Отец Тодор Милчев пред Dplap.bg:”Вярата е тояжка и за млади и за стари. Винаги можеш да се подпреш на нея и да продължиш пътя си!“

С радост Ви съобщаваме, че уважаваният от старозагорци ставрофорен свещеноиконом Тодор Милчев от митрополитския храм „Св.Димитър“, навършва днес почтената 90-годишна възраст.

По този повод на 15 февруари 2023 г., в храм „Св. Димитър“ след светата Литургия, оглавена от Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Киприан, ще бъде отслужен благодарствен молебен и ще бъдат поднесени поздравления към юбиляра.

Негово Високоблагоговейнство ставрофорен свещеноиконом Тодор Милчев е най-възрастният свещеник в Старозагорска епархия.

На 5 септември 2020 г. Долап.бг публикува интервю с отец Тодор:“Вярата е тояжка и за млади и за стари. Винаги можеш да се подпреш на нея и да продължиш пътя си“. Публикуваме го отново с респект и възхита от този благороден, мъдър и много човечен Човек. И с благопожелание за здраве и дълъг живот.

/Интервюто е поместено и в книгата на Росица Ранчева „Стара Загора – град за обичане“/.

Отец Тодор Милчев е роден на 15 февруари 1933 г. в хасковското село Сусам. Завършва Духовна семинария и Духовна академия. От 1956 г. и до сега, служи в храм „Свети Димитър“. Пенсионира се като касиер на Митрополията. Десетки години е протодякон, певец на клира и диригент на хоровите формации към същата църква. Той е един от най- предпочитаните изповедници в града на липите.

Отче Тодоре, откъде са родовите Ви корени?

Родът ми по бащина линия е от Смолян, но прадядо ми със семейството си се е преселил в хасковското село Сусам. То е родното ми място.

Та като са дошли няколко семейства, харесали мястото до реката, която идва час от Родопите. Мястото било юрт , т.е. равно. Впрегнали воловете в ралото и с християнски ритуал, изпълнен от свещеници, направили оборавяне, пуснали бразда. Всички вкупом рекли:“Това ще бъде новото ни село от нине и но века!“ Нарекли го Сусам, защото много се е сеело сусам.

Т.е. прадядовците ми са основали селото. Наричали са се мъжковски род. Всички са били яки, сериозни трудолюбиви мъжкари.

Родът на майка ми е юруковци от село Сърница. Двата рода са се сродили и аз съм им издънка. Не можах да спазя традициите, защото чак на 40 години се ожених и ми се роди дъщеря.

Родителите ми бяха земеделци. Обработваха земята. Сееха жито и памук. С тях съм израснал до 14 години.

Като навърших 14 години, през 1947 г. се запътих към Пловдивската духовна семинария. Независимо че това беше 3 години след 9 септември 1944 г. , кандидатите за приемния клас бяха 500 души за 50 места. Още не мога да си обясня защо беше този голям интерес. Когато отивахме в семинарията с автобус и там пътуваха офицери, винаги бяха злостни, обиждаха ни и ни се подиграваха. Винаги бяхме атакувани.

Кой Ви насочи към семинарията?

Баща ми имаше братовчед от Хасково – Методи Петров, дядо Методий. Интересно защо всички го наричаха Темистокъл, навярно е имал гръцка жилка. Та той беше завършил Софийската семинария. Като се пенсионирал през 1942 г., дойде в село. Той беше свещеникът ни. Майка ми, Бог да я прости, беше прекрасна народна певица. Не само аз, но и брат ми сме я наследили в това отношение. Като ме чу как пея дядо Методий заръча на тати да ме изпрати в семинарията.

Имаше изпит по пеене и по български език и успях да ги взема. Така влязох в първи курс на семинарията. През 1944 г. Пловдивската семинария беше евакуирана от Пловдив в Бачковския манастир заради бомбардировките.

