Голямата българска актриса Гинка Станчева:“Театърът е моят истински живот“

Гинка Станчева е родена на 15 юни 1932 г. в София. През 1955 г. завършва ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. Започва кариерата си по разпределение в театъра в Благоевград в   ролята на Блага във „Фиданките цъфтят“ на Славчо Красински. От 1958 до 1992 г. играе на сцената на Народния театър на младежта. От 1993 до 1998 г. работи в частен театър „Барбуков“, гастролира в общински театър „Възраждане“, Театър 199 и в театри извън София. Има участия в радио- и телевизионния театър. Добива  популярност през 1957 г. с ролята на Цвета във филма „Земя“ на режисьора Захари Жандов. Това е първият български филм, спечелил правото на участие в конкурсната програма на фестивала в Кан. Станчева се снима в 19 филма, по-значимите сред които са „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Нощем с белите коне“, „Ребро Адамово“, както и първия български сериал „Семейство Калинкови“. Тя има званията „Заслужил“ и „Народен артист“ на Народна Република България, носител е на ордените „Кирил и Методий“ и „Стара планина“ за изключителен принос към българската култура. Преди месец неостаряващата обаятелна актриса получи награда „Икар“ за цялостно творчество. На 3 юни 2017 г. в Стара Загора, на петото издание на Международния фестивал за ново европейско кино „Златната липа“ Гинка Станчева получи специалната статуетка за принос в българското изкуство и култура.

На пресконференция по този повод тя отговори на въпроси на Долап.БГ и други медии.

Госпожо Станчева, как през годините запазихте своята виталност, творческа енергия и благородство?

• Театърът и киното, въобще изкуството и публиката най-вече са това, което ме крепи, което ми дава импулс да живея. Заради някаква реформа ме пенсионираха, много млада заедно с Георги Георгиев – Гец, Таня Масалитинова, Славка Славова, Мария Стефанова, една плеада от имена, които можехме да бъдем още полезни на театъра и на киното, на хората… Когато ме пенсионираха изпаднах в отчаяние. Имах усещането, че повече не мога да живея. Трябва да изчезна от земята. Минаваха ми и такива мисли. Слава Богу, че предприемачът г-н Барбуков ни подаде ръка и направихме театър „Барбуков“. В Стара Загора сме имали прекрасни постановки… Така че моето творческо и житейско дълголетие дължа преди всичко на взаимната обич с публиката. Благодарение на председателя на Съюза на артистите Христо Мутафчиев, към Съюза направихме една формация която се казва „Артисти със сребро в косите“.  Вече имаме втора постановка. Първата е „А помните ли?“, която продължаваме да играем.Наскоро беше премиера на новия ни спектакъл „Пролетна измама“.  Дано се хареса на учениците, защото ще имат представа за творчеството на Елин Пелин, Йордан Йовков, Йордан Радичков и др.,поднесено по оригинален начин, което никак не е малко. Средната ни възраст е над 75 години, но всички работим с огромна енергия и отдаденост и при това без суфльор. През целия си живот съм работила. Баща ми го убиха по време на Втората световна война. Майка ми остана вдовица на 28 години с две дъщери и започна работа, за да ни изхранва. Сестра ми беше с 5 години по-малка от мене. Аз трябваше да се грижа за нея, за къщата…Може би тази ангажираност и отговорност ме е калила през целия ми живот да бъда несломима и неумолима. Веднъж играем две представления с Николай Бинев и казвам, ако има и трето представление този ден с удоволствие ще го изиграя. А Николай реагира: “Ненаситна!“ Важното е човек да няма мързел. Ако не мързелува, той ще бъде винаги готов да изпълнява своите задължения. За дълголетието ми няма рецепта. Не съм се щадила никога. Никога следобед не си почивам, дори когато съм на почивка.

Какво можете да споделите за ролята на партньорството на сцената и в живота Ви?

