Усещането за поклон пред всички нас – срещата с Юлияна Антонова-Мурата

Обичам да гостувам с преспиване. А когато домът позволява това да се случи в стая само за мен, започва моят среднощен ритуал. Кажем ли си „приятни сънища“ с домакините, оставам сама с библиотеката в „покоите“ си и избирам книга от нея за компания докато заспя и докато чуя на сутринта звуците от събуждането на стопаните.

Така това лято заглавията „Моши моши, Япония“ и „Уки уки, Япония“ ме привлякоха сред десетките други по рафтовете. И историите от „Страната на изгряващото слънце“ оцветиха зората на моя ден в очакване да се събуди гостоприемният дом.

И двете непознати думички ми прозвучаха като обръщение към най-любимо създание, което милуваш бавно-бавно. Нежно-нежно, те се свиха на кравайчета до мен в меката постеля като две котенца, на чиято ласка не можеш да устоиш.

По същия начин „Моши моши“ и „Уки уки“ ме докоснаха с кадифени лапки, когато получих поканата във фейсбук за гостуването в Стара Загора на самата авторка.

Препълнената зала, включително от гости с малки деца ми препотвърди, че срещата ще бъде необикновена, защото, както казва приятелка от регулярно събитие с подобна аудитория: „Хората не водят децата си на лошо място“.

Моши моши – не просто думата „ало-ало“, с която започва един телефонен разговор, а усещането за грижа и съпричастие „мога ли да ти бъда полезен, мога ли да ти услужа с нещо?“. В което думата „помагам“ е недопустима, защото означава да се поставиш по-високо от ближния.

Уки уки – не просто думите „лекота в сърцето“, а усещането как ти предаваш тази лекота нататък и, умножена, тя се връща пак при теб.

Това е за мен срещата с Юлияна Антонова-Мурата и вПечатлението, печатчето от всичките й незабравими истории, които могат да се прочетат и от самите книги. Не просто думите, а усещането. Усещането за поклон пред всички нас. Защото за първи път в живота си аз лично присъствам на среща с автор, който остава прав през цялото време пред гостите си. Както японските продавачки, за които научих, че е невъзможно да видиш седнали, да не говорим с цигарата и кафето пред магазина.

Това е за мен авторката на „Моши моши, Япония“ и „Уки уки, Япония“. Една дама в златната есен на живота си, която цяла вечер остава права пред аудиторията си, изпълвайки препълнената зала с лекота в сърцето.

Зорница Тодорова

https://www.facebook.com/zornica.todorova.39

/Юлияна Антонова гостува за първи път в Стара Загора на 24 октомври в Международен младежки център/