Писателката Нарине Абгарян в Стара Загора: интервю за Долап.бг

На 6 септември 2018 г. в Стара Загора гостува писателката Нарине Абгарян. Разговаря с по/читателите си, представи новата си книга „Да живееш нататък“ – сборник разкази за войната (това е четвъртата й книга, преведена и издадена на български език, съвсем скоро след първото й издание в Русия), раздаде автографи. Събитието се проведе в книжарница Хеликон. Благодарение на издателство „Лабиринт“, авторката се срещна със свои читатели, в препълнени салони, още и в София, Пловдив и Бургас.

Нарине Юриевна Абгарян е от арменски произход, но пише на руски език. Автор е на пет романа (три от тях „Манюня“, „Три ябълки паднаха от небето“ и „Хората, които са винаги с мен“ са преведени на български език) и два сборника с разкази (единият вече и на български език). Родена е на 14 януари 1971 г. в Армения, в семейството на лекар и учителка. Има един брат и три сестри. Завършва Ереванския държавен лингвистичен университет „В. Брюсов“ със специалност „Преподавател по руски език и литература“. През 1993 г. заминава за Москва, за да продължи образованието си. Започва да публикува през 2005 г. в свой блог, а през 2010 г. излиза повестта „Манюня“, разказ за приключенията на две малки момиченца в планините на Армения (автобиографична!, превърнала се в трилогия). Първият тираж се изчерпва за седмица! След това, почти всяка година издава нова книга. В издадената през 2012 г. повест „Семен Андреич. Летопись в каракулях“ протопип на главния герой е синът й. По книгата „Манюня“ са създадени театрални спектакли в театри в Самара и Омск.

Нарине Абгарян е носителка на редица награди. Сред тях – литературната награда на името на Александър Грин (руски писател) – за особен принос в развитието на отечествената литература; награда „Голямата книга“ (2011 г.); награда „Нова руска словесност“ (2013 г.). За книгата „Три ябълки паднаха от небето“ – наградата „Ясна поляна“.

Преди срещата Нарине получи подарък… три ябълки… истински! Като препратка към книгата й „Три ябълки паднаха от небето“, издадена на български език през 2017 г., чийто разказ за арменското селце Маран е в три части. По стар марански обичай – „една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, и трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто“.

Нарине с готовност сподели за читателите на dolap.bg свои мисли, вълнения, преживявания и отговори на нашите въпроси. В текста използвахме и въпроси на участниците в срещата. Благодарности и на преводачката Анастасия Карнаух.

За себе си разказва: „Аз съм класически пример за емигрант. Имам арменско гражданство и статут на временно пребиваващ в Русия. На 23 години пристигнах в Москва, главно защото така искаше мама (за което сега съм й много благодарна). И, ако не беше това преселване, сигурно нямаше да напиша книгите си. Книгите са написани от носталгия. През 1994 г. започнах да уча журналистика, но парите свършиха бързо и трябваше да работя. Пет години работих в обменно бюро в хотел „Интурист“ в Москва. Времената бяха диви. Имаше и много интересни и забавни случки. По съвет на една приятелка учих за счетоводител и седем години работих като такава. Не ми харесваше, не беше моето! И тогава ми поставиха страшната диагноза „множествена склероза“ (МС). Слава Богу, след време тази „присъда“ не се потвърди! И по това време започнах да пиша и да публикувам в „Живой журнал“. Създадох си свой блог. Синът ми със закачка казва: „Мама пише от страх, че ако спре, ще трябва да се върне към счетоводството.“

Питаме я какво означава името й в превод от арменски – казва, че има два превода и нейните близки често спорят за това – „огнена“ или „светла“. Така че – по-скоро Светлана.

„Да живееш нататък“ е сборник с разкази за войната. За книгата авторката казва: „Да пишеш за войната е все едно да рушиш у себе си надеждата. Все едно да гледаш смъртта в лицето, като се стараеш да не отместваш погледа си. Аз се стараех, както можех. Не съм уверена, че ми се получи. Животът е по-справедлив от смъртта и в това е скрита непобедима истина. Трябва да вярваш в това, за да живееш по-нататък“.

Вашите книги са с различни сюжети, но защо трябва задължително да помним, да пишем, да четем, да не забравяме войната?

При мен това не е нарочно, т.е. аз нямам желание да обяснявам, че войната е лошо нещо, и че е по-добре да я няма и така нататък… Вероятно това, че тя е била в моя живот, във всички случаи е оставило някаква следа и искам или не, аз се връщам към тази тема. Защото мен тази тема ме безпокои, плаши ме, тревожи ме! Тя (войната) все още не е свършила в моята Родина… И това е проблем, с който аз живея и затова разказвам за нея. И, ако това по някакъв начин помогне на хора, които са били в подобна ситуация и са преживяли подобни страхове, аз ще бъда много радостна. Година и половина писах „Да живееш нататък“. Исках да напиша 40 разказа, тъй като 40 е едно особено число, изпълнено със символика, но ми беше трудно, много преживявах и останаха 30 разказа.

Как пишете?

Пиша в къщи, на фона на музика, задължително джаз. Обичам джаз! Моите герои съм виждала на живо. Но има и художествена измислица. Например белият паун в „Три ябълки…“ е измислица, фикция и все не можех да се отърва от него. Преди, когато писателите казваха, че ръкописите не ти се подчиняват, мислех, че е кокетство. Но сега разбирам, че е вярно.

Какво искате да запомнят Вашите читатели от книгите Ви, да остане у тях – усещане, фраза, образ?

