Големият TV журналист Антон Хекимян пред Dolap.bg : “За мене най-важни са вярата в Господ Бог, семейството ми и дисциплината“
На 6 юни 2019 г. електронният сайт Dolаp.bg проведе поредната среща от цикъла „Красивите лица на Стара Загора“ с изтъкнатия телевизионен журналист Антон Хекимян.
Роден е на 22 май 1984 г. в Стара Загора. Майка му е българка, а баща му– арменец. Завършва Гимназия с преподаване на чужди езици „Ромен Ролан“ в родния си град с немски и английски и журналистика в Софийски университет. Започва професионалния си път още като студент в първи курс като стажант в bTV, а от 2004 г. е репортер в сутрешния блок на телевизията. През септември 2013 г. става водещ на съботно-неделния сутрешен блок по bTV „Тази събота и неделя“. От юни 2014 г. и досега води най-рейтинговото сутрешно предаване „Тази сутрин“ по същата телевизия.
През 2016 г. получава награда за журналистика: „За обективно отразяване на позициите на Българската търговско-промишлена палата и на нейните членове по актуални стопански теми, с ясен сигнал за проблемите на българския бизнес и ролята на Палатата в негова защита“. На церемонията по връчването Хекимян казва, че макар само неговото име да е върху грамотата, тя е признание за работата на целия му екип. По-късно същата година той получава и отличието на Академията за мода „БГ модна икона 2016“.
На 2 юни 2019 г. Антон Хекимян получи голямата награда на ТV журналистика „Св.Влас’2019“ за „всекидневно отстояване на професионалните критерии“. Лице е на различни обществено полезни кампании.
Господин Хекимян, Вие всяка делнична сутрин в 6:30 ч. „влизате” в домовете ни и ни казвате „Добро утро“, постоянно сте под светлините на прожекторите и в медиите и имаме чувство, че Ви познаваме добре. Но, ако пред Вас има един бял лист, какво ще напишете за себе си? Т.е. как Вие се самоопределяте?
На бял лист е много трудно да напишеш нещо за себе си. Можеш да започнеш от зодията, от друга характеристика, дали си арменец или в тебе дали има арменска кръв. Но най- важното е да започнеш от там, дали си добър човек или не. Колко често си добър със себе си, с другите, с околните.
В годините се научих повече да бъда критичен към себе си, но да си критичен повече от необходимото пък е в минус. Когато си критичен, продължаваш напред и надграждаш над собствената си персона. Мисля, че бях прекалено нетърпелив, прекалено избухлив, но с годините сякаш успях да го преодолея. Ако за нещо бързам или съм припрян, разбрах че с времето нещата си отиват по местата, стъпка по стъпка. Не може всичко наведнъж.
За себе си бих написал, че съм човек, който обича семейството си и близките си, държи на хората, които са му помогнали в живота и не ги забравя и че се старая да бъда добър и дисциплиниран човек.
Какво „откраднахте“ от родителите си, от семейството си?
Много полезни неща, за които човек доста по-късно си дава сметка. Всеки ден животът те сблъсква с много различни хора. Моите родители винаги са ме оставяли на моя свободен избор – дали искам и какво да уча, да се занимавам с нещо, било то – народни танци, каквито интереси съм имал или пък с различни спортове, което според мене е изключително важно. Не да насилваш детето да свири на пиано или цигулка, защото така си искал за себе си. Детето трябва да бъде оставено спокойно да се развива и да избере своя път. Но да е добре възпитано, да знае как да се отнася с другите. Да знае, че човекът срещу него заслужава уважение. Мисля, че с това правя впечатление пред другите хора, които ми заявяват, че съм много възпитан. Питам се, защо така изглеждам и си отговарям: защото уважаваш другия, изслушваш го и в отношенията си с него не си просто махленската клюкарка, която ще го разпитва, ще влезе грубо в живота му, без дори да го познава толкова много. Стремя се да прилагам тази деликатност, до колкото е възможно, в разговорите си сутрин, защото аз съм в различни роли през цялото време, през което съм започнал развитието си като журналист. Когато постъпиш честно с даден човек и той ти отговаря по съответния начин. Ако той отключи рефлекси или друго поведение, отговаряш също подобаващо. Мисля, че е много важно да си уважителен към хората.
