Пиесата „Голям, колкото малка ябълка“ – топлина в студените зимни дни

Първата премиера за годината в Драматичен театър „Гео Милев” е камерната пиеса „Голям, колкото малка ябълка“. Авторът на драматургичния текст е Петър Анастасов, режисурата е дело на Борис Дюлгеров, сценографията и костюмите – на художника Димо Генов. В ролята на Писателя е Христофор Недков и на Марта – Весела Петрова.

Драматургията е с модерен, жив и динамичен текст, няма минута неуплътнена откъм диалог. Литературен, красив, въздействащи монолози. Истинска история от първата до последната минута. Напълно достоверни образи. Гневен и модерен език на младото момиче. Есеистичен – на възрастния мъж. Текст, в който има изречения – сентенции – за живота, за майката, за литературата, за книгите и четенето, за смисъла, за истината. Пиесата има своите завръзки и развръзки, а звучи като есе, интересно! В едно свое интервю Петър Анастасов отговаря на въпроса „И какво трябва да има в текста, за да е добра драматургията?“ така: „ Истина. Текстът трябва да бъде достъпен. Аз не мога да напиша пиеса на абсурда. Мога да гледам, да чета, да харесам, но не и да напиша такъв текст. Мен това не ме интересува. И съм сигурен, че театърът все пак е изкуство не за един човек или за десетина. Театърът по един своеобразен начин нанася корекции в представата ни за човешките взаимоотношения в конкретното общество и в конкретното време. Корекцията е успешна, когато на нея реагират по един и същи начин 200 души в салона.“

Е, на пред премиерата на „Голям, колкото малка ябълка“ реагирахме малко повече от 50 души в Камерната зала (колкото побира залата). Разбира се, че по един и същи начин – докоснати. Пиесата е много изповедна, много лирична. Възрастен мъж и младо момиче – какво общо могат да имат? Копнеж. По живота. И двамата. И любов, която искаш да дадеш. Но е различно, когато пътищата пред теб са различно дълги и времето отброява за един много, за друг – доста по-малко.

И двамата актьори се справят прекрасно с образите си. А те хем са наситени с много реч, хем са визуално изразителни, хем има и много недоизречено. Христофор Недков е в чудесна форма, мъдър и улегнал, а същевременно и леко немирен, и готов за игри. Неговият Писател е умен, чувствителен, вярващ в Доброто, романтик, човеколюбец. Христофор прави много силен монолог за момента, когато си отива любовта между двама съпрузи. Сякаш ми чете текст от една съвременна тъжна приказка. Сменя темпото бързо, не е равен, дори скача на високи амплитуди в състоянията. И пак си остава като общо излъчване – изповеден.

Докато Весела Петрова като Марта е кълбо от емоции, което непрекъснато се размотава и непрекъснато отскача. Изключително правдив образ на съвременния млад човек – от появата и в инвалидна количка, през скачането и на крака – с абсолютно странното чувство за „направих си шега“. През гнева /много гняв!/, през сарказма, високия тон, подиграването, надсмиването (над себе си)…Докато пристигне в чистилището на изповедта и споделянето, от което излиза различна. Младата актриса Весела Петрова прави много силна роля, голямо браво! Много е истинска, а колко вълнуващо е да видиш сълзите в очите и от една ръка разстояние, каквото предполага камерната сцена. Много честна и много отдадена – всъщност тя играе образ на момиче от своето поколение, което чува /а и сама разбира/ че тъгата, болката и загубата могат също да са причина за живот, а не за отрицанието му. И че „не се продадох“ е достатъчен аргумент за смисъл и съдържание.

И докато героите са модерни хора от съвремеността ни, мебелите, стаята, телефонът, старият касетофон, ретро-рокличката на Марта, плетеният на една кука шал ни пренасят някъде в 20 век, в неустановено време на 60-те и 70-те (и с тази книга за Булат Окуджава, която се вижда на видно място в библиотеката). Сигурно е търсено, вероятно има смисъл, на мен ми направи впечатление, без да ме дразни. А и разговорите за важните неща от живота наистина им отива да се случват в ретро-стая с рисувани картини по стените, отколкото в сегашните просторни и бездушни холове с плазмени телевизори, авангардни репродукции и абстрактни осветителни тела. Това е едно от хитрите неща на режисьора Борис Дюлгеров, който иначе прави модерно звучащ спектакъл, много е стилен в малките жестове и в премерените с точност на аптекарска везна движения по сцената. Музиката, която е избрал, също е много приятна и много подходяща.

Пиесата „Голям, колкото малка ябълка“ е добрата първа премиера за годината на Драматичния театър. Едно хубаво, човешко, смислено, романтично начало на новата 2018, която си струва да насищаме всеки ден и с всеки свой човешки контакт с повече топлота и надежда.

Уляна Кьосева

Снимки Рад Димитров