Предколеден разказ на поетесата Екатерина Стратиева

По случай идващите прекрасни празници, потърсихме най-нежните дами на поезията от Стара Загора, за да чуем от тях светлите им и красиви вълнения в това време на очаквания.

 ТРЕТИ наш гост е поетесата Екатерина Стратиева, която вместо отговори на въпроси ни изпрати един специално написан за сайта ни разказ.

 ЗИМА ЗА ПЕПЕРУДИ

В детството ми всичките ми зими пристигаха на пеперудени криле. Когато сутрин отворех очи, първото нещо, което виждах през заскрежения прозорец на стаята, бяха хвърчащите пеперуди от другата страна на замръзналото стъкло. „Ангели, бели ангели ръсят брашно от крилете си“, казваше баба ми и се усмихваше. А пък аз се взирах в сивото небе и се опитвах да зърна поне крайчеца на крилете им… Пеперудите пред очите ми не спираха да се въртят. Сипеха се от небето, сипеха се. И се гонеха, докато се въртят. И се смееха. Бели! Като току-що отронени от крилете на смеещ се ангел в небето… Докато ги съзерцавах на фона на бездънното сиво небе, лентата пред очите ми ставаше ту бяла, ту черна – един бърз негатив от крехките спомени на моя шест-седемгодишен живот.

Бързите ми ботушки затъваха в искрящия сутрешен сняг. Бродех в блестящо от белота небе от пеперуди. Ангелите не преставаха да разтърстват белите си криле над черните клони на дърветата, докато аз тичах по пътя, за да не закъснея за училище. Класната стая беше прекалено гореща за белите пеперуди, които стисках по пътя в ръцете си… Летящите им криле бързо се превръщаха в локвички от сълзи. Не знаех защо, но бях сигурна, че ангелите, дето тръскат в небето крилете си и виждат земята и човеците отвисоко, имат сериозна причина, като ни гледат, да плачат. Затова стисках още по-силно белите пеперуди в ръцете си, исках да ги погаля някак си, да ги успокоя. Сигурна бях, че в шепите си държа ангелови сълзи, но не знаех как може едно дете да помогне на един ангел да не плаче…

Баба ми палеше печката с дърва. Огънят пламваше бързо. Обичах да гледам как в тъмното ставаше светло. Миришеше на най-вкусната баница на света. С малките кръгли кравайчета от точено тесто, дето баба слагаше в четирите края на блестящата медна тава – толкова бяхме всичките ѝ внуци. Докато пеперудите хвърчаха навън, аз стоях и си мислех, че ако ги нямаше бабите на тая земя, сигурно Новите години никога нямаше да пристигат.

Големият двор, дето през лятото беше пълен с деца, сега беше заспал, завит с дебел юрган от пухкави пеперуди. Баща ми влачеше по белия път кичестата елха. Острите ѝ бодлички тънко се забиваха в крилете на пеперудите. Някои дори ги порязваха по сърцата. Бях толкова малка, когато пътувах, притихнала в голямата ѝ корона – свита като врабче между клоните. Пеех си: „Все едно, все едно с бяло конче или с бяла шейна!…“. Над нас ангелите не преставаха да ръсят пухкави пеперуди. Гледах пътуващата към къщи безкрака елха. Не разбирах, но усещах, че в света има болка, причинена от стремеж към безсмислена красота…

Имах най-добрия баща на света. Само той можеше да мълчи с толкова много светлина между думите! Вечер, когато елхата грейваше в светлинки, усмивката на баща ми събуждаше всичките пеперуди и навън отново почваше да вали. Мама тихо се смееше. Ангелите тръскаха брашно от белите си криле над притихналия свят. Сигурно точно тогава бабите по света – и на път и под път – протягаха към небето лъскавите си медни тави и замесваха питки с дрян и пърхащи пеперуди, високи колкото планини.

Когато слънцето ставаше повече и пеперудите се стопяваха, ставаше все по-ясно: Някой трябваше да погребе трупа на безкраката ни елха… Не знам дали това беше „мъжка работа“, защото след гледката с безбройните скелети на мъртви борове и елхи, затрупали пеперудите край контейнера за боклук, баща ми се връщаше вкъщи сякаш с половин сърце. Някаква непосилна тъга увисваше на раменете ми. После дъъъъъълго сухите елхови бодлички, накацали в стаята по килима, се забиваха остро с връхчета по чорапите и не преставаха да напомнят за себе си… Светът без пеперудите почерняваше. Исках, когато порасна, никога повече да нямам  в дома си мъртва елха…

Баба беше човекът, дето ме учеше на мечти. Тя ми разказваше зимни истории за таушани, за ангели и пеперуди и за вълшебни снежни гори. Сутрин, докато къщата блесваше под ръцете ѝ, сякаш чувах стъпките на хиляда сърни. После баба сядаше на малкото дървено столче и започваше да плете. И до днес не мога да разбера как така тая голяма баба се събираше на едно мъничко столче като петгодишно дете… Докато беше жива, баба не преставаше да плете. Накрая плетката ѝ стана толкова дълга, че спокойно можеше да завие целия свят. Да го стопли, да го прегърне и предпази от лошите ветрове. От баба още разбрах, че да обичаш Господ, е нужно просто да чувстваш, че имаш сърце, което никога да не свършва.

Нощта е черна, но в небето горе проблясква звезда.

„Ангели, бели ангели ръсят брашно от крилете си!“ – чувам сякаш сред пеперудите баба и се усмихвам. И се взирам в бездънното сиво небе, и се мъча да зърна поне крайчеца на крилете им… Пеперудите пред очите ми не спират да се въртят. Сипят се от небето, сипят се. И се гонят, докато се въртят. И се смеят. Бели! Като току-що отронени от крилете на смеещ се ангел в небето…

Екатерина Стратиева