Отец Петър Радев:“Да имаш много деца е безценно богатство и щастие“
Българската православна църква е отредила 21 ноември за празнуване на Въведение Богородично, Ден на православната християнска младеж и семейство. По този повод разговаряме с предстоятеля на Митрополитския храм „Св. Димитър“ в Стара Загора отец Петър Радев, който е и баща на четири деца. Благодарим му затова, че ни допусна до живота във фамилията си, за поученията и благопожеланията.
Отче, в навечерието сме на големия християнски празник „Въведение Богородично“. Какво трябва да знаем за този светъл ден?
Празникът Въведение Богородично в светия храм е изключителен с това, че Божията Майка е била измолена от нейните родители с много молитви и търпение. Те в доста напреднала възраст получават щастието да имат дете. В древността в Израел е било доста пагубно да нямаш деца. Хората, които са нямали деца, макар и честни и уважавани, се смятали за наказани от Бога. Но пък Бог винаги ни дава възможност с търпение да спасяваме душите си. Затова светите богоотци, както ги споменаваме на всяка служба, са имали търпението да изчакат да се роди Тази, която ще приеме в себе си Този, който не може да се вмести в цялата вселена, който я е сътворил както и всичко около нас.
Неслучайно Светият Синод взема решение да обяви точно този ден за Ден на християнското семейство и на православната младеж. Макар винаги да се пада в Рождественския пост и да не е толкова изявен в празненства, които са свързани с телесното, но пък духовната радост е много голяма. Неслучайно този празник е избран да бъде символ на християнското семейство, което трябва като домашна църква да вкорени на децата и на младежта, да имат добродетели, които да ги направят стойностни християни и преди всичко добри хора за нашето общество.
Както знаем, едва на четири годишна възраст Мария е обещана от своите родители на Бога. На този ден те я отвеждат и оставят в храма. Аз като родител, а и всички родители, можем да си представим какво е да получиш този дар – да имаш дете на преклонна възраст и въпреки всичко да се откажеш от него и да го дадеш на Бога и на църквата. Само можем да си представим каква любов и какво доверие са имали те към Бога. Затова иконописците изразяват на иконите как малката Мария се изкачва по стълбите и е посрещната от свещенослужителите, които я въвеждат в светия храм, за да служи цял живот на църквата.
В последните няколко десетилетия у нас повечето семейства са с по едно дете, а ако са две -се счита за героизъм. А Вие имате четири, слава на Бога! Предполагам, че Вие сте щастлив човек, че на съвсем млади години, имате такова голямо семейство. Кога решихте със съпругата си да имаше толкова дечица и толкова радост?
Никога не сме го мислили в началото на семейството ни, което вече е на 22 години. Когато се запознахме с Гергана, току що бях се уволнил от казармата. Срещнах я с моята баба Гина, която беше патриархален човек и винаги пазеше огнището в семейството. Бях едва на 21 години, но баба ми каза, че това е момичето, с което трябва да направя семейство и да отгледаме децата си във вяра и любов към Бога.
Съпругата ми винаги е била водеща в нашите взаимоотношения. Тя е от голямо семейство – с три деца, а аз съм сам. Гергана е тази, която е категорична, че всички трудностите ни са дадени от Бога и можем ги преодолеем. И наистина по Божията милост и на Св.вмчк Димитър, каквито и трудности да сме имали – финансови, духовни или физически, винаги сме ги преодолявали с много търпение и любов, каквито даваме и на нашите четири деца. Опитваме се да ги учим в добродетелите, които ни е дал Спасителят, което за съжаление е много трудно днес.
Разкажете ни повече за себе си, отец Петър и за съпругата Ви Гергана.
И двамата сме от Пловдив.Аз съм възпитаник на Пловдивската духовна семинария от втория випуск след възстановяването й. Любопитен факт е, че доайенът на старозагорското свещеничество отец Тодор, който служи в Митрополитския храм 47 години, е от последния випуск преди закриването й.