Може би е някаква моя специфика, защото семейството си е семейство, училището също е част от семейството, но и градът също дава своето отражение върху манталитета на хората. Поради естеството на работата ми, за съжаление малко съм се откъснал от града, но имах възможност по повод отбелязване на 50 години на Езиковата гимназия, да се срещна с младите, които бяха подготвили страхотна програма. Така че видях това предаване на традицията, която трябва да не се губи.
Вие сте възпитаник на Гимназията за преподаване на чужди езици „Ромен Ролан“. Какво си спомняте от ученическите години? Какво успяхте да вземете от училището?
Ето това същото нещо, което съм имал в семейството – свободният дух. Казвам го, не защото срещу мене са моите преподаватели г-жа Сотирова, г-жа Вълева, с която поддържаме много близки отношения, г-жа Стоянка Христова, която ми беше класна, а защото това са хора, от които има какво да вземеш. Много е правилен въпросът, какво съм успял да взема? Идеята в живота е не само да вземаш за себе си, но и да даваш насреща. Обръщам се към тук присъстващите млади хора: Вие в момента трябва да давате знания, каквито искат от вас учителите, колкото и да ви е трудно, или да не ви се прави. Но след време, това, което сте взели, ще можете да давате на друго място или на попрището, на което ще се развивате. Аз съм успял да се докосна до този свободен дух и затова съм благодарен на Езиковата гимназия и на хората, с които съм се срещнал там. Не само моите съученици, с които успяхме да бъдем задружен клас, след като продължаваме да се търсим с повечето от тях, но и с учителите. Те трябва да те стимулират, те трябва да палят искрата, да ти дават насока, да те закрилят в трудни моменти, каквито са неизбежни в тийнейджърските години. И нещо друго. Дълго време съм се спирал в това да пиша или да се занимавам с нещо, свързано с изкуство. Имал съм го като вътрешна спирачка пред себе си. Но в последните една-две години в училище успях, с помощта на г-жа Вълева, да развия това нещо у себе си. Важно е всеки за себе си да си дава сметка, в каква посока иска да се развива, къде и как да се изпробва. Защото това е много важно- да пробваш различни неща на ваша възраст. Да разберете къде ще ви хареса. Това е най-важното. За да може след време, това, с което се занимавате професионално, да ви доставя удоволствие.
Знаех, че искам да се занимавам с журналистика, но не знаех какво представлява. Когато реших-кандидатствах и ме приеха. Когато започнеш да вършиш нещото реално, а не само на теория, тогава разбираш дали ставаш или не за тази работа. Дали изобщо ти е интересно. Дали страстта, с която го правиш е достатъчно силна, така че да продължиш и не да ти тежи, а да те зарежда, да ти дава мотивация да продължаваш да се занимаваш с него, независимо от това дали има трудни моменти (винаги има такива).
Езиковата гимназия ми е дала това -свободата да се развиваш в най-различни посоки. Плюс това там има условия за художествена самодейност и спорт. Това е нещо, на което дори може да се гледа с насмешка, но то включва потенциала на много хора в бъдеще.
В момента „на кантар” ми е да кандидатствам журналистика в България или в чужбина. Според Вас, ако завърша в България бих ли могла да намеря поле за реализация? (Въпрос от публиката)
Всеки може да намери в България поле за реализация в зависимост от това с какво точно иска да се занимава. Специално за журналистиката има възможности, дори и при нас в бТВ. Имаме стажантска програма, в която можеш да покажеш какво можеш и дали ще ти хареса, въпреки че според мене за няколко месеца работата няма как да бъде разбрана. Трябва да прекараш не малко дни и нощи на едно място, за да разбереш дали е твоето.
