Евдокия Здравкова-Хорозова:“Изкуството ни прави по-добри и по-мъдри хора“

Оперната певица Евдокия Здравкова-Хорозова е родена на 30 юли 1940 г. в село Бялово, Плевенско. Завършва Средно музикално училище в София. Специализира при проф. Христо Бръмбаров. От 1962 г. 10 сезона е солистка в Русенската опера. От 1971 г., 28 сезона, е солистка на Държавна опера Стара Загора, където носи централните драматични сопранови партии. В творческата си биография има над 50 централни роли, представени в над 1000 спектакъла. Отделно от това са участията й в концерти. Гастролирала е с голям успех в СССР, Чехия, Словакия, Румъния, Белгия, Куба, Франция и др. Удостоена е със званието „Заслужил артист“. Пет пъти е носител на награда „Стара Загора“ и на престижната награда „Христина Морфова“. От 2015 г. е обявена за Почетен член на Държавна опера Стара Загора.

Премиерата на операта „Бал с маски“ от Джузепе Верди, с която се открива на 26 ноември 2021 г. 51. Фестивал на оперното и балетното изкуство е посветена на 80-годишнината на голямата Евдокия Здравкова-Хорозова.

Госпожо Здравкова, операта ли беше детската Ви мечта?

О, не, дори не знаех, че съществува такова нещо като опера. Родена съм в село Бялово, Никополско , където в детството ми нямаше нито радио, нито телевизия. Въобще не знаехме, че съществува такава дума- опера. Преместихме се в Свищов, за да получим по-добро образование – аз като най-голяма и двамата ми по-малки братя. Записаха ме в гимназията в Свищов. Учителят ни по руски език, който беше и руснак, беше направил хор и провеждаше прослушване на всички ученици. Когато дойде моят ред, запях някаква народна песен, научена от майка ми. Тя пееше много хубаво. Имаше много силен и красив глас. Баща ни беше кмет на селото. Вечер майка ни събираше всички деца, пеехме заедно или мама ни разказваше чудесни приказки. Дядо ми Димитър също пееше много хубаво. Като ме чу учителят заяви, че имам много хубав глас и ще стана солистка на хора.

Учителката ни по пеене живееше срещу нашата къща. Беше пианистка. Тя също многократно казваше, че имам много хубав глас. Но въобще не ставаше дума да уча пеене.

Много обичах да ходя на гости на приятелки, където има пиано. Вярвам в прераждането и в минали животи. Иначе как могат да се обяснят необясними факти, които са се случили с мене. Една от моите съученички – Мария, беше от хай-лайф семейство. Баща й бил царски офицер, убит от комунистите след 9 септември 1944 г. и не й даваха да учи. Тя ходеше в Русе на уроци по пиано. При едно мое гостуване при нея, помолих я да посвири на пианото и аз запях.

„Ти знаеш ли, че имаш много силен и красив глас? Защо не кандидатстваш в музикално училище?“ – ми каза Мария.

В мене се всели някаква мечта и на 15 години взех категорично решение, което съобщих на родителите си:“Ще уча в София в музикалното училище!“

Баща ми имаше намерение да уча медицина и категорично ме отряза:“В къщи артистка няма да допусна!“

Но тази мисъл ми влезе в главата и не ми даваше покой. Един ден казах на майка ми, че ще се удавя в Дунава, след като не ми дават да изпълня желанието си. Отидох на реката и влязох да плувам. В един момент чувам гласа на майка ми. Погледнах и я виждам как тича по брега и вика:“Евдокия, Евдокия..!“ Излизам от водата и тя ми подава 20 лв., за да замина за София да уча каквото желая. Не мога да си обясня как съм стигнала сама до столицата, как съм намерила жилището на леля ми, как съм се оправяла с трамваи и тролеи, които виждах да първи път в живота си..? Приятелката ми Мария ме изпрати при една професорка от Музикалната академия, която ми даде за 10 дни уроци по солфеж…Някаква сила ме е водила през цялото време . Приеха ме в Музикалното училище. През изминалите пет години баща ми не ми проговори и не ми даде един лев. Завърших успешно, но нямах никакви средства, за да продължа в консерваторията. Докато бях в Музикалното училище, за да се издържам работех в един стол за международни студенти заедно с Гена Димитрова…Не ми беше никак лесно…

Реших да се явя в хор, за да започна работа. Кандидатстват в Софийска опера, в Хоровата капела ме приеха, но нямах задължителното софийско жителство и никой нямаше право да ме назначи. В Музикалния театър имаше конкурс за хористи. Написах си молбата, нося я в администрацията и в коридора срещам директора Виктор Райчев. Обясних му защо съм в театъра, а той като разбра че съм сопран отсече, че нямат нужда от такива гласове.