В нашия род нямаме духовници. Но всяка ваканция ходех на село при баба Гина. Къщата беше опряна до църковния дувар и двамата много често ходихме в храма да запалим свещ, да се помолим за здраве…Моята майка, Бог да я прости, също не се притесняваше да ходи на богослужения, въпреки, че това никак не се харесваше на властимащите. Особено по време на празниците все й правеха забележки и предупреждения, но това не я спираше. Спомням си като малък, как колежките на майка й даваха парички, да им запали свещичка…Може би майка имаше кураж, защото баща й дядо Ангел, Бог да го прости, беше бивш военен – човек с авторитет. Но така или иначе от ранните ми детски години и като поотраснах, винаги се черкувахме в църквата „Св.св. Кирил и Методий“ в Пловдив. Между другото Семинарията се намира в непосредствена близост до този храм.
Гергана не е от семейство на силно вярващи християни. Баща й, Бог да го прости, беше професор във Висшия хранително-вкусов институт, майка й е лекар. Тя преоткрива вярата също със своята баба. Често внучката е водила баба си в църквата „Света Петка“. Лека полека, Гергана успява сама да вникне в истината на вярата. На 14 годишна възраст тя сама пожелава да се кръсти, а кръстница става баба й.
Отче, това ли беше детската Ви мечта – да станете свещеник?
Не, намеренията ми бяха съвсем други, но откривайки силата на духовното в семинарията, осъзнах че това е нещо, което води до спасение на собствената ти душа и душите на другите. Да си свещеник не е професия, а призвание. Това според мене се отнася и за учителя и за лекаря. Това е свище даденост. Лекар, учител и свещеник си винаги и навсякъде и през целия си живот.
Кураж да избера този път ми даде Гергана. С нея многократно разговаряхме дали съм готов да бъда изповедник в пълнота, да изслушвам хората, които с различни съкровени тайни ще дойдат при мене и аз трябва да ги посъветвам. От мене ще зависи как духовно те или ще се възнесат или ще се изгубят. И още по-важно – моята отговорност е директно пред Бога. Ако отговаряш за собствените си постъпки е едно, но ако действията ти са за стотици хора, които искат от тебе съвет или се изповядват, е коренно различно. Т.е. съпругата ми прие да вървим по избрания от нас път, да се подкрепяме взаимно и в радост и в изпитания и аз й благодаря от цялото си сърце.
Когато се оженихме, като млади хора нямахме жилище. Живеехме най-напред при моите родители, след това – при нейните, но както казват старите хора, в едно огнище трябва да има една стопанка. Решихме, че сами трябва да си свием гнездо и сами да възпитаваме децата си. Така се насочихме съм Стара Загора. Все още бях студент по богословие във Великотърновския университет. По това време ме запознаха с митрополит Галактион. Той каза, че Старозагорска епархия има нужда от млади хора, които да бъдат духовници и след като завърша висшето си образование ще ме ръкоположи за свещеник.
И така, на по 21 години и двамата, през 1998 г. сключихме граждански и църковен брак.
Гергана е изключителна съпруга и майка на четири прекрасни деца и на всичко отгоре – работи. В църквата винаги се казва, че мъжът и жената са равни, но майката е повече – както от мъжа, така и от жената, защото дарява живот и възпитава децата си. Затова в църквата е отредена специална дата 25 март – Благовещение да бъде Денят на майката.
И децата започнаха да идват едно след друго?
Една година след сватбата ни се сдобихме с първата ни дъщеря Мария и после през четири години с останалите : Христина, която на 20 декември ще направи 18 години, Йоанна, която е на 14 и малкият Петър, който е на 11 години. С Божията милост продължаваме всички да живеем задружно и с любов, с изключение на голямата ни щерка Мария, която учи висше образование в Лондон, специалност „Възобновяеми енергийни източници“. В Стара Загора учи една година в Руската гимназия (СУ „Максим Горки), но спечели стипендия и завърши средното си образование във Валенсия, Испания.
Христина учи виолончело в Музикалното училище (НУМСИ „Христина Морфова“), но желанието й е да продължи висше образование по културология. С много любов, желание и старание Йоанна се занимава с балет в Музикалното училище.
Петър е ученик във Второ основно училище „П.Р.Славейков“. Занимава се с компютърна анимация, обича да конструира различни неща.
Аз съм от родителите, които предпочитам точните науки, но децата са различни. Всеки е със своето призвание и предпочитание. Ние винаги уважаваме решенията на децата си. Трябва да им даваме шанс и криле да следват полета на мечтите си.
Как възпитавате децата си?