Но „България или чужбина” е съвсем различен въпрос. Може би е добре младите хора да отидете в чужбина и да видите там какво е. Да видите хората какво са постигнали. Понякога живеем в страшни наши заблуди: че сме най-великите, че по-добри от нас няма, а все нещо ни пречи…Да се отиде, да се види какво точно не им пречи на другите, как те са успели да постигнат свой собствен рай и да не го пренасяме дословно-копи пейс в България. Да се опитаме да разберем къде са слабите ни места. Когато човек отиде в чужбина и ако достатъчно му е отворено съзнанието, ще успее да приеме това, което може да научи като уроци за себе си, за света, за обществото и да ги пренесе тогава тук, защото понякога сме си доста тесногръди. Това виждам всеки път, когато пътувам макар и из балканските държави. Пак виждам, че са малко по-добре скроени хората там, отколкото сме ние. Или пък тук пак се включва онази самокритичност, за която говоря. Но тя също е полезна.
Възможности в България има достатъчно. Дори да учите тук, винаги можете са специализирате в чужбина. Вие сте много добре запознати с предлаганите възможности за обучение в чужбина. Направете едното и другото. Ако тук не ви хареса – светът е широк, отдайте му се, изпробвайте професията на различни места.
Когато реших да се занимавам с журналистика, за мене беше важно да бъда в България.
Да се занимаваш с журналистика, да разнищваш проблемите на едно общество, трябва да си част от това общество. Да познаваш манталитета му, слабите места, да знаеш къде кой с какво може да злоупотреби. За тази професия е важно да си работиш на мястото.
Какво изпитвате, когато Ви предстои среща с високопоставени държавни, политически или дипломатически личности? (Въпрос от публиката)
Винаги има гости, които са по-лесни, други -по-трудни, за трети с опита, който имам, зная какво ми предстои, дали може да се очакват капани в събеседника отсреща. Ако говорим за високопоставени гости – президента, премиера или председател на Народното събрание – нито е страх, нито е страхопочитание. Опитвам се, дори да звучи като клише, да бъда такъв, какъвто съм си и с хората, които са при мене. По-скоро голямото напрежение идва от цялата суматоха на колеги и продуценти около тебе, като се започне чисто технологично как ще бъде осъществено едно интервю. Например – последно министър-председателят беше при нас в студиото, защото беше предизборна кампания. Но обикновено той държи интервюто да е в неговия кабинет. Президентът също иска в президентството. Т.е. най-различни претенции , с които трябва да се съобразим или с други думи да се изпълни по най-добрия технологичен начин. А иначе трябва не толкова ти да получиш гъдел, защото съм сигурен, че много колеги сядат пред събеседника си и някой искат да го унижат, да го злепоставят или пък да му се карат, защото има и такива колеги, които смятат, че ако се караш пред телевизора, ставаш великия журналист . Или държиш тон. Това не мога и няма как да приема, не е в мой стил. Просто държиш се подобаващо. Трябва да мислиш дали ще успееш да зададеш всички въпроси на хората, които в този момент си задават. Разбира се, това няма как да стане. Винаги ще има недоволни. Много пъти срещу мене е имало негативни атаки или кампании включително. Защо не го пита това или онова, независимо за кой политик става въпрос. Не можеш да питаш всичко. Въпросът е обаче да се държиш на положение, ако някой се опита да ти се „кара“ властнически, ти да го поставиш на мястото му и да му кажеш, че чрез мен си говори с аудиторията. Това е медията – връзка между тези, които разполагат с общественото благо, които го разпределят и тези до които би трябвало да достигне. А общо взето конфликтните точки винаги са такива. Много по-рядко обществото обсъжда важните теми или ги обсъжда по начин, по който те отново са изкривени и стигат демагогски до хората, а не по начина, по който те ще бъдат решени.
