„Сърцевина. Отломки памет“ е новият литературен проект на Едвин Сугарев

Каква приятна изненада!

На редакционната ни поща получихме имейл с текст и корицата на новия литературен проект „Сърцевина. Отломки памет“ на Едвин Сугарев . Изпратени ни от самия автор! Проектът се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура“, Програма „Творчески инициативи“ за 2020 г. и събира стихове и проза на автора с подчертано философски смисъл и в посока себепознание. „Част от фрагментите кореспондират с класическата представа за фрагментарното писане, част от тях обаче по-скоро се опитват да изразят вибрациите на недоловимото за сетивата – и включват в своя инструментариум въздействието на поетичното слово. Те си говорят с вмъкнатите между тях стихотворения, като се опитват да се концентрират именно върху сърцевината на битието – на скритото под кожата на обичайното ставане, тайнственото, магичното, което присъства неизменно в нашия свят, дори и в най-тягостните ситуации, стига да имаме чувствителността да го видим и силата да го понесем“ – пише авторът.

С изричното съгласие на Едвин Сугарев и с огромно удоволствие публикуваме част от текстовете и пожелаваме успех на „Сърцевина“!

Едвин Стефанов Сугарев е роден на 27.12.1953 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1978 г. През 1985 г. защитава докторат на тема „Българската литература след Първата световна война и немският експресионизъм“. През 1987 г. преподава нова българска литература в СУ, води спецкурс върху проблемите на българския експресионизъм в ПУ „Паисий Хилендарски“ (1988). Редактор е на самиздатския алманах „Мост“ (1989). През 1990 г. става член на редакционната колегия на сп. „Литературна мисъл“, от 1991 до сега (със седемгодишно прекъсване, 1996-2003) е главен редактор на „Литературен вестник“. Депутат в VІІ ВНС и ХХХVІ ОНС. Посланик на Р България в Монголия и Индия (1997-2002). Носител на наградата за роман на годината на Фонд „Развитие“ (2004) и на голямата награда за SMS-поезия (2005). Едвин Сугарев е автор на изследването „Българският експресионизъм“ (1988) и на книгите: „Обратното дърво“ (1989), „Калейдоскоп“ (1990), „Водни кръгове“ (1990), „Слизайки“ (1992), „Рокада“ (1994), „Търговията със смъртта“ (в съавторство с Недко Петров, 1994), „Скрити сетива“ (1996), „Банковият банкрут на България“ (1996), „Кратко“ (1997), „Хайку от Камен Бряг“ (1997), „Джаз“ (1997), „Хошаб“ (1999), „Житие на съня“ (1999), „Гоби“ (1999), „Стихове на откачалката“ (2000), „Вълча памет“ (2000), „Чиреп. Метеорологични предродилни стихотворения“ (2001), „Лингва Лингам“ (2001), „Диагнозата Филчев. Хроника на една гражданска битка“ (2003), „Сюр“ (2003), „Гибелни думи. Избрани стихове под редакцията на Борис Христов“ (2003), „Лоши сънища“ (2004), „Невъзможните убежища на поезията“ (2005).

 

СЪРЦЕВИНА

Въпреки всичко

може би ще изчезнем

ще бъдем прах под вятъра

 

може би ще се въздигнем

дим от погасващ огън

 

може би прастарият мит за Давид и Голиат

ще се състои в днешна версия

микроскопичният микроб срещу цялото човечество

 

може би

ала въпреки всичко

мисля си че всеки нежен жест и всеки отчаян вик

и всичкото което сме извършили или не сме извършили

ще покълне някъде другаде

както покълва трева

 

и щом всичко тук продължава във всичко там

и щом всичко е свързано с всичко

и някаква незрима мрежа го крепи

и вибрират изопнати нишки

 

то нашият свят все пак ще оцелее

и ще бъде видян с първичната си свежест и красота

през очи на дете

неосквернени от минало

 

и прелетните птици и отвъд ще чуят пролетния зов

и песните небето ще докоснат

 

ще чуе Бог ще се усмихне и ще каже

на добро е нека бъде този свят

сътворен от себе си през изпитания преминал и свободен

 

*Две качества, които в най-висока степен липсват на съвременната цивилизация: скромност и смирение. Скромност: защото спрямо мащабите на вселената ние обитаваме само един кратък миг. И смирение: защото каквото и да направим, не можем да надскочим границите си на смъртни същества.

*Има една единствена пътека, която извежда вън от страданието и зависимостите – и това е пътеката на свободата. Да осъзнаеш, че си – точно ти, отвъд всички наслоения и зависимости, и че всичко тук зависи и от теб. Пълната и абсолютна свобода, пътят до която всеки изминава сам – и никой не може да те поведе нататък.

*Успехите са съзнателно търсени, докато щастието е спонтанно възникващо. Няма значение какво си постигнал: можеш да си на дъното и да бъдеш щастлив; можеш да си на върха и да бъдеш нещастен. Щастието не е в докопаното от теб, а в усещането за цялостност с битието, във финия синхрон между нишките, които свързват всичко с всичко, в особеното умиротворение, с което те дарява този усет. Има мигове, в които човек долавя този синхрон, и тогава е щастлив; но ако успееш да го задържиш, да го превърнеш в своя територия, ставаш не просто щастлив човек – превръщаш се в извор на щастие за всички, до които се докоснеш.

*Моят черен камък от Суджаса прошепва всеки път, когато го взема в дланите си: Събери се в себе си! Вмисли се! Създай си свят!

*Това, за което сме дошли: да създадем свой свят, паралелен на реалния и все пак трептящ под неговите вибрации. Иначе казано: да изговорим вселената.

*Колкото и да се саморазнищваш, няма как да достигнеш до сърцевината. Тя е недостъпна за сетивата ти, а също и за думите, с които препредаваш своите усети. Тя е обиталище на Бога, а той е ревнив към онези, които се домогват до неговия лик.

*Привечер се стаява светлината и всичко придобива мекота. Това е времето да се завърнеш в себе си, да се приемеш като блуден син.

*В какво ще ни превърне принудителното усамотение, предизвикано от пандемията, която вилнее навън – в по-добри хора или просто в скотове? Може би и в едното, и в другото? Или някои в едното, а други в другото?

*Корона вирусът доведе сезона на носталгиите. Спомняме си с тъга какво беше това да живееш нормално. Но пък кой може да ни гарантира, че тази отминала нормалност е била наистина нормална?

*Не ти минаваш през живота – той през теб минава.