Според календара на прабългарите вече е започнала Новата 7527 година

За началото на годината и структурата на прабългарския календар разказва

проф. Иван Танев

Както в предишните години, така и през 2022 година, старозагорското историческо дружество „Българска орда“ посрещна с обща вечеря Новата година по прабългарския календар – вечерта на 21 срещу 22 декември.

За календара на древните българи има малко сведения, поради което представата ни за него се изгражда бавно и с много грешки. Най-сигурни са историческите документи и археологичните находки, а така също и сравнителния анализ с календарите на близки и съседни народи. Най-ранните български етнографи (Ковачев 1914; Маринов 1915) допускат, че някои елементи на този календар могат да се възстановят по негови следи в българската празнична система, митология и фолклор.

Прабългарският календар притежава една особеност, по която прилича на няколко източни календара от късната античност – согдийски, хотано-сакски, тохарски, северноиндийски, китайски и тюркски. При тях годините се изброяват по 12 в група, като всяка година в групата се обозначава с името на определено животно. Според будистки текст, публикуван в 1907 г. от немския учен Ф. Мюлер, този зодиакален начин за групиране на годините може да произлиза от Согдиана (в крайна сметка от Месопотамия), защото много от животинските названия в тези календари са заимствани от согдийския календар.

Наличието и на други календари с подобна особеност позволява няколкото недостигащи названия на години в прабългарския календар да се допълнят, така се получава следния ред:

година първа – мишка – прабългарско название СОМОР,

година втора – вол – ШЕГОР,

година трета – тигър – (вероятно БАРС),

година четвърта – заек – ДВАН,

година пета – дракон – ВЕРЕНИ,

година шеста – змия – ДИЛОМ,

година седма – кон – ИМЕН ШЕГОР,

година осма – овца – ТЕКУ,

година девета – маймуна – ЕТХ,

година десета – петел – ТОХ,

година единадесета – куче – ???

година дванадесета – глиган – ДОКС.

В този списък е направена една корекция, защото ЕТХ е годината на покръстване на княз Борис I Михаил, но тя е 864 (година девета – маймуна), а не е 866 (година единадесета – куче), както някои автори твърдят.

Запазени са и няколко названия на месеци – АЛЕМ, ТУТОМ, ЧИТЕМ, ТВИРЕМ, ВЕЧЕМ, ШЕХТЕМ, БЕХТИ, АЛТОМ. Преобладаващото мнение е, че това са числителни редни (първи, втори, трети и т.н.), но по отношение на точното им значение мненията се различават според това от кой език се превеждат – ирански или тюркски. Прави впечатление обаче, че почти всички тези названия завършват с окончание –ом, ем. Такива окончания за образуване на числителни редни са характерни за езиците на саки, согдийци, осетинци, източноиранци, даже за френския и латински езици, но не и за тюркските езици. Може с голяма степен на сигурност да се предположи, че окончанията -ом, -ем за образуване на числителни редни в прабългарския календар имат индоевропейски и източен произход.

На основата на етноложки данни (предания, поговорки, пословици) се заключава, че прабългарската година е имала 365 дена (Вълчев 2005). Един от тези дни в народните вярвания се обрисува като „изолиран ден-единак“. Почти всички изследователи, историци и фолклористи, които са изследвали този проблем приемат, че това е специфичният български празник Еднажден, Единак – денят на зимното слънцестоене (21 декември), който стои в началото на годината в прабългарския календар. По-късно християнската църква се опитва да заличи смисъла на този ден като го посвещава на св. Игнатий и той става Игнажден. Димитър Маринов, който е един от най-авторитетните български етнолози, пише: „От Игнажден се начева Големият сечко, т.е. Голям месец и тоя ден се нарича още Млада година и Нов ден. От тоя ден се брои народната Нова година или Млада година… Думата Идинак значи начало на годината, годиняк.“ Иван Венедиков (1983) пише: „…векове наред народът е смятал дните около най-късата нощ като начало на Новата година. Обичаите и обредите, свързани с нея, започват от Игнажден и продължават до Коледа“. В т.нар. „Книги на Григорий Цамблак“ от XV век, подреждането на българските празници започва от 21 декември насетне.

Важно доказателство за празнуването на деня на зимното слънцестоене като начало на следващата календарна година е българският обичай Сполязуване (съкратено Поляз, Полязуване). Названието идва от старинните български думи спор „успех, късмет, богатство, добив, урожай“, спорен „богат на плодове, добив, резултатен, урожаен“, да наспори „да даде урожай, плодове, стока“, сполай „да успееш, да постигнеш резултати“. 22 декември се смята за Сполязовден (Граматиков, 2008) и по вида на онази „живинка“ (човек, животно), наречен „сполязник“ или „полязник“, която първа влезе през този ден в двора на стопанина се прави заключение дали започващата на този ден година ще бъде спорна (успешна) или неуспешна за този дом.