Лили Иванова е крепост. Вие успяхте да я превземете. Как успяхте?(Въпрос от публиката)
Има много хора, които искат да станат журналисти, за да се срещнат с политици, с известни личности – певци, артисти, спортисти, със свои кумири. Изобщо не тръгнах към професията с подобно желание – да се срещам с някого, той да ми е важен, да имам контакти. То се изгражда с времето, точно когато то не ти е цел. Но, ако все пак мога да съм благодарен на професията си, то е пак за няколко срещи и с хората, които съм интервюирал- най- обикновени, никому неизвестни, които са ти дали много на душата. Може би Лили Иванова е една от тези хора, с които заради професията сме били близо. Тя ми казва:“Хайде да си говорим вече на ти“, но аз не мога да й говоря във второ лице единствено число. Защото тя ми е била любима певица и продължава да е. Тя просто много работи, не спира да работи. И дали някой я харесва или не я харесва, няма никакво значение. Уникална личност е, заради гласа си, който поддържа, заради песните, които прави, затова, че продължава да твори. Тя има зад гърба си тонове песни, на които може да прави съвременен вариант и да ги изпълнява. Но тя иска да създава нов продукт, който да остане. Давам си сметка, че песен от преди 5 години за нейната публика, която е винаги на концертите й, вече е стара песен. Това е много важно! Да не спирате, където и да сте, на каквото и място да попаднете, да работите, да се развивате.
Как можахте да се наложите толкова млад в журналистиката? (Въпрос от публиката)
Още като студент, започнах работа в сутрешния блок на бТВ и до този момент съм там, под различна форма. Донякъде е въпрос на личностни желания и възможности дали ще се насочиш към конкретен вид журналистика. Когато на 20 години съм прекрачил прага на бТВ, политиката изобщо не ме е интересувала, не съм разбирал дори процесите. Но с времето това се промени в резултат пак на натрупвания. Работата е нещото, което те изгражда. Моментите, в които ти си сгрешил, знаеш какво трябва да поправиш. Моментите, в които си направил нещо хубаво и си видял, че то се харесва на публиката, на хората, които те учат по време на професията, не да се харесаш на шефа си, а на този чието мнение е важно за професионалното ти развитие. Когато влагаш и сърцето си в това, което правиш, мисля че това е разковничето да бъдеш забелязан, да успяваш. Прави ти се нещо. Не те карат, ти го искаш…
Споделял съм със стажанти, които идват при нас, че от тях ще се искат идеи, ще се иска да са активни. Може би няма да са най-активните в самото начало. Може би на някой ще е нужно повече време да опипа почвата, на друг – по-малко. Въпросът е да покажете отношение към работата, която вършете. Тогава ще бъдете забелязани от хората, с които работите като човек, който държи на нещо, което прави и от публиката, която ще го види през екрана. Че няма да сте един закован пирон, който да каже две думи, а ще вложите нещо от себе си.
Без да звучи самохвално, аз съм бил разпознаваем и като репортер, заради преките си включвания, заради репортажите, които съм правил. И това е заради отношението, което влагам. И още: отношението към човека, с когото говориш в момента, начинът да го убедиш, защото има чрезвичайни ситуации, когато си на терен…Като излезеш на екран, трябва да личи, че си си свършил работата. Не винаги е възможно на 100%, но когато е и на 90% – пак си личи.
Имали ли сте проблеми със старозагорския диалект? (Въпрос на Уляна Кьосева)
Без да сме се наговаряли с Уляна, това е тема моя много любима. Имам по-музикален слух и когато съм пътувал в различни градове или региони в България, чувам в Родопите говорят с една мелодика, в Северна България с друга…Когато отидох в София, бяха ми непонятни сменените ударения върху думите. Имах колега, който ми казваше, че говоря много меко. Зачудих се на констатацията му… Ние си врим в един казан и не се усещаме. Много често, когато отидете в столицата, че усетите това върху гърба си като подигравка. Но то пък се наложи от новите рап-изпълнители като почти стандарт в пеенето и музиката.
