Носителката на награда „Стара Загора“ Йоанна Димитрова пред dolap.bg: „Да си учител е мисия, дарба и талант“
Навръх 24 май 2018 г., на общоградското честване на Деня на българската просвета и култура и славянската писменост в Стара Загора, награда „Стара Загора“ в областта на науката и образованието получи Йоанна Димитрова, директор на детска градина № 10 „Светлина“ – за „висок професионализъм, за постигнати значими резултати и новаторски подход към образователно-възпитателния процес, за проявена творческа активност, за модерно мислене и воля за реализиране на целите си, за утвърждаване на авторитета на детската градина, за популяризиране на образователните ценности“.
Йоанна Димитрова е родена в Стара Загора. Възпитаничка е на Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“. Завършва последователно Институт за детски и начални учители София, „Предучилищна педагогика“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и „Финансов мениджмънт“ в УНСС. Реализира знанията си най-напред в детските градини на околните села Калояновец, Николаево, Старозагорски минерални бани, а след това 13 години учителства в ЦДГ № 66 „Детски рай“ Стара Загора. Две години упражнява мениджърските си качества в частна фирма, през което време завършва 10 курса за управление на европейски проекти – маркетинг и мениджмънт, протокол и етикет, общуване с клиенти и пр.
От 2005 г. до сега е успешен директор на най-предпочитаната в Стара Загора ДГ № 10 „Светлина“.
Госпожо Димитрова, как недолюбваната и почти закрита преди години детска градина „Светлина“, която се намира в северозападния край на града, стана най- желана, ухажвана и популярна?
През 2005 г. беше обявен конкурс за директор на детската градина, но нямаше нито един кандидат, защото беше пред закриване. Директорката е искала да напусне отдавна, но не са можели да намерят никой за това място. Подадох си документите и помолих в Общината да ми дадат малко шанс, за да проверя дали ще се справя. Започнах работа на 1 ноември 2005 г. в Седмична детска градина „Светлина“. Заварих 30 деца само от ромски произход и 25 учителки и помощен персонал, които ме гледаха с огромни тъжни очи и търсеха надежда. Бях на 36 години, а всички те бяха на годините на родителите ми. Дори не знаех как да се обърна към тях. Цялата сграда беше разсипана. Дограмата беше отлепена от стените и през пролуките на прозорците свиреше вятърът. Лампериите бяха отпрани като опърпани знамена. Леглата в стаите падаха. Пълна мизерия. Моля не публикувайте, че имаше дървеници и всяка събота и неделя, в продължение на месеци, дезинфектирахме с пръскачки. На обед в първия работен ден се заключих в дирекцията и ревах безутешно. Реших да си тръгна – не, да бягам, без да се обръщам. Цяла нощ не мигнах и реших, че все пак трябва да се помогне на тези 25 жени. Не мислех нито за сградата, нито за децата. На 30 деца все ще се намери място, но за хората? На техните 50-55 години никой няма да ги вземе на работа. Те са постъпили в тази градина в деня на откриването й на 22 март 1976 г. и не познаваха нищо друго. На обед ги събрах, за да им честитя вече отминалия празник, да ги почерпя, да им кажа, че много разчитам на тях и че до края на седмицата ще имам стратегически план за успех. Точно така им казах, но и че можем да го постигнем само, ако са плътно зад мен. Това означава, че няма да си гледат часовника, защото времето е наше! И ако не успея, първа ще си тръгна от тук, но преди това, ще се постарая да намеря на всички някъде място.
И се започна здрава работа: печатахме плакати, в които пишехме, че в нашата детска градина предлагаме какви ли не предизвикателства; слагахме обяви по сладкарници и магазини; с кални ботуши обикаляхме кварталите, за да си съберем деца. Градината ни беше много, много бедна и от другите градини ни пращаха помощи. На първата ми Коледа ни донесоха дарения за децата в неравностойно положение, на изпадналите в крайна бедност – вафли, бисквитки… Такава болка съм изживяла. Само ми текат сълзите от безпомощност, но бях сигурна, че ще се справим. Колегите ми в градината се отнасяха с невероятно майчинско чувство към мен. Като ме видят разстроена – все някоя ще ме прегърне и ще ми даде кураж. Така мина една година в страшна борба за оцеляване.
Първото нещо, което направихме е да установим близка връзка с родителите. Събирам ги и им казвам: „Трябва да боядисаме физкултурния салон!“ Един мургав татко вдига ръка и заявява: „Госпожа, ще съберем по 1 лев , ще купим боя и ще се включим!“ Веднага за една седмица боядисваме. Викаме ги да им покажем какво сме направили. И те доволни, щастливи, че са уважени, че са помогнали, ходят, разказват… И децата станаха от 30 на 76.