„Тогава рискувате да не чуете един много хубав глас!“- заявих със самочувствие. Взе ми молбата и следобеда се явих на конкурс с ария на Джоконда, от Понкиели. На всички конкурси се явявах все с Джоконда. Маестро Райчев ме повика в кабинета си и ми каза.:

„Евдокия, на твоите 19 години имаш глас, който не е за хор, а за солистка. Гласът ти е като за героиня, а фигурката – като за субретка. Но в Русенската опера има нужда от драматичен сопран, защото Мария Бохачек ги напусна. Ще се обадя на моя брат Ромео Райчев да те има предвид.

И се отзовахте в Русенската опера ?

Да! Искаха най-напред да ме вземат в хора, за да се адаптирам, да се понауча на професионална сцена, но аз заявих категорично:“Майка ми не е родила хористка!“ Пък и Виктор Райчев ми каза, че с този глас не съм за хористка…

Вика ме директорът Чендов и ми казва, че първата ми роля ще бъде Микаела в „Кармен“ на Бизе. Правя скандал, че Микаела е за лиричен сопран, а аз съм драматичен, а той ми каза, че ако не съм съгласна, не ме задържа в операта, прав ми път.

Започнах подготовка. На дебюта ми дойдоха баща ми, майка ми, братята ми. Баща ми през цялото време е плакал. Имах голям успех. Като приключи спектакълът той ме прегърна, целува ме, може би като извинение, и за награда ми купи часовник и плат за палто.

В Русенската опера останах 9 години и направих 20 роли. След Микаела „дойде“ Елвира от „Дон Жуан“, Аида, „Летящият холандец“, „Бал с маски“, „Отело“, „Трубадур“, „Княз Игор“, Лю от Турандот. Бях на 25 години, кога изпях Лю, а Турандот изпях чак на 50 в Стара Загора.

Кога и защо дойдохте в Стара Загора?

Бях доста своенравна, недисциплинирана, вироглава…Всички ми казваха, че съм много талантлива, но характерът ми е непоносим. А то си има причини. Излизам на афиша, че ще участвам, задраскват ме и слагат друга солистка…Освен това, стана голям скандал, като причината не е за казване… и аз реших да напусна.

Цяла България знаеше, че маестро Димитър Димитров много работи с певците. Дори от Софийска опера му изпращат солисти. Носеше му се славата като диригент, който работи индивидуално със солистите. Реших да замина за Стара Загора. От Русенската опера се постараха да ме залеят с достатъчно количество помия, за да не ме приемат в Стара Загора. Не ми дават да пея, а не ме пускат!

Имах един спектакъл на „Дон Карлос“ с диригент Димитров, но той не ме хареса. Милчо Стефанов беше директор на Старозагорската опера и ме назначи. Първата ми роля беше на Елена от „Момчил“ . Поставих си задачата да я науча за 10 дни. Върнах се и отидох при Маестрото, за да доработим ролята. „Добрият човек от Сечуан“ подготвих за 20 дни. Това е много трудна за пеене роля, а беше страхотно представление на Леон Даниел. Беше събитие в България.

След едно представление на „Аида“ отиваме с маестро Димитров на гастрол в Кошице, Чехословакия. След първата ария на Аида по време на антракта идва директорът на операта и ми предлага договор за три години с невероятни условия. Заплатата, която ми съобщи беше тройно по-голяма от старозагорската. Накрая ми каза:“Давам Ви моята директорска заплата, само и само да приемете предложението ми!“ Спектакъла дирижираше един сърбин, който се намеси в разговора и каза, че след две години ще бъда солистка на Пражката опера… Отказах!

След известно време отидохме пак с Димитров в Темишоара с „Тоска“. След спектакъла бяхме поканени на гости у главния режисьор Масини, син на големия румънски диригент. Неговата майка е била един от световно известните сопрани, която е пяла в Метрополитен, в Ла скала…Влизам последна на вечерята и една мастита дама, оказа се г-жа Масини, става и заявява:“Вие сте Тоска на световно ниво!“ И Димитър Димитров промени мнението и поведението си за мене. Вече беше прието, че след Гена Димитрова, аз съм най-доброто драматично сопрано в България.

Как се реализирахте на старозагорската оперна сцена?