Започнахме редовните занимания. Учителите ни бяха чудесни, особено по Източно пеене. Всичко беше нормално до месец декември в навечерието на коледните празници. Предстоеше ни коледна ваканция. Но на 12 декември към 22:00 ч. се чу вик:“Пожар! Пожар! Пожар!“ Скочихме всички и видяхме, че гори складът, върху който се намират класните ни стаи. Дойде пожарната, но бързо й свърши водата. Ние, семинаристите се наредихме един до друг към селската чешма с баките от кухнята да пренасяме вода, но нищо не можахме да спасим. Точно в 4:00 ч. станахме свидетели на страшна гледка: Библиотеката ни беше с много ценни книги, имаше още от Цариградската семинария стари книги, служебна и друга литература – всичко изгоря. Пламъците подемаха книгите, вдигаха ги нагоре във въздуха и като ги изпепеляваха, рухваха в жарта…

Като изгоряха всички помещения ни разпуснаха и си отидохме по къщите. Обадиха ни се чак през месец юни, когато Софийската семинария завърши учебната година и ние отидохме там да продължим обучението си. Завършихме годината за три месеца и отново ни дадоха 20 дни ваканция. Втората година започнахме училище в Духовната академия на площад „Ленин“. Там завършихме и трети клас. Оказа се, че няма къде за завършим четвърти -последен клас. Събраха ни двете семинарии на двора и тогавашният министър Тагаров, когото веднага намразих, се изпъчи пред всички ни и заяви:“Ние, Отечественият фронт, нямаме нужда от свещеници! Казвам Ви, че не Ви чака хубаво бъдеще! Който от Вас иска да продължи- може да продължи, но семинарията ще се намира в Черепишкия манастир, край Враца. А който иска да се изучи както трябва – може да продължи с предимство в техникум или в гимназия!“

От 200 души, които бяхме в двете семинарии, останахме само 25.

Там нямаше никакви нормални условия за живот. Ставахме рано да работим с трудоваците да копаем траншеи за прокарване на ток, на вода…

В Черепишкия манастир учихме две години и завършихме успешно. Всички заедно се върнахме в София , продължихме в Духовната академия още четири години и завършихме през 1956 г. заедно с дядо Калиник и дядо Дометиан. Бяхме много добри приятели.

По време на изминалите четири години, ние тримата като добри певци, бяхме включени в софийските църкви – „Св. Николай“, на Гробищата, а аз – на „Св. Андрей“. Т.е. имахме солидна подготовка за участие на църковните служби.

Понеже дядо Калиник беше от Старозагорска епархия, той поддържаше връзки с тогавашния Старозагорски митрополит Климент. Дядо Климент се интересуваше кой завършва семинарията, какви качества има, дали ще му върши работа. Вече бяхме взели дипломите и дядо Калиник, светското му име беше Димитър Райчев, каза че старозагорският владика ни вика. Отидохме при него. Беше много благ старец. Като ни чу, каза:“Това ми трябва на мене! Септември месец Ви искам в Стара Загора!“

Бях на 25 години, когато за първи път влязох в храм „Св. Димитър“ и ето, вече съм в 88-та си година и непрекъснато тук служа повече от 60 години.

Кой Ви беше духовен наставник?

В семинарията беше архимандрит дядо Герасим. Беше ефимерий в храма. Често ми казваше:“Тошко, ти си само за монах!“ Но мене нищо не ме теглеше към монашество. А Калиник и Дометиан станаха монаси.

Когато се установих в Стара Загора дядо Панкратий беше още протосингел, а след това стана митрополит. През 1966 г. дядо Климент ми нареди:“Ще ходиш сутрин и вечер в „Св. Димитър“, но те назначавам за касиер на Митрополията. Аз хабер си нямам от пари, но приех касата и там се пенсионирах.

По същото време бях певец на клира и ръководех хоровете в катедрален храм „Св. Димитър“ . Дирижирах Дамския хор и Мъжкия хор. Всички хористи бяха от операта. Но като починаха Руси Белчев и Господин Петков, бях принуден да направя смесен хор.

През 1982 г. на годишна сбирка на курса ни от Духовната академия, по настояване на дядо Калиник, който тогава беше Врачански митрополит и дядо Дометиан – Видински митрополит, направихме среща в Троянския манастир. Там ми наредиха да стана свещеник и ми дадоха чин дякон, без да знае дядо Панкратий, което е недопустимо. За да оправят работата, тримата се качихме на колите и пристигнахме в Стара Загора. Посреднощ, в 4 часа, събудихме дядо Панкратий и ме представиха като отец дякон Тодор.

Дядо Панкратий ме прие като дякон. Води ме със себе си във Ватикана при Папата, при негови пътувания в Йерусалим на Божи гроб… Беше много доволен от мене, защото пеенето ми беше да добро равнище?

