Лилия Големинова пред dolap.bg: ”Марин Големинов беше голям българин и европеец по душа“
Лилия Големинова е завършила Музикалната академия „Панчо Владигеров“ със специалност „пиано“. Още като студентка започва да работи в телевизия. В Канада завършва „Комуникации“ и води радиопредавания на английски език за България. През 2007 г. цялата й фамилия се завръща в родината. Г-жа Големинова започва работа в Българското национално радио, където води сутрешен блок и музикални предавания. Счита се горда и честита, че е внучка на един от най-големите български композитори – академик Марин Големинов.
По повод честването на 110-годишнината от рождението на маестрото, на 18 декември 2018 г. във фоайето на Старозагорската опера беше открита фото-документална изложба „Фрески и звуци“, организирана от внучката на композитора.
Госпожо Големинова, нашият електронен сайт dolap.bg публикува два обемни материала, свързани със 110-годишнината на Вашия дядо Марин Големинов – общо информационен и конкретно за откриване на фото-документалната изложба в операта. /може да прочетете материалите ТУК/
Моля разкажете онова, което не знаем за този забележителен човек. Какви са Вашите спомени? Какви съвети Ви е дал той? Какви са били интересите му извън творческите му занимания?
Организирайки изложбата и честването на 110-годишнината от рождението на Марин Големинов, „сглобявам“ един образ, който спомените на другите допълват. За щастие има толкова много хора, които са го познавали и покрай годишнината ми се обаждат, за да споделят своите спомени.
Имах шанса да бъда единствената внучка сред много момчета внуци в целия род. Дядо ми имаше трима сина. Всеки от тях имаше само момчета и аз – единствено момиче. Това беше за мен и голяма привилегия. Освен това, много от братовчедите ми живеят в чужбина и аз станах любимата внучка. Много съм пътувала с дядо ми. Много ме е водил на различни места. Много сме си общували. Водеше ме всеки ден на обед в Съюза на журналистите, запознаваше ме със свои приятели и студенти. Слушах с любопитство разговорите им. Беше ми много приятно.
Като дете, човек не си дава сметка, че той е нещо много повече от просто дядо. Но с годините пораства и остава учуден за голямото щастие да бъдеш до такава изключителна личност.
С него се общуваше много спокойно. На всяка тема той можеше да ме изслуша докрай, дори когато не е съгласен с мене. Имаше широка представа за света. От малка имах усещането, че наистина всичко е възможно.
Той беше голям европеец по душа. Сега, със закъснение си давам сметка, че далеч преди България да влезе в Европейския съюз, той имаше едни прочути фрази, че България е спонсор на Европа по отношение на културата. Понякога ние си губехме самочувствието. За щастие, той беше израснал в едно широко скроено семейство и успя да предаде и на не малобройните си наследници това чувство на национална гордост. Спокойно ми обясняваше процесите, които се случват в страната. Спомням си еуфорията, която го обзе, когато настъпиха промените през 1989 г. През тези години беше вече по-възрастен и имаше много повече време за разговори с мен. Иначе продължаваше да бъде много деен и пак да пише.
Кога обичаше да пише, да композира – през деня или през нощта? Бавно или бързо пишеше?
Има една известна фраза. Питаха го как пише, а той отвърна: “С молив и с гума“. Не беше настроен да чака музата. По принцип беше трудолюбив, дисциплиниран и организиран човек. Ставаше винаги много рано. На 90 годишна възраст живееше на петия етаж, където нямаше асансьор и по няколко пъти на ден се изкачваше и слизаше безпроблемно по стъпалата.
Дядо ми казваше, че човек трябва да пише непрестанно. Помня, че много поправяше, много триеше и дописваше. Беше изключително стриктен и взискателен към себе си. Зная кои са последните му произведения. Даже две от тях се изпълниха за първи път тази година. Това е поредица „Алилуя“ и „Тебе поем“ – за солисти и хор, които са нетипични за него. Изпълниха ги на фестивал в Москва точно за такъв тип произведения. Не знаех за тях и бях приятно изненадана от Пламен Джуров.
Наскоро гледах интервю с дядо ми по БНТ, който с присъщото си чувство за хумор каза: “Като се обърна назад и виждам колко нещо съм написал си казвам, че доста съм бил работлив!“
С кого другаруваше академикът?
Част от времето си прекарваше в Съюза на композиторите, където обядваше. Общуваше с много широк кръг хора. Обръщайки се назад, много хора познавам покрай дядо ми – музиканти, журналисти, хора на перото. Дядо ми казваше, че не е бил сигурен, че трябва да стане композитор. Много добре е пишел и се е справял с думите. И то му личи. До края на живота си много пишеше и текстове. С професор Николай Генчев бяха много близки. Срещаха се много често, обядваха заедно. Беше приятел с поета Харалампи Харалампиев. От големите композитори са ми разказвали, че са общували с Любомир Пипков. Баба ми е била негова племенница. Петко Стайнов е бил кум на баба ми и дядо ми, така че и там има елегантна връзка. Преди да почине, чичо ми Камен ми е разказвал, как двамата композитори – Петко Стайнов и Марин Големинов са играели покер, което никога не съм допускала, но… Дядо говореше много добре и френски, и немски език. Имаше много широк кръг приятели в цяла Европа.
С какво се занимаваше през свободното си време?