• Имала съм чудесни партньори. Ще кажа най-напред за Апостол Карамитев, на когото дължа много. Много съм се учила от него. Когато за първи път щяха да ме пробват за „Хайдушка клетва“, тогава не се казваше „кастинг“, а пробни снимки, трябва да си призная, че не можех да си намеря място от вълнение и притеснение. Сън не ме хващаше, защото как ще застана до такъв голям актьор, а аз съм още едно нищо. Той беше великолепен човек, да не говорим за неговите актьорски качества. Мисля, че мястото му  все още не е запълнено в българското кино и театър. Много се обичахме с него, много големи приятели бяхме. Жалко, че си отиде толкова млад – един изключително талантлив човек. Спомням си, когато играеше в „Ромео и Жулиета“, от Академията ни бяха разрешили да участваме в масовите сцени. Аз си бях извоювала правото да стоя на портала, нещо което е забранено в Народния театър, и да гледам как играят „Ромео и Жулиета“. Той плаче на сцената и аз роня сълзи на портала. Играла съм в Младежкия театър 35 години с Димитър Буйнозов, който беше великолепен актьор, с Анани Явашев, Банко Банков, Володя Смирнов… Голяма част от тях си отидоха. Животът е неумолим. С всички колеги съм била в прекрасни отношения. Много се обичаме с Емилия Радева и нейния съпруг Любомир Димитров. Най-напред ние им кумувахме и ги оженихме, а после – те нас… Партньор в живота ми беше актьорът Пейчо Пейчев, който си отиде от този свят преди 15 години. Беше изключителен човек, с много добър нрав, много добър човек. Майка му беше италианка и имаше доста италиански черти. Беше много, много ревнив… Имала съм един великолепен брак. С него сме играли в Благоевградския театър, когато бяхме по разпределение. Заедно направихме „Ромео и Жулиета“ – той Ромео, аз –  Жулиета.

Какви са контактите Ви с режисьорите? Понякога актьорите ги обожавате, а понякога им се противопоставяте?

• С всички режисьори съм се разбирала чудесно. Това са Николай Люцканов, Вили Цанков, Гертруда Луканова, в киното с Володя Янчев, със Захари Жандов, с когото бяхме на фестивала в Кан. За първи път българска делегация, български филм участваше в конкурсната програма на фестивала в Кан. Тогава за първи път излязох от България и попаднах в Кан. Вероятно не можех да оценя тази представителност. Там се срещнах със световни звезди, нещо което е изключително. Заради документалния филм „Признание актриса“, който преди година направиха за мене и който ще се прожектира в Библиотеката днес (04 юни), отидохме втори път в Кан. Отново се облякох в българска носия, както се появих тогава на сцената след прожекцията на филма „Земя“. Тогава цялата публика стана на крака, 10 минути стои права и аплодира. Разбира се, тя ръкопляскаше на България и бях безкрайно щастлива. Със снимачния екип отново искахме да повторим това, което съм преживяла през 1957 г. на фестивала. Великолепни отношения съм имала с всички режисьори. Много съм ги слушала и всичко, което са изисквали от мене съм се старала да изпълня. Никога не съм била контра. Може би такъв е характерът ми. Отстрани се вижда много по-добре.

Помните ли първата си роля?

• Разбира се. Това беше в Благоевградския театър, където бях по разпределение. Много хубава практика беше най-напред младият артист да стъпи на професионална сцена в по-малък театър. Това беше пиесата на Славчо Красински „Когато фиданките цъфтят“. Аз играех звеноводка. След това се заредиха „Ромео и Жулиета“, „Парижката Света Богородица“, „12-та нощ“ на Шекспир, „В полите на Витоша“ на Яворов… Едни от най-хубавите образи, които съм създала бяха на сцената на Благоевградския театър. А публиката беше жадна да гледа театър. Обикаляхме целия красив пирински край.

Какво бихте посъветвали по-младите актьори?

