За хората, за Димо и другите, които невидимо даряват…

Когато кажем „храмът“ в представите ни се отваря едно прекрасно пространство от величие, красота, багри, пластика, молитвеност и самовглъбение…но има и други измерения – на малки, скътани кътчета, в които величието е отстъпило пред скромната молитвеност, където човек остава затворен в малките размери на уюта и приглушената тишина, в която е сам с мислите си си, близо до милостта на Бог и там отново усеща величието му в малките неща…Малкият храм е с възможности да побере едва десетина човека, а в същото време приютява болката, страданието, молитвата, благодарността и милостта на хиляди…В навечерието на храмовия празник отново ще стане дума за обятията, с които приласкава толкова наранени сърца и в същото време остава тихо и кротко в страни от центробежните сили и стремления на шеметното ни ежедневие.

Тази година за празника подобаващо малкият храм „Св.св. Козма и Дамян“ще осъмне обновен след скромен ремонт – боядисан, с нова подова настилка и всичко, което се прави, за да се подготви за празника. Но да започна от начало – преди две години Димо си дойде от Франция и както всеки път, когато ни идва на гости и сега малко смутено, и тихо , почти незабелязано се отправи към храмчето. След няколко дни, без повод, ей така мимоходом спомена:

• Параклисът има нужда да бъде замазан. Опушен е много.

• Остави – рекох – има дарител. Ще го оправим.

След година и нещо за годишната отпуска пак си беше дошъл и стъпките му както обикновено го отведоха до параклиса. След десетина минути като влезе при мен в стаята отсече:

• Не си замазала параклиса. Още повече има нужда….

• Ами – ще стане – смотолевих.

Отпуската му изтече бързо като всички броени дни и в последните часове преди да си тръгне се отби за минута при мен и остави плик на масата:

• Оставям ги за замазването. Малко са, но ми предстои преместване на нова работа и това мога да отделя. Имам един приятел, когото ще изпратя да го боядиса….- Никакви протести, от моя страна, не бяха чути. Замина си.

Преди месец се чухме и така между другото ме попита:

• Боядиса ли параклиса?! – Изтръпнах. Парите си стояха непокътнати и не бях направила нищо. От срам ли от его ли – не знам, но за една седмица се организирахме и Иван пристигна.

Една сутрин, пред още да отида той беше изнесъл всичко от олтара и приготвил да започва… Извика ме да доуточним някои неща и ми каза:

• Малко нахално от моя страна, но мисля, че сега е време да подмениш и паркета. Има нужда и е видно на много места – ето тука, и тука, и тука…

Каква смяна на паркета. С парите на Димо да оправим боядисването – си мислех, а в същото време се питах: – А как ще го оправя по-късно – тъкмо сега е изнесено всичко и е възможно…И в неделя, след служба в храма в кв. Зора споменах на братята и сестрите, че търся помощ , за да направим подовата настилка. Отговорът беше светкавичен – кой с 10, кой с 20 лева заприиждаха. През това време се чух с Димо и му споменах, че ще правим и пода, а той само каза: – Кажи колко и утре ги имаш…- Досрамя ме! В момента е пандемия, и във Франция, като навсякъде по света, всички са затворени по домовете си, а той самотникът ме пита колко да прати! Приплака ми се…В дарителството съм се натъквала на такива случаи, когато малкото, което го оставят е толкова голямо, че не знам как го побирам в мислите си, защото обикновено идва от хора с трудна съдба и големи сърца.

