На 2 август 2024 г. се навършват 121 години от обявяването на Илинденско-Преображенското въстание

На 2 август 2024 г. се навършват 121 години от обявяването на Илинденско-Преображенското въстание. По този повод в Стара Загора се организира честване с молебен, слово за въстанието и поднасяне на цветя пред паметната плоча на Иван Гарванов в Стара Загора на ул.”Поп Минчо Кънчев”120. Историкът Марио Цветков предлага на вашето внимание и специално изготвен материал за годишнината.

120 години от Илинденско–Преображенското въстание.

Има ли и каква е връзката на Стара Загора с въстанието?

Марио Цветков

В края на ХIХ и в началото на ХХ в. Стара Загора се превръща в един от важните центрове на освободителното движение на македонските и тракийските българи.

Много от тях ще останат неизвестни като имена. Със сигурност обаче същите те са допринесли за величието на тази борба. Безспорно място за реализацията на въстанието, което се счита за най-масовото и най-продължителното българско въстание срещу Османската власт има председателят на Тайната Македоно Одринска Революционна Организация /ТМОРО/ (след 1905 г. Вътрешна Македоно-Одринска Революционна Организация – ВМОРО) Иван Гарванов. Погрешно се преписва на него главната вина, за преживените безсмислени кланета в стотици села, както и опожарените селища във въстаналите Македония и Тракия. На състоялия се конгрес през януари 1903 г. в гр. Солун, е взето решение за въстание, като на всеки революционен окръг се дава възможността, да проведе местен конгрес и и на него да се реши по какъв начин да бъдат организирани и проведени въстаническите действия. Също така на ръководителите на окръзите се дава право на изберат дата, на която да започне бунта. Целта е просветена Европа да бъде заливана от нова и нова информация за жестокостите извършени над воюващите за своята свобода. Мисията на това въстание може би най-кратко и най-точно е формулирана от Даме Груев: “По добре ужасен край, отколкото ужаси без край!“

Кои са кайнаците, които карат жителите на свободна Стара Загора да се включат в националноосвободителните борби на Македония и Тракия и по-специално в Илинденско Преображенското въстание от 1903 г.?

В спомените си Петър Юруков от Карловско казва, че в Стара Загора в мъжката гимназия “Иван Вазов“ има ученически кръжок, който се явява клон на ВМОРО. Задачата на този кръжок е да подготви кадри за Организацията. Само по този начин можем да си обясним влизането на толкова млади хора в революционните чети, направо от училищните скамейки. Възпитаници на този кръжок са Стефан Иванов Чавдаров, който по времето на Илинденско-Преображенското въстание се включва в четата на Пейо Шишманов в Смолянско. Слави Николов Славов е още на 15 г., когато  се записва в четата на Константин Антонов в Смолянско през 1902 г. Тачо Хаджистоенчев е също възпитаник на този кръжок, но поради неговата крехка физика, му е отказано да влезе в чета. Чак през 1905 г. младежът успява да отиде в Драмско, където достига до районен войвода.

Друг такъв клон в подготовка на кадри за Организацията се явява Тайният ученически кръжок “Трайко Китанчев“, като неговите кадри се набират от две учебни заведения –  Самоковското железарско училище и Американският колеж в същият град. Сред съоснователите на този кръжок се откроява името на старозагореца  Никола Жеков, племенник на братята Михаил и Георги Жекови, който  след завършване на училището минава през школата на Михаил Апостолов – Попето и Христо Чернопеев. Предвидено е по време на въстанието да действа с чета в Скопско. Но не успява да стигне до района си, тъй като от 4 до 6 септември води сражения с турската войска край границата и е принуден да се завърне в България. Марин Георгиев, също е възпитаник на железарското училище и сред основателите на кръжока. Той е сред първите, които се включват в освободителните борби на Македония през 1900 или началото на 1901 г., като ръководител на терористична група към ВМОРО. През 1903 г. е определен за войвода в Малешевско. На 24 март навлиза в Македония, заедно с четата на Христо Чернопеев. Загива в  сражение край с. Лески, Кочанско, на 23 април същата година. Никола Георгиев Дочев  е възпитаник на Американският колеж в Самоков . Първоначално се включва в четата на Лазар Маджаров, а по време на Преображенското въстание е в четата на Михаил Герджиков.