Какъв човек беше дядо Панкратий?

Беше злато човек, пример за служба и подражание. Голям молитвеник! Бог да го прости!

Отче, имали ли сте случаи, когато вярата в Бог да Ви е напускала? Сигурно десетки пъти сте имали изпитания, унижения?

Никога! Ако дори за миг ме беше напуснала, тях да отида в света, т.е. в светския свят.

Да, унижения сме имали. В началото, когато с дядо Калиник дойдохме в Стара Загора, живеехме в сградичката, където сега се намира Метоха, в едната малка стаичка. Той имаше радио „Ворошилов“ и вечерите слушахме забранените радиопредавания „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“. То пращи,защото го заглушаваха, но ние сме се наврели в него и слушаме в захлас. Една вечер на вратата ни се чука и се показват двама милиционери:“Какво слушате!“ Ние хъката-мъката, казваме че случайно сме попаднали на тези станции, но въобще не ни интересува какво се говори…

Когато трябваше да пътувам за Рим, едва ме пуснаха. Застъпи се дядо Панкратий. В Милицията им заяви, че отговаря за мене морално и материално и заедно ще се завърнем в Стара Загора. Той имаше голям авторитет навсякъде. Беше в ръководството на Световния съвет на мира и като такъв пътуваше по целия свят.

Много трудно ми дадоха старозагорско жителство. Боже, колко пъти ме викаха в Градския съвет. Имаше една Мара Колева. 20 пъти ми заяви:“Няма да ти дадем жителство, ако не се откажеш от църквата!“ А бе как ще се откажа от църквата? Учил съм за това 9 години и си харесвам работата…“ Отивай си, и си помисли добре!“

След някое време отново отивам в съвета и пак същото! Най-после тя кандиса и ми каза:“Давам ти жителство, защото при направените наблюдения се констатира, че имаш положителни качества. Но, ако се откажеш от църквата и дойдеш при нас в Комсомола – ще бъдеш много по-добре и много по-полезен!“

Като свещеник, какво ще посъветвате хората, които губят вяра в Бога, които го винят за всеки свой неуспех!

Един наш професор казваше, че вярата е тояжка и за млади и за стари. Винаги можеш да се подпреш на нея и да продължиш по пътя си. Вярата е онова, което крепи човека и затова тя не трябва да се губи.

За съжаление болшенството хора нямат стимул, нямат идеал, който да преследват.

Сега тези, дето протестират, нямат идеал. Те се инатят. Крещят „оставка“! Но какво ще стане след оставката, хич не ги интересува. И кой ще продължи да управлява държавата? Свидетели сме на политиката на БСП -то и на резултатите от управлението на комунистите, които са печални.

Специално за нас – свещениците, Бойко е много внимателен и грижовен. Никога свещениците не са имали такива заплати. Никога църквата не е била подкрепяна толкова много, във всяко отношение, от правителството. Колко църкви и манастири се възстановиха и построиха през последните 10 години при управлението на Борисов. Бог да го поживи!

Отговорност ли е да си свещенослужител? Не Ви ли тежи изповедта на хората?

Огромна е отговорността пред Бога! Аз съм изповедник. Свещеникът е като попивателна хартия. Длъжен е да изслуша всекиго и да го предразположи да си каже тежестите, които го съпътстват в живота, да си каже грешките. Каже ли грешките, тогава Бог приема изповедта.

Нерядко, някой който се изповядва пред мене ми казва:“Отче, много съм грешен!“ Какво значи грешен? Това нищо не е. Бог не приема такава изповед. Когато кажеш точно и ясно:“Откраднах служебни пари“, „Взех заем от приятел и не мога да ги върна, тежи ми, но няма откъде да ги взема..!“ Това е вече изповед. Да си кажеш пред свещеника осъзнатата вина.

Всеки изповедник е различен и на различно равнище, с различен език беседва с този, който се изповядва. Според мене отец Йордан и отец Стефан са свещениците, които най-добре вникват в сърцето и душата на християните и имат най-добри резултати. Отец Йордан е завършил психология, което му помага много. Отец Стефан много чете и обича да проповядва.

Голяма отговорност е да си изповедник. Хората ти казват неща, които са сакрални за тях. Изповедта е пред Бога. Човек не е ли достатъчно отговорен, не може да бъде изповедник.

