Стихосбирка връща за нов живот поета Кольо Александров

На 1-ви и 2-ри ноември 2019 г. в Стара Загора ще се проведе 36-то издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Събитието ще започне на 1-ви ноември от 17:00 ч. в Къща-музей „Гео Милев“ и е в памет на Кольо Александров, лауреат на Третото и Четвъртото издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (1986, 1987).

Ще се състои премиера на книгата „Отмествам хоризонта“ от и за поета Кольо Александров. За изданието ще говори поетът и издателят Марин Георгиев, както и литературните критици Владимир Янев и Георги Янев. На срещата ще присъстват и най-близкият приятел на Кольо Александров, поетът Тильо Тилев, както и художникът Тошо Стефанов – съавтор на Кольо за една недовършена книга, част от която беше спасена.
Ето две душевни и духовни разменени послания между поета и художника…

Георги Янев

Кольо АЛЕКСАНДРОВ

ХУДОЖНИКЪТ И ЕСЕНТА
На Тошо Стефанов

Някой друг в безметежната есен нагази –
проскубано куче със сянка на вълк единак,
сянка на просяк пиян с генералски лампази,
или моята сянка и моят сиамски близнак.
Аз се клех да вървя по ръба на бръснача
и се хилех, когато ме удряха в гръб:
да достигна веднъж хоризонта. И после – нататък…
Кой ще крачи след мен до последния ръб?
Както гълъбът, дето във женските пазви живее,
да разперим и да викнем в ухото на голия Бог:
„Аз разбрах, че животът се смее последен,
но е изход смъртта за презрения роб!“
В тази есен от десет години се движа.
Всеки спомен за рана във мен преболях.
И скимтя във капана на дребните грижи,
като съвест изгризвам всеки спомен за грях.
Не живея живота на моя неистов близнак.
Аз съм просяк пиян с генералски лампази,
проскубано куче със сянка на вълк единак,
дето в чаша вода на художника четките пази.

Тошо СТЕФАНОВ

СПОДЕЛЕНО МЪЛЧАНИЕ

Как се познаваш с един човек? Когато рядко си говорил с него?…
Мълчахме си.
Аз му четях стиховете. Той ми гледаше картините.
Кольо…
Дадох му ризата си веднъж. Беше ми вече ближен.
Трябваше да го снимаме за стихосбирката му „Мишена”. А издаването й пазехме в тайна от него. Изненадата за Кольо подготви Георги Янев, разбира се.
Кольо не знаеше за какво, но ни се довери. Както винаги. Както за всичко.
След поредица от кадри, които Владо не хареса, изведнъж накара Кольо да облече моята червена карирана риза.

Това беше снимката!
И сега си стои с нея. Там на корицата на вечността. Благ, отнесен, мълчалив.
С онова мълчание, което ни сближаваше всеки път, когато бяхме заедно. Не сме броили колко пъти и как. Мълчахме и думите, цветовете и формите се преливаха. Сливаха. Попиваха ни.
Това е Кольо. Моят Кольо. Моето единствено споделено мълчание.

Dolap.bg