Когато започнах да правя собствени материали, нещо важно за всички, които искат да бъдат журналисти, независимо дали са в радио, в телевизия или в печата, разбираш, че не говориш правилно. Трябваше да си озвучавам материалите, но дълго време не можех, защото усещах, че не говоря правилно. Отидох на логопед, но след няколко сеанса разбрах, че подобрение няма и сам трябва да се справям. Има различни варианти: да се записваш и да се слушаш или да разбереш къде се учленяват гласни и съгласни. Признавам, че някои думи за мен бяха съвсем нови. Но това е част от вашия път, който трябва да извървите като усъвършенстване. Това ще ви дава стимул да се развивате. Ако ми се наложи, мога да се контролирам.
Свиква ли се с популярността? (Въпрос от публиката)
Всяко лято със семейството за по седмица отиваме на море и усещам, че ме снимат. Много е странно. Понякога само интуитивно го усещаш. Веднъж бях на плажа и си стоя под чадъра. Виждам човекът, който събира таксата за чадърите на шезлонга пред мене. Разбирам, че той 100% ме снима. Какво да направя, да снима. Седмица по-късно снимката наистина се появи във вестниците. Миналата година цяла фото сесия ми бяха направили. Всяко нещо крие рискове, но то е резултат от работата ти. Някои хора пристъпват към дадена професия, за да се срещнат с някого, за да ги снимат, за да са известни. Да си журналист, да те снимат и да си в светлината на прожекторите е функция от това, с което се занимаваш. Когато всяка сутрин си на телевизионния екран в един момент разбираш, че в даден момент е по-натоварващо. Телевизионният екран е като лупа- изкривява всичко, уголемява го и ако не си добре подготвен ще си личи, ако не си искрен ще си личи, ако си притеснен ще си личи. Изобщо всяко нещо си личи и то по много. Това ти дава пък рутината да можеш да работиш.
Кога усети, че „получи своите 12 жълтици“? Султана дава на Стоян тези жълтици, когато той се утвърждава като майстор. Кога разбра, че си много добър журналист? (Въпрос на учителката му Златина Вълева)
Няма такова усещане. Винаги се самокритикувам и винаги има какво да се усъвършенства. Това като самочувствие е не да си кажеш браво, аз съм най-добрият. Защото, ако си го кажеш, значи си приключил. Независимо дали става дума за журналист или друга професия, ти си отлепил от земята и тогава и падането ще е по-сериозно и болезнено.
Хората, които се занимават с медии в даден момент стават много особени. Славата тежи. Народът казва, че българинът трудно издържа на пари и на слава. Винаги нещо се изкривява и не може да ги преживее и да ги преодолее. Но това зависи от характера и как си възпитан. Дали си дисциплиниран, дали си войник. Защото ако не си, лесно е да се подхлъзнеш.
Удовлетворението идва от това, дали душата ти се е насладила. Дали когато си направил репортаж или разговор, той е постигнал необходимия ефект. Дали си успял да помогнеш на хора, които са в беда, през твоята професия. Тогава идва удовлетворението, а не самохвалството, тупането по гърдите или самонаграждаването. Славата наистина бързо преминава.
Господин Хекимян, имате ли някаква максима, която и в добро и в лошо Ви свети като червена лампичка?
Първо гледам да не „отлепям”. Човек може да е в облаците, когато мечтае, но не трябва да се самозабравя. Може би вярата в Господ ми дава упование. В социалните мрежи и Фейсбук постоянно се търкалят цитати и фрази на какви ли не хора. Те звучат много красиво. Но човек трябва да е искрен със себе си. Вечер, когато заспива да знае дали си е свършил работата, дали е бил добър или лош и да знае, че има сила, която го пази.