В подготовката и провеждането на самото въстание не е малка ролята на Българската армия, като снабдителна база на ВМОРО и Върховния Македоно-Одрински комитет, както с оръжие и боеприпаси, така и с жива сила за национално-освободителната борба. Не са малко случаите, когато служещи в нея участват в изнасянето на оръжие, патрони и бомби, или бягат със зачисленото си оръжие, за да се включват в организираните чети, и да вземат участие в подготовката и провеждането на въстанието през 1903 г. Вероятно не е малък броят на избягалите войници от казармата. За това свидетелства писмо на самия  Пере Тошев през пролетта на 1903 г., който изрично пише на Коста Кондов да не взема никакви войници за Прилепско и Битолско.

От друга страна,  в помощ на Преображенци, фелдфебел Димов заминава с група войници от Старозагорските казарми през месец юли 1903 г., по същото време в четата на Димитър Ташев, предназначена за Бунар Хисарско се включва Христо Старшията, който по време на въстанието е назначен за войвода на смъртната дружина на с. Куру дере от същия район. От Бургаската казарма за Одринско бяга Иван Колчев Хаджигенчев и се включва  в четата на Михаил Герджиков, после участва в охраната на конгреса на “Петрова нива“, а по време на въстанието в превземането на конака в гр. Василико /дн. Царево/, където е ранен в крака. От Ямболската казарма бяга Димитър Георгиев Загорски, братовчед на Иван Гарванов, включва се в четата на Михаил Герджиков, участва в охраната на конгреса, а по време на въстанието са му поверени 20 въстаника, с които да не допуска  гърци от ново Василико, да окажат помощ на обкръжените турци в конака. До края на въстанието  оказва помощ и охрана на бежанците бягащи от родните си места и идващи в България. След въстанието е съден от армията за “самоволната му самоотлъчка и прахосване на казионното имущество“. От 12 –ти пехотен Балкански полк в национално-освободителните борби се включват старши подофицерите Димитър Андонов от Стара Загора, Никола Вълчев от с. Трънково и Нестор Байков Тенев от с. Търничени. Достигайки до Кюстендил с Георги Христов Стайнов, са зачислени в четата на Коста Кондов, която трябва да окаже помощ за подготовката на въстанието в Прилепско. В края на месец май 1903 г. в сражение с турската войска между селата Беловодица, Трояци и Никодим, загива назначения за районен войвода Никола Вълчев, а заедно с него умира и Манол Стоянов от Горно Ботево, подофицер от 4-ти конен полк. При изготвянето на плана за въстанието в Прилепско, който е разделен на седем въстанически района на  Нестор Байков е поверен Първи Прекуридски район, а на Димитър Андонов  Втори Прекуридски район. Военната подготовка на населението е поверена на двамата военнослужещи. Избухването на Илинденското въстание ги заварва при Добро поле. Двамата със своите чети подкрепени и от местни чети, предвиждат да нападнат турската казарма в с. Витолища, но преждевременно гръмналата пушка кремъклийка на един от въстаниците, проваля плана за внезапно нападение. След няколкочасово сражение, въстаниците се оттеглят. Друга тяхна обща акция е унищожаването на Фаришките ханове, с което се прекъсва пътя между Прилеп, Кавадарци и Криволак. Когато Гьорчe Петров пристига с четата си в Прилепско, двамата настояват да бъде извършено нападение над Прилепският гарнизон, като щурма да се повери на техните чети. Но идеята им не се приема, както от Гьорчe, така и от Прилепското горско началство. След демобилизацията на въстаническите сили се завръщат в България през Сърбия.

Също така своята роля във военната подготовка на населението за бъдещите участници във въстанието изиграват Народните стрелчески дружества създадени  по  инициатива на Борис Сарафов и действали в периода 1900 – 1901 г. Старозагорското стрелческо дружество през 1901 г. наброява 150 човека, в което получават както начална военна подготовка и възможност да се учат да боравят с оръжието, така и да се грижат за него. Това са хора от Македония и Тракия, които нямат право да служат в армията и да получат военна подготовка. По всяка вероятност членовете на това дружество са  хора работещи като строители в Стара Загора, дошли предимно от Костурско. Основание за това твърдение ни дават спомените на Андон Христов Майналовски, член на сформирания на 26.12.1901 г. “Кружок“ подразделение на ВМОРО от 34 работещи в Стара Загора, родом от Костурско. В началото на 1903 г. техният брой е 120 човека. Те  получават “повиквателна“ за обща мобилизация със следното съдържание “Сватбата ще стане по Илинден с много сватове и сватбари, за това се калесвате да присъствате.“ Македонските работници в Стара Загора заминават за родните си места, за да участват във въстанието. Напълно възможно някой измежду тях да е сред онези 107 загинали костурски въстаници в сраженията по време на Илинденската епопея.  Интересна е съдбата на  Андон Майналовски, осъден на 101 г. заточение в Мала Азия, но успял да избяга с италиански кораб и да достигне до Бургас, от където идва в Стара Загора, за да завърши поетите си строителни ангажименти. Към получилите обучение в Народното стрелческо дружество трябва да бъдат включени и Стойчо Струнчев, Димитър Кавгазов Илия Михайлов, Васил Манолевски, и Тодор Ангелов, които са бивши жители на с. Карлуково, дн. Славейно, живеещи в Стара Загора. Те се отзовават на отправения призив от ръководството да подпомогнат въстанието Средните Родопи.