Бих искала да запомнят чувството за утеха. Когато прочетат тези книги да им стане по-леко на душата, и книгите да ги успокоят. Понякога в живота ти се случва нещо и ти го запомняш с тъга. Аз бих искала все пак да остава и усмивка от преживяното.

Вие сте арменка, а пишете на руски език… И говорите много добър руски…

Моето образование ми помага. Освен това баба ми, майката на моята майка е руския. И в къщи от ранно детство равностойно се говореха и двата езика. Да, не мога да пиша на арменски. Говоря го на диалект. В Армения едва ли не всяко село си има свой диалект. Понякога дори съседни села трудно се разбират. (смее се) Постоянно се връщам в Армения, по няколко пъти в годината. Дори тази пролет участвах в протестите в Ереван заедно с баща ми, който е на 72 години.

Какво четете?

Когато пиша – препрочитам класиците – Гогол, Чехов, Достоевски, Довлатов. Предпочитам автори, които имат усещане за езика. Имат стил.

Познавате ли българската литература?

Честно – не много. Но сега вече ще се интересувам повече. Чела съм „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов. Имаше и едни сборници с разкази от български автори. Знаех малко за България. Помня, че като ученичка имах комплект картички с изгледи от България. Подарък от моята учителка. Разглеждах ги с интерес. Много се гордеех с тях.

Вашите книги са и фамилни истории. Кое за Вас е най-важно в отношенията в семейството и между родители и деца?

Аз получих традиционно патриархално възпитание, защото съм родена в малко градче в Армения. От ранно детство ни учеха на уважение към по-възрастните и ние знаехме, че те са най-важните хора в живота ни. И доскоро аз мислех, оказа се погрешно, че така е само в провинцията. Но когато преди години се преместих в Москва, видях същото такова отношение в семействата на приятелите на моя син. Например, приятел на сина ми е на 20 години, а дядо му е 60-годишен и между тях има много трогателни отношения. Те са от две различни поколения и наблюдавайки тези отношения разбирам, че патриархалността не е провинциализъм, а това е човешка порядъчност, това е възпитание. Уважение към възрастните, помощ, взаимопомощ, любов и разбирателство в семейството, усещането за дом – това е най-важното, което трябва да присъства сред хората, в техните отношения. Аз зная, усещам, сигурна съм, че моите близки никога няма да ме предадат, а това е много важно за състоянието на човека.

Какво трябва да правим, какво да носим в себе си, за да се съхраним като хора в този свят, който е все по-объркан и плашещ? 

Мисля, че тук няма нищо свръх сложно. Защото най-сложните неща се обясняват с най-прости думи и постъпки. Това може да бъде на пръв поглед някаква дреболия – да не замърсяваме край себе си, да поздравяваме съседите си и хората срещу нас, да помагаме на възрастните и нуждаещите се. Същите тези десет Божи заповеди, които от векове се „набиват“ в главите на човечеството и въпреки всичко то прави едни и същи грешки! Ако такива дребни неща помниш и вършиш, животът ти ще става по-добър. Моята прабаба казваше, че смисълът на живота е в множество дребни, обикновени неща – хляб, водата, сирене, вино… И ако ти цениш и обичаш тези обикновени неща, то ще си спокоен и порядъчен човек.

Казваме й, че през 1894 г. известният български учен проф. Иван Шишманов прави анкета с видни български писатели. Сред тях и Алеко Константинов, за когото споменахме по-рано. Въпросите са 31, но ние ще й зададем няколко от тях. Отговорите трябва да са кратки. Приема с интерес.

Коя е любимата ви миризма?

Ароматът на хляб, който баба ми е изпекла

Коя според вас е най-ценната добродетел?

Милосърдието

Кой порок мразите най-много?

Непочтенността

Кое е вашето любимо занятие?

Просто да слушам музика и нищо да не правя

Кое развлечение ви е най-приятно?

Когато се изкачвам на върха на планината

Кой е според вас идеалът за земно щастие?

Здравето на близките ми

Коя съдба ви се вижда най-вече за оплакване?

На самотния човек

Кой е бил най-хубавият момент от живота ви?

Раждането на сина ми

Кой е бил най-печалният (най-тъжният)?

Първата смърт в моя живот – смъртта на баба ми

Коя е вашата най-голяма надежда?

Че ще успеем да победим страшните болести

Кой е за вас най-приятният момент през деня?

Утрото

Каква девиза бихте си избрали, ако би трябвало да имате такава?

На Марк Аврелий „То обичаше да се случва“

Кое е според вас шедьовър на природата?

Планините, там съм се родила

От кое място сте запазили най-приятен спомен?

От Ню Йорк, бях като зашеметена

Нарине Абгарян за първи път е в България и съответно в Стара Загора. Естествено, питаме я какви са впечатленията й от нашата страна и от града ни: Много топли впечатления имам! Очаквах да е много по-горещо у вас, но вече си мисля, че аз го „докарах“ този дъжд. И в София, и в Пловдив, където бяхме, ни посрещна дъжд. Пловдив ме порази със своята старинност, и в същото време своеобразна домашност и уют. София, наистина е цялата разкопана, но аз мисля, че това е добре. Когато дойда отново след една година няма да позная този град. А Стара Загора оставя у мен усещането за много уютен град. Като че ли си дошъл у дома и си приседнал пред огнището! Не зная дали това е само външно усещане, но засега е такова.  

А ето и специалното пожелание: На моите любими старозагорци искам да пожелая здраве, щастие, късмет и сбъдване на мечтите. Вярвайте в чудеса и те задължително ще се случат!

Нарине Абгарян, 06.09.2018 г.

г. Стара Загора“

 Интервю на Снежана Маринова

Снимки Десислава Ананиева