити…

Според Даки журналистиката и дава и взема, зависи от личните качества на човека.

Стоев е стигнал до прозрението, че до 40-годишнината си човек открива истините, от там несетне ги преоткрива.

Книгата допълни с есето си поетът Таньо Клисуров, който има с Даки 50-годишно приятелство.

ЖИВОТЪТ Е НЕГОВИЯТ УЧИТЕЛ

Какво по-сериозно изпитание за едно приятелство от половинвековно съществуване, каквото е приятелството ми с Йордан Стоев? А какво ли не се случи през тези петдесет години: България стана четвърта в света по-футбол, познати се ожениха, други се разведоха, политическият строй се смени, ние самите побеляхме и алабросите ни пооредяха… И въпреки всичко приятелството ни с Йордан Стоев оцеля, разредителят на времето не успя да размие и изтрие боите му.

През тези години останахме верни на онзи постоянно безпокоящ ни отвътре порив да седнем пред пишещите машини,/ а аз вече и пред компютъра/ и да съчиняваме. Впрочем, не съвсем да съчиняваме, защото животът ни се оказа по-голям съчинител от нас и в не малко случаи той просто ни диктуваше.

А какъв живот е нашепвал в ухото на Даки – за отминали събития и съдби, за жестоки насилия над далечни негови прародители, за лични драми и погроми, за по-малко на брой, но даващи му сили и кураж победи, за преобръщане на собствения му живот – огледало на обществените промени…Всичко това Йордан Стоев го е събрал , както аз определям книгата му жанрово, в един документален роман.

Десетки са разтърсващите епизоди в романа насилието над българите, принудително изселвани от земите им и с убийства. Картината например с Ангел Танасов се родее по сила с редовете от „Време разделно“. Насилниците му предлагат: „Тръгвай с нас, ще те пишем грък и ще те пуснем. Не мога, отговаря Ангел. –На черното как да кажа бяло, бе, ставам за резил пред децата. – Тогава нека видят и децата какъв див българин си! – И още на двора го застрелват.

Или епизода с хлебаря в уж гостоприемна София, който погва с лопата и псувня сънародника си бежанец, като люто му се заканва вместо да му подаде човешки къшей хляб

Във важна част от романа „Блуждаещи отблясъци и сенки“ се мярка и моят образ сред образите на други познати личности и от обичания вестник „Септември“, и от алманах „Хоризонт“, и от носителите на „новото“, сеещи омраза и призиви за реванш. В тази част от книгата мога, като свидетел на събитията, по-точно да оценя какъв майстор е Даки на детайла, когато описва една случка, да разбера какъв добър психолог е, когато пресъздава пълнокръвни характери, какъв характер е той самият – разочарован и гневен, взискателен към себе си и другите, колко верен приятел може да бъде, колко трудно прощава предателства и измени. И не най-накрая: колко жилаво и несломимо е неговото чувство за хумор в епизодите от списването на прословутия вестник „Вик“ с писането на комичните зодии например във всеки брой.

Самият живот на Йордан Стоев, моя приятел Даки, е драматичен, труден, с извисявания и падове, изпълнен с обич и омрази, със сълзи и смях. Самият му живот е един роман, в който главният герой е малкото атоловче, покатерено на черницата пред портата на къщата им, боязливият студент първокурсник в Софийския университет, коректорът в окръжния вестник, след това негов заместник и главен редактор, принуденият след промените да стане продавач на вестници в жалка вестникарска будка или пазач с длъжностна характеристика „възпитател“ на малки криминално проявени деца и юноши в село Ягода.

И все пак, а може би именно заради това, пред читателските ни очи застава авторът на няколко забележителни книги, изтъкнатият гражданин на Стара Загора, обичаният от съгражданите си Йордан Илиев Стоев, когото повечето от нас наричат свойски Даки.

Дори когато беше главен редактор на окръжния вестник, Даки не свикна да подписва или пише бележки на ръка към материали с фирмена химикалка или скъпа писалка със златен писец. Той пишеше на летучки или скицираше образи на колеги просто с едно тънко пълнителче от химикалка. Сякаш считаше, че така е по-близо до сърцевината на изтичащия от пълнителчето живот. Това ми даде повод да му посветя стихотворение, което ще ви прочета и с което ще завърша. Малко тъжно, но с произтичащо от болката достойнство.

РИЦАР

На Йордан Стоев – Даки

Развихря се плебеят тротоар.

Цените по сергиите се гонят.

Пазар е всичко. Най-жесток пазар.

И длъжен си да си добър търговец.

На теб ти липсва ловкият талант –

по пъстрите сергии да продаваш.

Ти по съдба за друго си призван:

затворен в стаята да съчиняваш.

Как ще живееш вече, братко мой?

С написаното на кого ще станеш близък?