Опитваме се да бъдат преди всичко достойни хора, учим ги на толерантност, на търпение. В началото на моето духовно образование съм се възхищавал на старите митрополити и старци, които имаха изключително търпение и проявяваха изключителна толерантност. Бяха много топли и диалогични личности. С голямо търпение и такт се обръщаха към всеки, независимо дали е инакомислещ или еднаквомислещ. Човек трябва с търпение да въздейства на другия, макар той да не е съгласен. Трябва да е толерантен и да уважава онова, което другият изповядва.
Каките как приемаха по-малките деца? Имаше ли ревност между тях? Помагаха ли с нещо при отглеждането им?
Мария най-много се радваше, когато разбра че ще става кака, но по-късно не беше особено много в помощ на майка си. Но Христина и до ден днешен е първа помощница на мама. И както съпругата ми предрича, когато порасне ще стане разкошна домакиня.
По детски винаги са искали да имат нещо, което другият го няма, но с търпение и разбирателство винаги сме постигали мир. При нас в действие е принципът:Ако има за един – има за всички! Ако няма за един – няма за никой! Това винаги е водещо в нашето семейство. И това правило е като „Отче наш…“
Отче, как свързвахте и свързвате двата края преди и сега?
С Божията милост и с търпение. Всичко стана много постепенно. Но когато си говорим с Гергана, продължаваме да сме единодушни, че по никакъв начин за нас материалните неща не са били толкова важни. Да важни са, защото живеем в психофизичен свят и освен духовното, имаме нужда да облечем децата и себе си както трябва, да имаме собствено жилище. Леката кола вече не е лукс, а потребност…Но тогава, когато сме си броили стотинките за какво ли не, винаги сме били заедно и това ни е крепяло.
Като младо семейство, когато дойдохме в Стара Загора, а имахме вече и дете, голям беше проблемът с жилището. Няколко пъти се местихме поради неудобствата, но лесно преодолявахме несгодите. Трудничко беше, защото моята заплата беше 160 лв.
С Божията помощ, в далечната 2003 година изтеглих първия си заем за кола. След това стъпка по стъпка взехме заем за жилище и ще го изплащаме още дълги години. Но никога не сме останали без хляб на трапезата си, за което благодаря много на Бога. Не мога да кажа че сме били в охолство, но не сме били и в оскъдица. Затова благодарим на Бог всеки ден!
От какво сте се лишавали?
От много неща, но това не е било толкова важно. Не е било нито в тежест на мене , нито на съпругата ми и така сме възпитавали и децата. Никога не са искали нещо от магазина, да се заинатят и да се разплачат, че го искат на всяка цена. Никога не е било. Това се дължи особено много на Гергана, която така ги възпита.
Трудно или лесно е да имаш многодетно семейство в Стара Загора?
Да имаш много деца, според мене, е безценно богатства. В днешното материално общество това не се разбира. Младите хора, които идват при мене на изповед или за съвет, искат да се издигнат в служебната йерархия и тогава да мислят за деца, което е много пагубно за обществото ни. Не случайно моята баба казваше: Или млад се жени или млад се калугери. Когато човек е млад, всичко му е лесно. Когато узрее, започва да оценява нещата по друг начин – от опита на живота. Тогава осъзнава, че ентусиазмът, който е имал на младини, безследно е изчезнал, защото знае какво може да му коства. Известно е, че революциите се правят от млади хора. Възрастният човек си дава сметка за последствията. Неслучайно когато Спасителят спасява Мария Магдалена от убиване с камъни казва:“Който от Вас няма грях, нека първи хвърли камъка!“ Светият евангелист съобщава, че първо възрастните оставят камъните, т.е. осъзнават истината. Възрастният много повече неща осъзнава, но пък и много повече неща не може да направи.
Как минава един делничен ден във Вашата голяма фамилия?
Моята съпруга става първа, след нея и аз. Гледаме да бъдем първи, защото после трудно се разбираме с ползването на банята от шест човека. След молитвата и обичайните неща, които си казваме, Гергана приготвя закуската. Всяко дете има различно желание за закуска и всеки получава каквото иска. Това не е толкова сложно. Но се закусва задължително. На масата се събираме всички за бързо и всеки си поема пътя. Ако децата са първа смяна – тръгват на училище.