Беше много голям турист. На младини туризмът е бил голяма негова страст. Баща ми ми е разказвал, как като са били малки с чичо ми Камен, са ги юрвали на дълги преходи по Пирин, Рила, Родопите. Планинарството е било буквално в кръвта му. Да не говорим, че голяма част от произведенията си е написал в нашата малка вила в Бистрица, в една малка стаичка, в която имаше място само за пиано и креват. Когато решава да пише „Нестинарка“, заминава се село Българи, в планината Странджа, където са последните нестинари. Преди пет-шест години се срещнахме с една възрастна жена, която се оказа нестинарка и го помнеше…
До последния си ден от живота правеше физически упражнения. Пътувала съм с него в чужбина. Когато стана лауреат на Хердерова премия, на всеки две години наградените от цял свят се събираха в едно малко селце Люле Бургер Хайде в Германия. До него се стигаше само с файтон. Единствено от цивилизацията имаше само електричество и невероятна творческа атмосфера. Тогава забелязах, че сутрин ставаше много рано и правеше упражнения. Всяка сутрин – пътува, непътува, преди път, след път – задължително.
Обичаше хубавата храна. Пиеше вино по малко – беше голям ценител.
Почина на 91 година и до последно беше в изключително добра форма на тялото и на духа. Обичаше да казва, че човек за да живее дълго, трябва да остарее. Друг начин няма.
Госпожо Големинова, при подготовката на изложбата и честванията на 110-годишнината на академик Марин Големинов, кои са Вашите открития за този човек-вселена?
Поради ред причини 110-годишнината от рождението на дядо ми се оказа много специална. Много концерти и събития се случиха. Отдавна съм си мечтала да направя изложба, въпреки че никога не съм правила нещо подобно. Посъветвах се с проф. Пламен Джуров, който е негов ученик и с когото сме близки, както и с някои от останалите му ученици покрай учредяването на Националната награда „Марин Големинов“, което стана преди 3 години в Кюстендил. Джуров ме посъветва да си помисля какво е най-важното, което искам да кажа с изложбата. Не я направих хронологично, а по теми. Едно от нещата, което най-много ме впечатли, беше диригентската страна на Марин Големинов. Той всъщност е основател на катедрата по дирижиране в Музикалната академия. Когато през 1943 г. се връща в България от Париж и Мюнхен, прави първия курс по симфонично дирижиране. Дотогава такъв изобщо не е имало. Бях слушала легенди за един концерт на Димитър Ненов в Радио София, когато за една вечер изпълнява три от най-големите клавирни концерти. Никога не съм знаела, че дядо ми е дирижирал този концерт. Сега намерих афиш от тази паметна вечер, за която се е говорило много из цяла София и не само.
Изненадват ме случки, които разказват различни, дори съвсем непознати хора, за дядо ми. Първо, че толкова много спомени са запазили. Наскоро с едно от децата ми ходихме на преглед при лекарка. Тя разказа, че помни дядо ми. Преди години е пяла в хор и как той е ходил на репетиции… Всички помнят неизменната му папионка, десенът й – на точка, начинът, по който сяда и говори, което е убягнало от моето съзнание. Колеги музиканти ми споделиха, че като момчета били в сладкарница. Дядо ми чул, че разговарят за музика, седнал при тях и си говорили, говорили. Наскоро разбрах, че може би единствен от неговото поколение е подкрепял младите музиканти и композитори. За Ателието на младия български композитор той единствено по времето на социализма се е борил да им помага, да им дава рамо на авангардната музика. Дядо ми не беше член на партията, един от не многото големи музиканти и слава Богу! Спомням си след промените, от Съюза на репресираните идваха покани всяка година той да им гостува. Казваха му, че той е единственият музикант, когото канят, защото също е потерпевш от властимащите.
След 9 септември 1944 г., малко след създаването на „Нестинарка“, той е имал шанс да бъде известен. За никого не е казал лоша дума и по никакъв начин никому не е навредил. За щастие научавам, че е бил праволинеен и честен човек, което му е създавало и проблеми. Най-късно от своето поколение стана професор и лауреат на различни премии. Но както казваше на шега: “Доживях все пак всичко това да ми се случи!“
Спомням си, когато стана академик веднага след промените, колко щастлив беше. Прие го като достойна награда, за честно изпълнен житейски и творчески дълг.
Беше суетен по своему. Държал е много на облеклото. Всички си спомнят тази негова елегантност.
От всички звания и награди коя най-много ценеше?
Не сме говорили за това. Дори наградите не са у нас, вкъщи.
Обичаше да разказва за най-паметните премиери на произведенията си. Това, което съм запомнила е „Симфоничните вариации върху теми от Добри Христов“. Премиерата е в Германия във Франкфурт. И е имало 15 биса. Дядо ми казваше, че такова нещо в България не е виждал и чувал. И става дума за сдържани германци…
Какво пазите като скъп спомен в дома си от Марин Големинов?
Освен нотите, ръкописите, някои писма, които сме си разменяли, първото нещо, когато се омъжих и се отделих в собствен дом, дядо ми дойде на гости и ми подари един златен кораб, реплика на пътешественически кораб. Като талисман – да е широк и чист хоризонтът на живота ми. И дядо и аз обичахме много да пътуваме.
Какво след години ще разказвате на децата и внуците си за дядо Марин Големинов?
Марин Големинов е най-големият европеец сред българските композитори и единственият, който в даден момент така си сменя стила в своето творческо развитие и приема по-модерен начин на писане, което показва колко е бил отворен към всичко, което се случва в света и как по уникален начин прави музика, която е хем европейска, хем много българска.
Да контактуваш с Марин Големинов имаше усещането, че целият свят ти принадлежи. Падаха всички прегради и целият свят беше събран около себе си – знаеше толкова много. Даваше много полет, вяра и упование!
Интервюто взе Росица Ранчева