След една година обявиха нов конкурс за директор на градината. Освен мен нямаше други желаещи и го анулираха. Ние продължихме стремглаво да работим. Започнахме да придобиваме стабилност и увереност, че всичко, което правим е в добрата и вярната посока. Тогава не бяхме на делегиран бюджет и повечето средства отиваха към централните представителни градини. Нямаше още и европейски проекти, за да кандидатстваме.
На третата година се прие програмата за “Ромското включване“. Кандидатствахме и защитихме първия си проект за създаване на психомоторна зала на стойност 8000 лв. Всъщност от тогава като се ли се отвори хоризонтът и започна да се чува, че там някъде над стадиона има някаква детска градина.
Първите българчета, които постъпиха при нас, бяха на хора, които имаха изключителна грижа към децата си. Това бяха финансово стабилни родители, които искаха децата им да растат на чист въздух, да има грижа и обич към тях. Така направихме първата група от 12 дечица в първа групичка, които бяха само за през деня, а не нощуващи като останалите.
Когато кмет беше д-р Евгений Желев, Бог да го прости, по програма „Красива България“ подмениха покрива на градината. Помолихме фирмата, която извърши тази дейност, да ни отпусне малко боя, да си боядисаме стаите и коридорите. Те ни направиха първото дарение и така освежихме помещенията. Веско Драгов имаше строителен обект до нас. По комшийски ни купи домофонна система, за да спрем кражбите и набезите в двора и сградата. Той ни направи първите звънци. Така започнахме да се заключваме и когато ни звънят отвън да знаем кой влиза и кой излиза. По време на ремонта на покрива излязохме два месеца в отпуск. Прехвърлиха децата от нощуващите групи в другите две седмични градини и те си останаха там. Останах с никакви деца, но с учителите направихме такава кампания из града, че в началото на учебната година успяхме да сформираме 5 групи с по 12 деца.
После започнахме да пишем и печелим много проекти. Някои от тях бяха с нищожни суми, но стъпка по стъпка успяхме. Не всичко е пари! Когато колегите от другите детски градини имаха възможност да си избират родители, ние търсехме такива, които работят нощна смяна, на пазара, по магазини, обикновена работническа класа… Те искаха само децата им да имат храна и да ги гледаме, без да ги ангажираме с нищо. Наистина точно такива родители ни бяха най-добрата реклама. Учителките бяха за дечицата истински техни майки. Сутрин като отивах на работа в 7 часа ги заварвах всички – деца и госпожи, седнали на килима и разказваха историите си от къщи… Децата бяха влюбени в госпожите, а и те в тях. Мисля, че точно тази взаимна обич е в основата на нашите добри резултати. За съжаление в последните години се наложи масово да се пенсионират, макар че някои останаха, за да предадат този уникален опит. За тях съм готова на всичко и те знаят това.
Как изглежда сега детска градина „Светлина“?
Тя е като красива цветна картичка. Навсякъде, в целия двор, поставихме ударопоглъщаща настилка. Подновихме настилката на стадиона ни с чимове, каквито са на стадион „Берое“. Имаме постоянна сцена на нашия стадион. Всички тържества се провеждат там. Целта ни е от малки децата да придобият не само самочувствие, но и убеждението, че когато представяш нещо хубаво за другите, трябва да дадеш от себе си най-доброто. Трябва да си уверен, стабилен и да вярваш в собствените си сили и възможности.
На 100% сме подменили всички детски съоръжения с естествено акациево дърво. Макар че дворът ни е 10 дка, все не ни стига за всички дейности. В момента правим нова красива площадка. Част от средствата използваме по програма ПУДОС. Имаме „Зелено училище“ с дъска и чинове. Там се провеждат ситуациите по учебната програма. Страхотен е физкултурният ни салон. Плувният басейн работи през цялата учебна година. Той е на разположението на всички деца, но по желание на родителите. Шест са групите ни с общо 217 деца. 26 души сме целият екип, учители и помощник възпитатели. Малко сме над нормативите, но ние така сме си организирали пространството, че да ни е напълно достатъчно. Защото децата вътре в градината прекарват около 40 минути, колкото е регламента по план. Всички останали дейности се провеждат навън. През зимата трябва да е минус 10 градуса, за да не ги изведем на двора. Няма по-здрави деца. Нашият режим – плуване и спортни занимания навън, е станал и семеен режим. Всички направени скрининги показват, че нашите деца са най-малко боледуващи. При измерване на въздуха се оказа, че с много единици е по-чист от градския. Винаги съм се чудила защо се строят детски градини на градските кръстовища.