Имате ли молитва?
Имам си собствена молитва. Не съм от хората, който спазва сляпо религиозния канон и не за нещо друго, защото в България не сме възпитани така, нямаме религиозна култура. Няколко пъти ходих до Гърция и виждах как в едно малко селце в неделя, в 9:30 ч. сутринта, хората отиват на църква. Това ги прави общество, едно цяло. Те си знаят проблемите, мъките и радостите, могат да си помогнат, ако им се наложи. Ние сме разпилени. Показното християнство и показната вяра не ми са присъщи. Всяка година на Великден се старая да бъда в нашия енориален храм „Света Троица“ в Стара Загора. Тази година нямаше как да се върна и с майка ми отидохме на църква в София – в центъра, голяма, посещава се от много хора. Малко преди 24:00 ч. от олтара се изнася Благодатният огън. Хората трябва да си запалят свещичка. И се започва блъскане, викане, ругатни…Толкова по-лесно е някой да излезе и да каже:“След малко ще изнесем Благодатния огън. Ще спрем пред всеки, спокойно всеки ще си запали свещичка…“ Не слагам всички под общ знаменател, защото такива могат да бъдат и лекари, и учители и кметове…Но на този велик ден стана блъскане и бутане…Всеки е като разпилян електрон. Малко сме небрежни, невнимателни . Трябва да се превъзпитаме. Да бъдем по-уважителни един към друг. Тогава по-добре ще се чувстваме като общество. И това не е мое разсъждение от гледна точка на възрастта. Всеки иска да се покаже, той да е пръв. Но когато уважиш другия до себе си и на тебе ще ти се върне. И аз вярвам в това . И ми става мъчно.
Господин Хекимян, които са трите най-важни неща за Вас?
Вярата в Господ Бог, семейството ми и самодисциплината.
Знаете ли за политици, които си плащат предварително за готови интервюта? Чували ли сте Ваши колеги да вземат пари, за да могат пак да задават неудобни въпроси? (От публиката)
Не, не зная такива случаи. Човек трябва да отговаря за себе си. Дори да си в среда с колега, който да не е най-изрядния в отношенията си към другите, не отговаряш за него, освен ако не си шеф на звено. За жалост, това, което питате, съществува като мнение у хората и то е много тъжно. Идват и ни чакат пред телевизията едни хора с торбички с тонове документи и питат колко да си платят, за да се отрази проблемът им. И ти трябва да започнеш да обясняваш, че това нищо не струва. В същото време си даваш сметка, че или те са се сблъсквали с нещо подобно и считат, че всяко нещо в обществото ни може да се реши само и единствено с пари. Сигурно е така за голяма част от нещата. Но журналистиката е друга сфера. В нея трябва да се влезе с идеята, не че ще забогатеете, а по-скоро, че ще помагате на обществото. Има много порочни практики. И журналистите са затруднени в определени ситуации, когато става въпрос за по-малки населени места. Не мога да съдя някого, че си е спестил някой въпрос, но за пари и за подготвени интервюта, не мога да приема и не смятам, че е правилно.
Според мене, в България има свобода на словото, а защо в класацията сме на 111 място? Какво е Вашето мнения?
Мисля, че има разюзданост на словото в България. Много лесно е да излезеш на публично място и да цитираш някаква статистика. Мене никога никой не ме е питал дали съм свободен, някой забранил ли ми е нещо да кажа, някой наредил ли ми е нещо да кажа. И не мога да разбера откъде идва тази класация. Например всяка сутрин на екрана показвам карикатурите на Христо Комарницки. Сигурен съм и зная каква е ситуацията в по-малките населени места. И ми е пределно ясно, че колегите имат трудности в работата си. И това не трябва да е нещо, което да се прикрива. Но не вярвам, че сме на 111 място при условие, че всеки навсякъде бълва какво ли не като фалшиви новини …И тези, които смятат, че няма свобода на словото, използват тезата чисто с политически цели.