На 1-ви юли параклисът в новата си премяна ще ни събере отново, за да почетем паметта на небесните му покровители – св.св. Козма и Дамян и да благодарим на Бог за голямата му милост да имаме опората и силната му десница в делник и в труден миг… В този ден да срещнем всички хора, които за кратко станаха част от съдбата на малкия параклис като Тончо, който дойде, вдигна вратата и я занесе да коригира дължината при новите нива на пода, след поставянето на паркета. Като Стоян и колегата му, които дойдоха и регулираха вратата на параклиса или за каменоделецът, който дойде да прегледа поставената вече мраморна плоча – да няма луфт и да стои устойчиво и нивелирано. Или за Иван, който положи героични усилия да се справи с кръпките, с грундирането, с боядисването един, два, три, четири пъти, че май и още!!! Ами на бригадата, която се сформира за отрицателно време и беше почистено – Венци в олтара и екипът от момичета, водени от Мариана – Ганка, Величка, Надя, Цвета, които измиха прозорците, стените на коридора, излъскаха свещниците един път за да съборят патината, после да придадат блясък на старите стогодишни месингови красоти и накрая да ги полират. Благодаря на Иван, че най-после свещникът застана прав и вече не застрашава никой с изкривеното си тяло, готово всеки път да се сгромоляса под собствената си тежест, опасно за всички нас години наред…Благодаря на Пепа и Росито…. Те си знаят защо. И така малкият параклис, голям колкото един хол в панелен апартамент, успя да събере щедростта на десетки, които дариха пари, труд, време, усилия, грижа и не на последно място – сърцето си, за да има онова малкото, тихо кътче, в което да останем насаме със себе си и да побеседваме с угнетената си съвест, да излеем болката си и да благодарим на небесните си покровители за застъпничеството им пред Всемогъщия.

Тази година празникът ни ще бъде съвсем самотен…няма да посрещаме гости, поради епидемичната обстановка, а се оказа, че не сме сами, защото с нас са нашите приятели, подарили ни всичко, от което се нуждаехме и записали в душите си посланията за празника…

Чудото се случи – светите безсребреници сами откриха и насочиха дарителите, за да се обнови мястото за молитва и да продължи да дава благослов над нас и на целия ни град…

Всеки път в тези жежки юлски дни се сещам за онова начало, когато на колене молехме за помощ, да си платим иконостаса, да се обзаведем и параклисът да отвори врати за своите верни…Пишехме писма до фирми, до знатни хора на града, до знайни и незнайни дарители, но парите бяха оскъдни и недостигаха. Един ден се озовах при майка Рахила, Бог да я прости! А тя, смело ме окуражи – Господ знае на кого да го даде, щом на теб ти го е дал да го правиш, значи, че ти ще го направиш. Сага като вземеш да се отчайваш и изневиделица ще ти прати помощта си!…Слушах я и не вярвах вече, че нещо ще се промени, та две години не остана човек и фирма да не моля и да не търся…Беше в разгара на лятото, всички се готвеха за отпуските си и потегляха към планини и морета, а аз продължавах да пращам писма и да чукам по вратите за помощ…Беше последният ден на юли. Помолих Дочето, моя най-верен помощник в делото, да отиде до една фирма, която се намираше в индустриалната зона на града. А тя, милата ми казва:“Гинче, никой не ги чете тия писма, само дето ходим и се молим…“Тържествено й обещах – Това е последно! Моля те! И Дочето тръгна…прибра се мокра от пот, изгоряла от слънцето, едвам дишаща – Никой не ни обърна внимание на писанките, душа….- почти изплака тя. А аз още повече настоях – Доче, ей тук, наблизо отиди и КРАЙ! Изпъшка, взе писмото и тръгна – нали беше приятел, не посмя да откаже…Само след два часа ми позвъниха от първата фирма и ме повикаха да подпиша дарителския протокол. Не бях се прибрала и още по път ми позвъниха от другата фирма. Когато отидох да подпиша разбрах, че даренията, които получавахме в момента покриваха точно необходимата сума, с която плащахме иконостаса и се издължавахме до стотинка! Някой, неизвестен мен, ми беше преброил борча и сега ми пращаше потребното по неведоми пътища – точно, изброено и сметнато до стотинка! Благодаря ти, Боже! Майка Рахила се оказа права…И през годините всичко си идваше тогава, когато му е времето и който трябва да е избраникът…Даряваха и поддържаха малкия параклис строители, предприемачи – най-много Миро, а и други…

А днес ще се обадя на Димо и знам, че ще го зарадвам – аз изпълних поръченото, а неговият дар ще е видян и от хората и от Бог. Сякаш не достигат думите, с които да благодарим и на него и на всички приятели, братя и сестри от храма в „Зора“…Няма по-хубав и по-голям дар от тоя дето е даден от сърце и е „от нямането, а не от излишъка“.Видяно да ви е, дарители, пред хората и пред Бога!

Гинка МИХАЙЛОВА