За честта на фамилията Стоянович
На 10 януари се навършват 18 години от смъртта на Иван Петров Стоянович. На 29 януари можеше да навърши 87, а си отиде ненавършил 70! Фамилията е свързана със Стара Загора. С присъщия си чаровен черен хумор философски написа: „Всички хора умират след като си свършат работата на тая земя“. Въпреки че има и такава песен „Работата никога не свършва“! Кой ще определи свършена работа ли са близо 20-те книги, 29 филмови сценарии, 3 пиеси, няколко дузини статии, рецензии, есета. И още, участие в жури, редколегии, художествени, управителни и директорски съвети!
Споменът за Иван Стоянович е повод да споменем и неговия старозагорски корен. Някъде назад, в по-далечното минало е праотецът, бъчвар от с. Енина. После Иванчо Стоянов и дядото Иван Стоянович, за които пише Атанас Илиев в книгата си „Спомени“, издадена в София през 1926 г. Достолепието на рода градят, поддържат и продължават д-р Тодор Стоянович, Петър Стоянович, Георги Стоянович – Берсенев и още един д-р Тодор Стоянович. Имена, познати на старозагорци и съдбовно свързани с историята на града и страната.
Иванчо Стоянов учи в Букурещ през 30-те години на XIX век. По-после е просветен деец и училищен настоятел. Радетел за създаването на училище и църквата „Св. Димитър“ в Стара Загора. Един от стълбовете на обществения живот в града. Затова и старозагорци го изпращат с уважение и почести в последния му земен път през юни 1863 година. Атанас Илиев пише: „На 25 с.м. даскал Атанас [Иванов] с тъжен вид и нажален глас ни съобщи, че многозаслужилият просветен дългогодишен настоятел и попечител на градските ни училища, Иванчо Стоянов, се поминал. На другия ден, 26 юний 1863 г. щеше да стане тържественото му погребение, на което всички ученици ще трябва да присъствуват, за да се плати по този начин дан от благодарност за неговото 20-годишно ревностно училищно настоятелство. Българите от целия град бяха на крака в време на погребението му. Смъртните останки на покойния бяха най-напред опети в църквата Св. Димитрия и после, преди да се предадат на студения гроб, бяха носени по всички църкви, в всяка от които се казваше по едно надгробно слово. Многобройни почитатели, учители с ученици, мало и голямо се бе стекло да изпрати заслужилия покойник до вечното му жилище. Това погребение остана да се разказва като невидяно и нечуто събитие в народния живот на българите в Стара Загора. Устроителите на тържеството бяха благодарни, че по този начин се изтъкваше, какво не богатство, не големство пред турските власти, но само истински заслуги на народа се ценят най-много от признателните граждани.“
Синът му, Тодор Иванов Стоянович, роден през 1844 година в Стара Загора, завършва медицина в Монпелие, Франция. На 30 август 1869 година защитава докторска дисертация по урология. Това е първият медицински български труд през Възраждането в тази специалност. През есента на 1869 година се завръща в Стара Загора и е назначен за градски лекар. По време на Старозагорското въстание 1875 година лекува и помага на арестуваните в безистена българи. За работата му през Руско-турската война 1877-78 година пише в спомените си полковник Де’Прерадович. В следващите години, до ранната си смърт през 1894 година, д-р Тодор Стоянович заема важно място в обществения и политически живот на града и страната – основател на общинската болница в Стара Загора, народен представител в Областното събрание на Източна Румелия, член на Старозагорския окръжен съвет, редовен член на Българското книжовно дружество, един от редакторите на списание „Знание“ (1884 г.), кореспондент на няколко вестника, преводач от френски – това са малка част от народополезните му занимания.
Не само името на своя дядо, но и професията наследява внукът Тодор Георгиев Стоянович – лекар-специалист, наш съвременник, напуснал ни преди години. Преди това, обаче, заедно с благодарността на стотиците излекувани пациенти, заслужи уважението на старозагорци за събрания и съхранен обемист и ценен архив за своя дядо и за баща си Георги Тодоров Стоянович (1891-1941 г.), повече известен като А. П. Берсенев – юрист, завършил право в Париж, учредител и редактор на вестник „Музикален преглед“ (1923-1929 г.), лектор, „първият музиковед в Стара Загора“ по думите на Ничка Баталова. Изследване за него публикува през 1997 г. доц. д-р Стефанка Георгиева от Тракийския университет.
Иван Стоянович – старши, роден на 25 септември 1862 година в Стара Загора е ученик на Атанас Илиев и основна фигура в събитията по Съединението 1885 година. От това време е добавката „Аджелето“ към името му, което ще рече „Бързият“. След 1878 година 28 години работи в сферата на пощите, телеграфа и телефоните на България. И той се занимава с журналистика и издателска дейност. За него внукът Иван Стоянович отбелязва: „властен и умен“; „служил на трима царе: на Батенберг, Фердинанд и после на Борис III, комуто е бил съветник“; „не участва в никаква партии, от Фердинанд само искаше“. Умира на 15 февруари 1947 година.
През 2012 година д-р Петър Стоянович публикува изследването за своя прадядо „Известният непознат: Иван Стоянович – Аджелето (1862–1947)“ – над 500 страници с много снимки. Книгата е не само родово проучване, тя е история на цяла епоха.
Какви са белезите на рода Стоянович? Разбира се характерният нос, големите любопитни очи, усмивката. И ум, интелект, артистизъм, непредвидимост в мисли и действия! И това, че са от ония, другите, които не могат да живеят при другите, и все се връщат… у дома. И чувството за хумор, което у Иван Петров Стоянович като че ли е колкото за целия род! Само прочетете книгата му „Ние, другите…“!
В разказите за рода Стоянович често ще чувате „първи“, „единствен“, „основател“, „родоначалник“. И Иван Стоянович е единственият български кинокритик, включен в английския илюстрован каталог „Дневник на един ден“, издание на британския филмов институт през 1995 година, по повод 100-годишнината на киното.
Няколко лични имена се „въртят“ в рода – Иван, Петър, Тодор, Жана. И много сфери на дейност – право, медицина, политика, музика, театър, история, армия, журналистика, кино, литература, дипломация. Не оставят Стоянович-ите животът да минава покрай тях!
А Иван Стоянович скромно отбелязва „… в България аристокрация няма…, все някой, през едно или две, най-много три колена е селянин.“
И все пак, какъв по-добър пример за аристократизъм на духа от мъдрите думи на Иванчо Стоянов, издълбани върху надгробната му плоча преди повече от 100 години: „Гласа на естеството ме подчини на законите си. Подир изпълненото ми в този мир пребивание, аз се преселих у вечността с напомняне към вси смъртни, че всичко друго на света, освен добродетелта, е суета“.
Снежана Маринова