Напоследък младите хора не могат да различат истинската от фалшивата новина. Смятате ли, че трябва в училище от такова обучение?(Въпрос от публиката)
Според мене трябва да има гражданско обучение. Колкото е важно семейството, толкова е важно и училището, защото в живота често всеки си прехвърля отговорността на другия. Гражданско обучение за всяко нещо е необходимо, включително и затова, как се разпознават фалшивите новини или медиите, които подвеждат. Защото факт е, че в социалните мрежи, във Фейсбук има новини, които трудно могат да бъдат оценени. Зад някакъв измислен сайт стоят чужди интереси и вие ще се настройвате етнически, или религиозно към някого. Много е лесно да подведеш по-младите хора в тази посока.
Това отваря отговорния въпрос за авторитетите в обществото. При нас много от тях са изчерпани дори като институции. Най-лесно е да се довериш на големите, доказали се медии, независимо дали става дума на национално или на месно ниво. Всичко останало трябва да се избутва встрани. Това е много трудно да се случи.
Всяка сутрин в 6:30 ч. бодър и усмихнат започвате работа. В колко си лягате вечер и в колко ставате сутрин?
Лягам към 12:00 ч. ставам в 5:00 ч. Преди бях нощна птица и по-късно си лягах. Но сега съм редуцирал това.
Как се виждате след 10 години на 45?
Би ме удовлетворило, ако мога да съм полезен на хората и на обществото.
В медиите излезе една дата 9.09.2019 г. Жълта ли е информацията или да чакаме сватба?
В няколко вестника пишеше, че на тази дата ще се женя. Ако не съм успял до 35, навръх 9 септември, няма значение за кое момиче, но ще мина под венчило. Не, не е вярно! По повод на това, на кого вярвате и на кого не, докато живеех на квартира, един ден хазайката ми се обажда и ми казва :“Честито! Ти си получавал най-голямата заплата в бТВ и си си купил апартамент!“ Казах й, че ако съм си купил апартамент, ще съм се изнесъл…За заплатата дано да е така, ама надали …Така де, хората вярват. И семейството ми се обажда за някои неща да пита дали са верни или не…Това е медийната среда, в която сме.
В крайна сметка Вие свободен ерген ли сте или не?
Да, аз съм свободен ерген!
Какво е за Вас Стара Загора, господин Хекимян?
Това е семейството ми, детството и ученическите ми години, ароматът на липите, спомените ми, приятелите ми…Гордея се с моя град и го обичам по своему. Стара Загора е чуден град. И по какво усещаш, че ти липсва едно място, или че си много свързан с него, или че то присъства винаги в съзнанието ти. Първата година в София през пролетта вървя из улиците и усещам, че ти мирише на нещо много познато. На улицата, на която живеех, имаше липи. Дори нещо такова може за секунди да те върне в спомените. Важно е как си израснал, дали натрупаните емоции са положителни…Никой не може да скъса връзката с родния край, ако ти самият не поискаш това нарочно.
Ако зависи от Вас, какво бихте променили в Стара Загора?
Няма какво да се променя. Стара Загора се развива много добре. Всичко е наред. Целият град е осветен и почистен, навсякъде има тротоари, не спират в кал колите. Единственото, което ми липсва, тъй като имам афинитет към по-старото, е малкото останали стари къщи да се възстановят и да се поддържат. Може би трябва да се обърне по-голямо внимание на историческото ни богатство, да се афишира то по -атрактивно, да привлича гости и туристи. Когато минаваш например край Античния форум „Августа Траяна“, разбираш, че преди близо 2000 години са живели други хора, които са оставили ценности за поколенията и ти също трябва да оставиш нещо, за тези които ще дойдат след тебе.
Росица Ранчева