Госпожо Димитрова, какво е най-важно за просперитета на ДГ “Светлина“?
Най-важно е всеки да се чувства ангажиран в осъществяването на каузата да дадем най-доброто за всяко детенце, да възвърнем името и авторитета на нашата детска градина, която в далечното минало е била най-добрата в града. С построяването и откриването й тя е била спортната детска градина на Стара Загора. Провеждали са се предимно спортни занимания – туризъм, плуване, футбол, лека атлетика. Изключително важно е единният и сплотен екип, с който работя. Не се чувствам комфортно, ако нямам усещането, че колегите стоят зад гърба ми. Ако това не е налице, никакъв положителен резултат не можем да постигнем, независимо с колко много пари разполагаме.
Изключително важно е детето между 3 и 7 години да получи любовта и грижата от възрастния, независимо дали това е човек от семейството или неговия учител, за да се чувства стабилно и щастливо. След това идва познанието.
Стремежът ни е избраният от нас път за работа с децата да върви успоредно с нормите и правилата и на родителите. Защото, ако там се прекъснат нещата, не бихме могли да се справим. Семейството е най-важно. То е преди детската градина. Ние само можем да сме посланици на по-добрите, по-красивите, по-важните неща.
Да си учител е мисия! Това не се учи. То е като дарба, като талант. Това констатирам и от студентите, които стажуват при нас. Бъдеща учителка е едва в първи курс, но когато застане пред децата, виждам светлина в очите й. Малчуганите са като попивателни и веднага госпожицата ги привлича като магнит. В същото време има колеги с много стаж и опит, но са равни…
Определят Ви вулкан от емоции и от идеи, неуморима, всеотдайна, вечно усмихната и преизпълнена с духовна радост. Откъде се зареждате с енергия? Каква е магията да привлечете за каузата бабите, майките, татковците. Сега разбирам, че на дневен ред са и дядовците? Ваши ли са всичките нестандартни идеи?
Аз давам идеите, но как те ще се реализират, обсъждаме всички заедно. Щом уточним подробностите и детайлите, започваме яка работа. Начинът, по който приобщаваме родителите е емоционален. Не става със заповед, с кавга, с молби, със забележки. Никога не съм посрещнала дете или родител без усмивка. Ако не съм благоразположена, защото проблемите са не десетки, а стотици, намирам си друга работа и не се срещам с тях. Но това рядко се случва. През годините съм констатирала, че някои намръщени родители или баби и дядовци, които дори не поздравяват в началото, като мине известен период на детето им в детската градина, започват да се усмихват, да поздравяват, да искат да общуват.
Стараем се да привлечем към нашите каузи различни категории хора, и да работим с тях поотделно. Единствените общи събирания на бащи, майки, баби са коледните празници и Денят на християнското семейство със спектаклите, които правим. Това е изключителен подарък към тях.
Седнахме един ден и се размислихме има ли неангажирана и пренебрегната категория от родителската общност. Знаем, че децата много често се вземат от бабите. Решихме, че те са изключителен фактор, който, ако не е получил признанието от собствените си деца, можем с нашия пример да им дадем чувство на удовлетвореност и благодарност. Избрахме „фаталната“ 13-а дата, свързана с една популярна песен на Петя Буюклиева за фаталната жена. Учредихме клуб „Боболандия“. Поканихме бабите на децата от всички групи. Приеха устав. Имат клетва за вярност към идеята. Имат членска карта, но без паричен членски внос. Единственият членски внос е участието им във всички събития, на които ще ги поканим. Организираме празници, свързани с българските обреди, обичаи и традиции, в които бабата е най-важна. Те плетат мартеници, правят курабийки. За Деня на християнското семейство те отправиха послание към младите семейства в името на рожбите си да правят взаимни компромиси и разбирателство.
Събрахме татковците за Трифон Зарезан. Учителките изиграха театрална постановка посветена на най-веселия светец. По всички отколешни традиции, бащите зарязаха лозите и се веселиха. На „тайната вечеря“ обсъдихме тайно с какво да зарадваме майките по случай 8 март. Бащите много помагат в пролетното и есенното почистване на двора – освежаване на съоръженията, лакиране, подрязване на храсти и дървета, правене на пейки от палетите, прекопаване. Направихме градинка на покрива, в която посяхме билки – мента, розмарин, мащерка и босилек. Татковците пренесоха чувалите с пръст. Имаме за всекиго по нещо.