• Да бъдат по-търпеливи, по-изчакващи нещата, които не могат да се случат на момента. Да бъдат изпълнителни, да слушат режисьорите, защото те няма да ги научат на лошо. Отстрани се виждат много по-добре всички недостатъци и преимущества. Да се уважават един друг. Ако могат и да се обичат като колеги, като артисти. Защото нашето изкуство е колективно. Ако ние не се уважаваме един друг, ако не си помагаме, а си завиждаме, до никъде няма да стигнем. Завистта е много лошо качество. Когато имах дубльорство в театъра с Искра Радева например играехме пиесата на Дончо Цончев „Хубавата Мария“. Аз играех в единия състав, тя – в другия. Имахме великолепно приятелско отношение една към друга. Правихме си взаимни забележки, и на двете ни ролите станаха прекрасни. Но най-важно е уважението и обичта един към друг. Ето сега, различните партии се карат непрекъснато, обиждат се, ругаят се. Не трябва да съществуват такива взаимоотношения. Трябва спокойно да си кажат недостатъците. Ако се съобразят с тях – хубаво, ако ли не – здраве!

Дълги години разпознавахме Вашия глас по радиото и телевизията. Какво си спомняте от това време?

• Много съм работила в телевизията. Имам великолепни пиеси – „Пепеляшка“, „Оловните пръстени“ – с много големи артисти – Лео Комфорти, Маргарита Дупаринова… Първият филм, който заснех като студентка в телевизията, беше киноновелата „Празникът“ с голямата българска актриса Олга Кирчева. Направихме първия телевизионен сериал „Семейство Калинкови“, който засягаше проблемите на всички семейства. Участваха Иван Кондов, Йорданка Кузманова, г-жа Жандова, майката на големия режисьор Захари Жандов… В телевизията бях една от първите говорителки. Предлагаха ми много настоятелно да остана на тази длъжност, но аз предпочетох актьорството.

Освен, че сте изключителна актриса, всеизвестно е, че сте прекрасна майка и баба. Как се съчетават всичките Ви ангажименти. По-близките край вас знаят, че Вие сама сте отгледали внука си?

• Дъщеря ми работеше във Външно министерство. Внукът ми беше на два месеца, когато ми го остави и аз поех грижите за него, за което никак не съжалявам. Сега е тийнейджър на близо 14 години. Майка му след това замина за Рим, където работеше в Посолството. За две години се отказах от актьорската си професия и заминах за Рим, за да мога да го гледам. Там той завърши първи и втори клас… Щастлива съм, че можах да помогна на дъщеря си. Ние по-възрастните трябва да помагаме на децата си, когато се нуждаят от помощ.

Госпожо Станчева, през годините Вие получихте най-високите държавни отличия – ордените „Стара планина“ и „Кирил и Методий“, званията „Заслужил“ и „Народен“ артист“ и още десетки други признания. Коя награда е най-важна за Вас?

• Всички са много важни и ценни, но най-благодарна съм на публиката, защото благодарение на нея съм заслужила всички тези награди. Последната награда „Златната липа“ получих снощи (3 юни 2017 г. – б.а.), която е изключително ценна за мен. Дни преди това Съюзът на артистите ме удостои с „Икар“ „за чест и достойнство“. Мисля, че всички ние трябва да се стремим към тези добродетели. Гордея се също и със званието „Почетен гражданин на София“, както и на Тръстеник, още когато беше село.

Предстои Ви в Алеята на липите да засадите и Вашата липичка. Как ще коментирате тази церемония?

• Ще бъда щастлива да засадя една липа, да я целуна, да й пожелая да расте стройна, висока, красива, дъхава и да дава с цветовете си здраве на хората. Целият град ухае на липи. Стара Загора е великолепен град. Скоро по телевизията съобщиха, че е най-хубавият град за живеене в България. И това е самата истина. Блазе на старозагорци. Това е един от моите най- обичани градове в страната – чист, зелен, с усмихнати хора и чудесна публика.

Госпожо Станчева, какво ще пожелаете на читателите на електронния сайт  за изкуство, култура, наука и православие„Долап. БГ“?

• Да са живи, здрави, щастливи, работливи и да милеят за своя изключителен златен град.

На 4 юни 2017 г. точно в 12:00 ч. в „Алея на липата“ Гинка Станчева засади своето липово дърво, целуна го и му пожела да порасне, да стигне и надмине нейните 85 години. Непосредствено до него тя откри своята „Звезда на славата“. Така в западната тревна площ на операта до порасналите липи, посадени от Мария Статулова, Джанкарло Джанини, Васил Михайлов и Татяна Лолова хубавее младата липичка на Гинка Станчева.

Росица Ранчева