Известни за момента са имената на председателя на Стрелческото дружество – Никола Каишев, работещ като кондуктор-инженер  към Старозагорската община, и на секретаря – дякон Евтимий Шапкарев.

Към досега изредените участници на дадените центрове за подготовка на кадри за освободителното движение не могат да бъдат подминати следните лица, за които няма конкретни сведения за причините за тяхното включване в освободителните борби: Никола Дечев, след едногодишен курс на обучение при Христо Чернопеев, му е поверено да бъде войвода на Велешкия район. През 1903 г. той организира три чети, които да подпомогнат повереният му район за въстанието. Третата е най-подготвена, в нея има специално техническо отделение, което е натоварено да организира редица атентати във Велешко по време на въстанието. На 12.9.1903 г. четата е принудена да води сражение край с. Луково, Кратовско, което трае почти цял ден. Никола Дечев е ранен в коремната област и сам слага край на живота си. Заедно с него загиват 31 четника. Това сражение е най-кръвопролитното в Скопско по време на Илинденското въстание. В една от четите му участва старозагореца Димо Тютюнджиев.

Васил Попов – е друг старозагорец свързан, с борбите за освобождение на Македония. Самият Борис Сарафов му възлага да събере и да се грижи за четниците до неговото пристигане в Кюстендил. Сарафов го кара да извърши инспекция за готовността на северните райони в Битолско за евентуално въстание – Демир Хисарско, Крушевско и Кичевско. Васил Попов е делегат на Смилевския конгрес от Кичевско. По решение на конгреса е натоварен да бъде секретар в Леринския район. Загива в сражение на 29.5.1903 г. с. Баница, Леринско. Сравнително голямо присъствие на старозагорци по време на въстанието има и в Смолянско. Основна роля за това изиграва Константин Антонов – Сеченката – пунктов началник на ВМОРО в Чепеларе, а също така и Никола Каишев, който е родом от с. Чокманово. По време на Преображенското въстание в четата на Антонов участват Бончо Стоянов, Наню Момчев и Петър Чапкънов. Ангел Диамандиев е четник в четата на Никола Гюмюшев, в Смоленско. Диню Динев по време на Преображенското въстание взема участие в Дедеагачко – Гюмюрджинския район в Одринско. Студентът Марко Несторов Марков загива на 6.9.1903 г. край с. Витоша, Кочанско в Осоговската планина. Никола Христов е четник в четата на Яни Попов в Лозенградския участък с местните въстаници от с. Ениджия.

Наред с пряко участвалите във въстаническите действия, трябва да отдадем почит и към онези работници, които се трудят в набързо приготвената железарска работилница в началото на 1903 г., където помагат за изливането и пълненето на част от 1000-та бомби тип “одринки“, предназначени за Одринския революционен окръг. За създаването на тази работилница огромна роля има служителят на телеграфо-пощенска станция на Стара Загора – Стамо Гогов Урумов.

Сред големите имена, които е дала Стара Загора на национално-освободителните борби на българите в Македония и Тракия е това на воеводата Димо Николов. Роден е малко след Освобождението в заможно старозагорско семейство. 20 годишен се запознава в Пловдив с Михаил Герджиков, който го привлича за революционната кауза. Първо заминава за Свиленградско. Малко по-късно се записва във военноморските училище, но не го завършва и става четник в Македония. В годината на Илинденско-Преображенското въстание действа в района на Дедеагач.

Почти нищо не се знае и за старозагореца Никола Попстоянчев. И тук малкото, което ни е известно, научаваме от  Борис Николов. Попстоянчев завършва духовна семинария, след което учителства в българската мъжка гимназия в Одрин. В периода 1901-1903 година е член на Одринския окръжен революционен комитет на ВМОРО.

Не малко от останалите живи участници в Илинденско-Преображенското въстание се включват в бъдещите борби за свободата на Македония.