Дните Еднажден и Сполязовден свързват началото на българската празнична система с празничната система на народите от Стария свят – Египет, Месопотамия, Персия, Кавказ, Рим. Тези народи са вярвали, че Слънцето стои в основата на годишните времена. До възникване на християнството, народите на Стария свят образно са си представяли, че на 21 декември Слънцето отива на гости на своята майка за пет дена, за да си почине и възстанови и на 25 декември се връща на своя небесен път с пълната си сила. Това важно събитие се празнувало в нощта на 24 срещу 25 декември като празника Възраждане на Слънцето. Това е отразено и в Стария завет, където се казва, че Бог е създал Слънцето на третия ден от първата седмица (Битие 1:14-19). По-късно празникът на Възраждащото се Слънце е застъпен с важния християнски празник Рождество Христово, но елементи от неговата езическа обредност продължават да се използват и днес (Стойнев 1994).

Фактически, в прабългарския календар годината е започвала от полунощ на 21 декември (Еднажден) срещу 22 декември (Полязовден). Това е моментът, когато съвременната астрономия отбелязва най-дългата нощ в годината. След този момент нощта започва да се скъсява, а денят да нараства и този важен астрономически процес е отбелязвал началото на новата година при прабългарите.

Първият ден на прабългарската година – прабългарският понеделник е съвпадал с днешния 22 декември (Сполязовден). В Библията това е денят, когато Бог е започнал да създава света. Вторият ден – прабългарският вторник, съвпада с днешния 23 декември. Третият ден, наречен в началото третийник, а по-късно сряда е съвпадал с днешния 24 декември. Това е важният ден на Възраждащото се Слънце (Коледа, Бъдни вечер), когато според Библията Бог е създал Слънцето. Следват четвъртият ден – четвъртък (25 декември), пети ден – петък (26 декември), шести ден – събота (27 декември) и седми ден – неделя (28 декември), в който в края на сèдмицата Бог си е почивал от труда.

След попълването на първата сèдмица се е попълвала и втората, третата и т.н. до последната 52 сèдмица. Така са били номерирани 364 дена. Последният, 365-ти ден съвпада с днешния 21 декември (Единак, Еднажден) и е бил оставян изолиран, извънседмичен. По този начин в края на старата година и в началото на новата година се събирали пет последователни празнични дни (21–24 декември). Такива пет последователни празнични дни е имало в края на годината при египтяни, римляни, перси и др.

Без денят Еднажден, прабългарската година от 364 дена се дели без остатък на четири сезона (зима, пролет, лято, есен) всеки по 91 дена, а всеки сезон на по три месеца по 30, 31 и 30 ден. Древноегипетският календарен кръг е сравняван с предполагаеми календари на прабългарите – месечен (в средата) и седмичен (в дясно). 12-те сектора по външния кръг на месечния календар отговарят на месеците, разпределени в четири сезона по средния кръг. Най-вътрешния кръг символизира денят Единак и Слънцето, което излъчва във всички посоки светлина и топлина. По лъчите на седмичния календар (т.н. бронзова розета от Плиска) са изписани с прабългарски букви (руни) имената на планетните-богове, които управляват дните от седмицата (Иванов, 2006; http://www.protobulgarians.com/Prabalgarski%20nazvaniya%20na%20planetite.htm).

Календар, почти еднакъв с прабългарския е употребяван в Близкия изток преди повече от 2100 години. Това е т.н. Кумрански календар, описан от Анни Жобер (Jaubert 1953), (Beckwith 1970) и (Barthelemy 1952). Специални изследвания (The Books of Enoch 1976, 273-297; Амусин 1983) са показали, че самият Кумрански календар е заимстван от по-ранен календар, описан в апокрифните книги № 1 на Енох (Енох 72:32, гл. 72-82) и включен в раздела “Книгата на небесните светила”, датирани около 110 год. пр. н. е. Този календар е описан и в книгата на Юбилеите (Юб. 6:32, 4:16-18 и 6:30-38), където библейския герой Енох е посочен като негов създател.

През 1888 г. френският астроном М. Армелин представил проект за нов календар, представляващ усъвършенстван календар от Кумран, към който са добавени един ден за обикновената и два за високосната година. В 1954 година този календар е одобрен на 18-та сесия на икономическия и социален съвет на ООН, но поради съпротивата на някои страни неговото внедряване е замразено. Прави впечатление обаче, че в международната литература кумранският календар е широко известен, докато данни за аналогичния прабългарски календар все още отсъстват.