Искам да заявя, че маестро Димитров ме дисциплинира. Много съм му благодарна. Казваха, че репертоарът, който той дирижира прави заради мене. Истината е, че той правеше спектакли като „Турандот“, „Набуко“, „Летящият холандец“, „Манон Леско“, „Тоска“, „Трубадур“, „Дон Карлос“ и пр., защото имаше сопран като мене.

Тук бях 29 години. Най-хубавите години в моя живот, най-пълноценни и наситени с творческа реализация.

Кои бяха Вашите партньори на сцената, за които си спомняте с благодарност?

Една птичка пролет не прави. Имах щастието да работя с много добри партньори. Никога няма да забравя Георги Динев като Скарпия в „Тоска“. Има оперни певци и оперни артисти. Аз съм била оперна артистка. Малко сме тази „порода“. Борислав Дойчев беше много добър партньор. Денчо Белев, Георги Енев, Мишо Мартинов, Симеон Симеонов…

Какво е за Вас сцената?

Магия, която никога не може да се опише. Това е навлизане в живота на различни жени, преживяване на техните съдби, на техните страдания, амбиции, любови…И всеки път е различно. И всеки път е все по-вълнуващо.

Може ли изкуството да премодулира света?

Изкуството е красота. И хората, които се докосват до него, макар за два часа, се преобразяват. И ние се преобразяваме. И може би ставаме по-добри и по-мъдри.

Какво е Стара Загора за Вас, госпожо Здравкова?

Стара Загора е най-хубавият период в живота ми. От 30-годишна до 57. Когато бях на върха на славата и възможностите си, Румен Нейков ме пенсионира.( Не искам да казвам защо. Под достойнството ми е.)

Тук започна любовта ми с моя съпруг, който наскоро почина и за когото ми е безкрайно мъчно. Бяхме 50 години заедно. Един изключителен човек, творец, художник. Той направи знака на операта и на Фестивала на оперното и балетното изкуство, плакатите на няколко постановки…

В Стара Загора са моите приятели. Тук съм оставила завинаги творческата си енергия. Тук съм реализирала мечтите си. Това е най-спокойният и романтичен град, с най-интелигентната и музикална публика.

Получихте ли признанието на обществеността на Стара Загора?

Да, получих признанието на старозагорската културна общественост. Пет пъти съм носител на наградата „Стара Загора“. Тук получих званието „Заслужил артист“ и наградата „Христина Морфова“ за цялостно творчество. За мене най-голямата награда беше, че години наред откривах и закривах Фестивала на оперното и балетното изкуство с премиери, със знакови постановки, с концерти…Много хубав период беше в живота ми. Благодаря на Бога, за това.

Сънувате ли сцената, постановките, спектаклите?

Много често.Чела съм интервюта на големи артисти и всички сънуват, че не могат да излязат на сцената. Скоро сънувах Аида. Върви трета картина, чувам въведението към арията и аз не мога да изляза на сцената. Или че съм забравила текста, или че нямам някакъв реквизит…

За какви гафове си спомняте?

Беше на премиерата на „Набуко“. Началото на арията във второ действие и ми се свлече полата. В този момент си мисля дали подплатата ми е паднала или полата или и двете, но няма как да се наведа да видя…По начало яростна е арията във втората част на Абигайл и аз с такава ярост я изпях…Публиката ми ръкопляска много, а Мати Пинкас ми сподели, че й е станало лошо от притеснение от ситуацията. Имало е случаи в „Аида“ „до“-то съм късала…Един певец, когато му се случи такова нещо на сцената, два дни само за това мисли…Колкото пъти да го пея на репетиции- все става, на сцената се случва…Два пъти съм късала…

Госпожо Здравкова, премиерата на „Бал с маски“ , с която се открива 51-то издание на Фестивала на оперното и балетното изкуство е посветена на Вашата 80 годишнина. Как оценявате това?

Държавна опера Стара Загора има големия късмет директор да й бъде изключителният Огнян Драганов. От неговия ранг единствено е само академик Пламен Карталов. Моят съпруг казваше, че ако в България има 100 души като Огнян Драганов и Пламен Карталов, ние щяхме да бъдем Швейцария. Огнян Драганов е голям режисьор, голям организатор и мениджър и много голям човек. Неговият реверанс не е само към мене, но и към още две-три колежки. Ще му бъда благодарна до края на дните си, защото преди пет години ме направи „Почетен член на Старозагорската опера“.

Много голяма е благодарността ми за реверанса към мене и моето изкуство, да ми се посвети премиерата. Това е голямо признание. Пожелавам нестихващ възход на моята любима Старозагорска опера!

Росица Ранчева