Пазаренето и готвенето са изцяло от моята съпруга. Аз й помагам логистично – да нося торбите от магазина. Децата се включват в помощ. Най-напред Христина, сега и Йоанна се включва и обича да помага на майка си при готвенето. В повечето случаи правим прости манджи. Вкъщи доста гювеч се яде – дали постен или блажен, в зависимост от периода. Сега сме в Рождественски пости . Вкъщи постим аз, съпругата ми и Христина, както и Мария, когато се прибере. За малките деца смятам, че още укрепват, а и разходват много физическа енергия. Църквата дава такава възможност за малките деца, болните и възрастните, но това не ги прави по-малко пълноценни християни.
Рождените дни винаги са страхотни празници. И да няма много приятели на гости, ние сме си достатъчна група. Господ също ни е дарил с чудесни приятели, които винаги са до нас и са ни помагали. Техните деца са горе долу на възрастта на нашите и се разбираме чудесно.
Кое е любимото забавление у Вас?
В това отношение Христина е организатор. Тя прави списък с филми, които да гледаме, което се случва в неделя следобед, когато сме заедно. Понякога няколко пъти гледаме един и същи филм, защото ни е любим. Наскоро на Заговезни, когато седнахме цялото семейство да заговеем, Христина ни ангажира да направим списък с подходящи филми в навечерието на Рождество Христово – гласуваме, отхвърляме…
Децата Ви с какво се занимават извън училище?
Петър обича да конструира и с кака си ходи на балет. Много е доволен, защото „обгрижването“ му вкъщи, продължава и от момичетата в балета. Тежи му, че няма собствена стая, но го успокояваме, че като тръгнат каките да учат и за него ще има самостоятелна стая.
Мария много обича да чете. Улавям се, че най-много на нея съм чел като малка. Колкото на нея съм чел, на никой друг не се е случило, както приказки така и различни книги. Всеки момент, когато има възможност – чете. Донякъде това се прехвърли и при Христина. Йоанка е по-кокетна. Тя обича заради балета да си направи прическата, дрехата да е по-особена…
Отец Петър, какво според Вас предпочитат децата Ви – материален комфорт или любовта на семейството Ви?
Мога да кажа за моите деца, но съм сигурен, че почти всички деца така разсъждават. За съжаление, в материалния свят, в който живеем много от децата ни не получават достатъчно внимание и любов от родителите си. Специално за дъщерите ни, моята съпруга винаги намира време да ги изслуша, те да й споделят какво се е случило в училище, със съучениците им, в обществото. Едно от най-важните неща, които сме успели да им покажем е взаимната ни любов.
Чествате ли у Вас Въведение Богородично и Деня на християнското семейство?
Задължително! След богослужбата, която в храма продължава до късния следобед, защото много хора идват да се изповядат и пречистят, се събираме всички вкъщи. Децата приготвят различни вкуснотийки. Йоанка обича да прави малки питки . Мама Гергана винаги приготвя риба, която за този ден е разрешена. Христина е по логистиката- ако има нещо да се допазарува . Събираме се всички на трапезата, казваме си молитвичката и така започва празничната вечеря.
Вие вече знаете формулата на щастието. Каква е тя?
Щастието е първо в любовта на Бога и второ – на домашната църква. Тази любов е изключителна и който не я е усетил или я е загубил , може би тогава я разбира. Любовта е най-голямата добродетел на семейството. Формулата е търпение. За мене, като духовник и като баща, най-голямото щастие е любовта на семейството и на Бог.
Живеем в жестоко време на несигурност, на психически травми и отчуждение, на страх от вируса, който отне много човешки животи. Какво ще пожелаете на християните за този красив празник на духа?
Пожелавам Божията любов да изпълва сърцата ни. Да очистим съвестта си. Да бъдем изключително търпеливи с домашните си, защото ако ние не го направим, няма кой друг да го стори. Да знаем, че нищо не можем да свършим сега и веднага. Да имаме търпението и спокойствието да отложим „неотложното“ с няколко минути или час и да поговорим с близките си. Нека търпението бъде водещо в отношенията между хората. Да имаме спокойствието да намерим Бога в нас и така живеейки да получим най-голямата награда – живот вечен.
Амин!
Росица Ранчева