Днес Митко Динев става на 71 години! Честити да са!
На 14 януари (на Сурва -по стар стил) преди 71 години, в Гълъбово е роден един от най-забележителните, знакови, много странно развити и реализирани българи, бард, поет, писател, чешит, в недалечното ни демократично минало – притежател на фабрики, човекът с остър език, но с голямо и чисто сърце инж. Митко Динев.
Тези, които е допуснал до себе си знаят, че е голям и пожизнен приятел. От десетина години се отказа от бизнеса и като мъдър човек, избяга от големия град в близкото село Ягода. Тук със собствените си ръце преобрази в чуден замък дома си, а огромния двор превърна в пищна зеленчукова и цветна градина, в място за срещи с приятели, почитатели и вдъхновение.
На това специално място, почти всеки ден, Митко Динев ражда поне по една епиграма и така, броят на не отпечатаните още в книги вече надхвърля 2000. Към тях трябва да се прибавят и десетки умни писанки по най-различни злободневни теми, сценарии за радиопредавания, либрета за мюзикъли, текстове и оригинална музика на песни и какви ли не още творения, които сякаш Господ Бог му ги диктува отгоре.
Човек с огромно чувство за хумор, зареден с положителна енергия от чистия климат, минералната ягодовска вода и младата си красива съпруга, рожденикът среща личния си празник,Слава Богу, в отлично физическо и духовно здраве.
Пожелаваме му здрав, честит и усмихнат да е и през следващите 365 дни! Да посреща верни приятели, а перото му винаги да бъде заредено, за да изпише нови страници!
Наздраве, приятелю! Много да са благодатните и благословени години занапред!
Вместо почерпка, Митко Динев Ви посвещава, уважаеми читатели, поредните си разсъждения
За празниците, пиячката и всякакви други глупости
По броя на неразбираемо празнуваните празници, ние българите сме по всяка вероятност на едно от първите места в света. Да оставим Коледа и Нова година! Това са си празници на по голямата част от хората на този цивилизован свят. Изпращаме ги каталясали, но успяваме да кажем само едно “бррррр!” и се спуснем енергично да празнуваме нашите си български празници, наречени уж на имената на около 80% от всички българи, последния от които- Атанасовден, без съмнение се превръща в контролен изстрел в скапания ни от разграждане черен дроб.
И няма време за почивка, защото след тях идва непосредствено втори февруари, Петльов ден, когото еднакво почитат както мачовците в тази страна, така и всички онодени мъже. Празнуваме подобаващо и гръмко даже католическия ден на влюбените, макар че сме православни християни, два пъти се напиваме до несвяст заради Трифон Лозаря, после дигаме страхотна шумотевица по повод на баба Марта, вкарвайки в потрес дори и трудолюбивите китайци, в невъзможността им да разберат кому са нужни сто милиона мартеници годишно, в страна, където живеят само три четири милиона българи.
След това се задава трети март и отново се отдаваме на пиянство и разврат в близките гръцки таверни по случай националния ни празник, Освобождението от турско робство, което оказва се, с успех може да се отпразнува весело и в самата Турция. И при цялата тази пиянска кавалкада, нашите комшии – гърци, турци, сърби, македонци дори и не могат да схванат какво всъщност празнуваме, защото е сложно за обяснение и лишено от всякаква човешка логика.
Някъде в тази почти близкопролетна зона е и Тодоров ден – кушии, надбягвания и естествено какво – пиянство, разбира се. Така перманентно пийвайки си и празнувайки, дочакваме след някой друг ден и осми март, международния комунистически ден на жената и в тази страна, дето уж няма вече комунисти, се изкупуват стотици милиони цветя, за да засвидетелствуват мъжете лицемерната си любов към жената-майка. И макар всички в тази страна да знаят, че това е ден на майката, т.е. на тези, които раждат, с много по голямо усърдие и надежди очакват този празник ония женски индивиди, които нямат и намерение да раждат, а чисто и просто само се надупват на мъжете, ясно защо. Защото са разбрали, че мъжката любов изтърпява най голямото си изпитание единствено в магазините за женски дрехи. Между впрочем този пролетарски празник отдавна неофициално се счита и трябва да бъде прекръстен в професионален Ден на цветаря.
И така след него идва Първа пролет – един празник, извънредно подходящ за барбекюта сред природата, придружено с исполинско пиене на бира, която напитка отново триумфално се завръща на трапезата на българина, след традиционните зимни винени празници.
Току виж след първа пролет сме се домъкнали и до Великден, а там ясно какво следва. Една“страстна“седмица, за която общото тегло на нацията ни нараства обикновено с 20-30 хиляди тона, т.е. колкото десет яко натоварени влакови композиции. След Великден, до следващите празници – Първи май и Гергьовден е една ръка разстояние и вероятно този смисъл е вложен в известната реклама на Каменица, защото целият май месец е един перманентен празник, внушен ни от ония дребни, все още нещастници, дето мислят, че завършвайки някакви си жалки 10-12 класа, се уволняват от мъките на живота!!! Макар, че всичкото това многодневно ядене на мръвки и пиене на бира минава под знака на светлия български празник на братята просветители.
Отшумяват и заглъхват с последните пиянски викове „Уволнениеееее!!!“на деградиралите, уж образовани вече дембели, а с тях се измъзулва и месец май и ето, че настъпва лятото. А лятото какво? Всички го знаем, лятото е един непрекъснат празник за българина. Той е оня съдбовен етап от нашия живот, след който финансовите възможности на всички участници в тази празнична вахканалия се изравняват, стремейки се заплашително към нула.
Така, придържайки се към правилото, че да пиеш, когато не знаеш какво и защо пиеш, не е редно, но след като си почнал да пиеш, това няма вече никакво значение, минават дните на нашия българин и той, вдигайки чаша след чаша за чуждото здраве, неусетно разбира,че всъщност неговото застрашително намалява. Но какво пък. И докторите също са хора и на тях им трябват пари, и на тях им се живее, и им се пие, нали така?
Та Ви казвам, ние българите сме на едно от първите места в света по броя на непонятно празнуваните с усърдие празници. Но нека си дадем сметка, че така мислят само умните хора в тази страна. А както е известно и у нас, и по целия свят – по броя на умни хора България, за съжаление, никога не е била известна като водеща световна сила. Наздраве!