Как съчетавате духовния със светския живот? Вие сте сред малцината свещеници, които редовно посещавате концерти, спектакли, изложби?

Обичам да се занимавам с изкуство и най-вече с музика. Когато бях касиер при дядо Панкратий веднъж му казвам:Дядо, имам възможност да отида в операта. Канят ме да пея в хора! „Щом те канят, значи ще бъдат доволни от тебе. И публиката ще бъде доволна, защото голяма част от нея те слуша в църква“- отвърна архиереят.

През 1957/1958 г. трябваше да отслужа военната си служба. Тогава в операта имаше един не само много добър солист, но и много добър вокален педагог – Стойко Диков – Бог да го прости. Той ме подготви и кандидатствах в Ансамбъла на Строителни войски. Там изкарах двегодишната казарма.

Много добър педагог и диригент беше Киркор Киркоров, от когото „купувах“ знания, подход, репертоар. Киркор ме прие и ме сложи при баритоните. Когато ме поканиха в операта, Богдана Попова отсече:“Аз имам баритони, трябва ми втори тенор!“ Интересно, че след толкова години, сега високите ми тонове са много добри, но плътните са слаби.

20 години пях в хора на Старозагорската опера – от 1970-та до 1990-та. Диригент ни беше Богдана Попова. Тя ръководеше и Мъжкия хор. Освен, че е много музикална, беше и много красива жена. Беше ни приятно да застане пред нас и да й се възхищаваме…С нея съм пял повече от 20 години и в Градския хор. В операта участвах в допълнителния хор, когато имаше големи хорови партии – в „Аида“, „Набуко“, „Риголето“, „Трубадур“, „Янините девет братя“…Никога няма да забравя маестро Димитър Димитров – голям музикант, епоха в историята на Старозагорската опера. Характерът му беше доста особен, но това помагаше за прецизността в работата.

Дядо Панкратий обичаше да идва на представленията на операта и на концертите. Сядаше смирено в ложата и оставаше до края на представлението. На другия ден ми казваше:“Отец протодяконе, (той ме отличи с това звание, когато бяхме в Йерусалим. Протодякон значи пръв дякон) голямо удоволствие ми доставихте снощи! Бог да Ви благослови!“

Дъщеря ни Пламена продължи пътя ми в музиката. Като дете веднъж се срещнахме с Тачо Тачев. Като видя ръцете й, каза:“Това дете е само за виолончелистка!“ След трети клас влезе в Музикалното училище и го завърши с отличие. Продължи в Музикалната академия пак с виолончело и веднага я приеха в оркестъра на операта. Много години беше на първия пулт, сега гледам младите я изместват. Такъв е животът.

Отец Тодор, живеем в много специално време на непрекъснат стрес, ето сега на пандемия. Масово интелектуалният свят се намира в панически стрес, с психотравми. Какво ще кажете за времето и за хората?

Такова е времето. То не е само у нас. Целият свят е в такъв етап на психично разтройство, на алчност за материални блага. Всички хора са еднакви и се чудя защо има люде, които се делят на членове на различни партии. Никога не съм бил партиен член. Когато баща ми се върна от фронта разказваше:“На фронта се завъртяха едни комунисти около мене. Пеньо, ще те направим член на партията! Дърпам се аз, не приемам. Като се върнахме в село, комунистите взеха отговорни длъжности, дойдоха у дома и ме заставиха за вляза в партията им. Амен, амен да се съглася. Една вечер идват у дома и ми носят пушка, а аз на фронта бях и не си спомням да съм гръмнал някого. Това ме ядоса и ги изпъдих:Вземайте си пушката и дим да Ви няма! Не ща Ви ни пушката ни партията..!“ Та още тати ме зарече, никога с никаква партия да нямам вземане даване. Без да съм „гербер“ съм привърженик на Бойко, защото се раздава за народа. Рядко сме имали такъв всеотдаен българин за премиер.

Отче, за какво е ежедневната Ви молитва?

Вече поживях доста години, 88-та карам. Ако Бог е решил през м. февруари ще ги навърша. Моля се, последните ми години, а те са близко, до последния си дъх, дядо Господ да ме крепи във вярата и да ми помага колкото мога да съм в храма.

Росица Ранчева