Какво по-различно се случва във Вашата градинка, в сравнение с другите в града и страната?
Децата нямат никакво време освен за обед и за малък сън. След задължителните учебни занимания, всички са разпределени по графици за различни дейности, повечето от които са със спортна насоченост: Бага-тур, плуване, футбол, народни и спортни танци. За всеки месец имаме изготвени календари и предварително знаем какво предстои. Например през м. декември имаме Фестивал на приказките. Започваме малко по малко подготовка отрано. Имаме тестови дни – проба-грешка, т.е. това става, това не. Никога не тръгваме в една посока. С децата се правят подготовки за последващи събития – стъпка по стъпка. Много играят навън. Много пътуваме. Задължително на 3 март – Националния ни празник посещаваме със знамена Храм-паметника „Шипка“, ходим на балкан и на море. Предстои ни да излезем и в чужбина. Стратегията ни е за четири години. Неотменна задача ни е да работим за възпитание на български дух. Много е важно децата не само да знаят, но и да се гордеят, че са българи. Радвам се, че „заразихме“ и други детски градини, които учат химна, „Аз съм българче“… На церемонията послучай 24 май Стефани Николаева Дикова, която по собствено желание поздрави присъстващите, е в първа група и не беше подготвена за участие в събитието, но всички останаха възхитени от стихотворението, което рецитира. Всичките ни деца знаят минимум по две стихотворения за 24 май. Сега знаят за 1 юни. Това е за повдигане на националната ни гордост. Когато тръгваме на поход, всяка група носи българския трибагреник. За всеки празник се пеят специални песни, заедно с химна на „Светлина“. Това възпитание е успоредно и последователно стъпка по стъпка през четирите години, прекарани в градината – от първа до четвърта група.
При постъпването на всяко детенце родителите попълват анкета, за да разберем какви са интересите му, какви са претенциите и притесненията на родителите, кои са любимите занимания на семействата. Много са различни всички групи, но незнайно как се обособяват по интереси.
Променени ли са децата през последните 15 години като темперамент, интелект, интереси?
Децата са променени от средата, в която живеят. Те са много по-информирани и можещи, но са лишени от истинските детски емоции, които абсолютно са задължителни, за да бъде една личност след това и творческа, и с въображение, и с духовна освободеност. Това означава, че те трябва да могат да играят игрите на своите баби и дядовци, а не от малки да ги превръщаме в „кукла Барби“, в подражатели на този или онзи футболист и т.н.
Например утре имам с подготвителната група „Ден на директорката“. През целия ден аз ще ги „отглеждам“ и ще ги науча как се играе на топчета, на дама, на ластик. След това ще се състезавам в плувния басейн с тях… За съжаление много от родителите лишават децата си от живото общуване с тях. 3-годишни от мен по-добре работят с компютър и таблет, което според мен не е нормално. Разбира се, че приветствам новите технологии, но незаменима е книгата. Всички учители, преди да приспят децата в детската градина, задължително им четат приказка. Ако това прави и родителят, децата ще бъдат прекрасни. Ние ги зомбираме с какви ли не неща, които са изключително пагубни. Например следобед, след като вземеш детенце от детската градина, да отидеш на детския кът в парк „5 октомври“ и да го оставиш да играе с непознати деца, а ти да седнеш до 8 часа да си пиеш спокойно кафето. Нормално ли е? Може да се случи веднъж, да се видиш с приятели. Всеки има нужда, но ако се прави всяка вечер… Затова децата са нервни, защото няма с кого и кога да споделят това, което ги вълнува…
Като какъв човек се самоопределяте?
Изключително емоционална съм и съм болезнена перфекционистка. За съжаление това искам и от хората и ги измъчвам. Особено близките си. Все правя опити да се поправя, но… Случва се да сбъркам и да огорча някого, но намирам сили веднага да се извиня. Обичам да чета. Любимият ми автор е Чудомир. Обичам да танцувам, да посещавам концерти, спектакли, оперни представления, изложби… Това е все духовна храна, която ме зарежда положително.
Госпожо Димитрова, вече имате пълното признание не само от колегите, но и от родителите на поколения деца, отраснали в ДГ „Светлина“. Какви са амбициите Ви занапред?
В един от разказите си мъдрецът Чудомир казва, че дори и коминочистач да си, щом си нависоко, си на ветровито място. Всички погледи са отправени към теб и те гледат под лупа.
Сега колективът ни е много обновен. Основната ни задача е да останем такива, каквито сме и да вървим напред и нагоре. Да бъдем здраво стъпили на земята и да сме сигурни, че пътят, по който вървим е верен.
Росица Ранчева
