Библиотекарката Снежана Маринова:“Целият ми свят е свързан с града на липите“
Снежана Маринова е родена на 12 май 1956 г. в Стара Загора в семейство на тракийски бежанци. Учи в Шесто основно училище „Атанас Генчев“. Завършва успешно Търговската гимназия. Висше образование получава в Ленинград (Санкт Петербург) – специалност „Организация и управление на културно-масовата работа“. След завръщането си от СССР работи за кратко в Окръжния профсъюзен дом на културата, в Окръжен съвет за култура и от 1988 г. – в Окръжната библиотека . От 2001 до 2013 г. е директор на Регионална библиотека „Захарий Княжески“. За това време я превърна и в най-големия културен център.
Автор е на десетки статии в централния и местния печат. Съавтор е на книгата „На този ден…130 години от живота на Стара Загора“ (2009) заедно с проф. д-р Светла Димитрова. Съставител е на Албума „Стара Загора и старозагорци в пощенски картички и снимки от ХІХ до средата на ХХ век“ от колекцията на Неделчо Митев.
Съосновател е през 2016 г. на сайта за култура, изкуство, образование, православие и пр. „Dolap.bg”. Колекционира картички и снимки на стара Стара Загора.
Какви са детските Ви спомени, госпожо Маринова?
Имах много щастливо и безгрижно детство. Майка ми ми е разказвала, че когато съм се родила и баща ми е дошъл да ме види за първи път в Родилния дом, й е донесъл роза. Станало й е много мило, защото по онова време, в ранния май, много трудно е можело да се намери роза.
Баща ми е потомък на бежанци от Тракия. Брат му е роден около град Чорлу – Одринска Тракия. Баба ми и дядо ми са се установили най-напред в село Калояновец. През 1926 г. са купили къщата в Стара Загора. Живеехме и сега живея в така наречения „Бежански квартал“, който се намира между Гарата, Станционната градина, фабрика „Слънце“ и бул. „Славянски“. Там всички улици бяха с имена „Одрин“, „Тракия“, „Бяло море“, Чаталджа“ – все свързани с местата от където са придошли заселниците.
Учих в емблематичното Светиниколско училище с директор другарката Пенка Драгиева. Започнах в старата сграда, когато още беше Основно училище „Атанас Генчев“. Когато бях в трети клас започна строителството на настоящата сграда. В това училище е учил и баща ми. Негова съученичка е била Росица Баталова, която е известна диригентка в Музикалния театър. Майка й Ничка Баталова, която е била и оперна певица и играе в първата поставена опера „Гергана“ в Стара Загора, му е била учителка. С артистката Христина Костадинова са били съученици. Къщата на Баталови е била близо до нашата и като деца са играели в двора им.
Средно образование завърших в Търговската гимназия. Работих за кратко във фабрика „Наталия“ и Окръжния съвет на профсъюзите и от там заминах за Ленинград, където в продължение на четири и половина години учих специалността „Организация и управление на културно-масовата работа“. Завърнах се в Стара Загора и работих в Окръжния профсъюзен дом на културата с Мирослав Марков и Иван Михнев. Това са двама души, които много са ми помогнали да се оформя като човек и да се развия. Това време ми създаде навици в работата, включително в комуникацията с хората, за оформлението на документи…Тогава пишехме на големи пишещи машини, не като сега – на компютри. Колко сълзи съм изляла за сбъркана една буквичка. Преписваш до среднощ… Но това ми помогна да си създам система за работа и според мене- много добър български език – правопис и граматика.
Пребиваването ми в Ленинград ми помогна за разширяване на кръгозора ми. Там се срещнах с много интересни хора. Посетих много и различни галерии, музеи, спектакли, концерти. Обучението ни беше такова, че по презумпция се занимавахме с изкуство и култура. Часовете ни са минавали в музеите, театрите, галериите. Задачите ни бяха да гледаме постановки и след това да ги обсъждаме.
След профсъюзите за около година, след проведен конкурс, работех в Окръжния съвет за култура. През 1988 г. се закриха окръжните съвети и структурите им и трябваше да ни предложат някакви места за работа. Предложиха ми в библиотеката и приех, просто защото нямах друг избор.
И библиотеката стана Ваша съдба?
Точно така, библиотеката и библиотечната работа станаха моя съдба. Не съжалявам и за миг за моя избор.
Общо взето минах през почти всички отдели. Работих най-напред в методичния кабинет, в заемната, читалнята, справочния отдел, краезнанието. Цялата работа в библиотеката е голямо богатство. Всичко е в ръцете ти, цялата информация. И както често казват, хората плащат за информация, а на нас – библиотекарите ни плащат, за да я имаме. Хубаво е всички, които работят в библиотеките да го осъзнаят. От друга страна тази работа не е много заплатена и не е с висок статус в обществената класация. Но пък има други предимства и ако човек ги открие за себе си, може да бъде наистина щастлив и доволен.
Всъщност Вие сте посветили 23 години от живота си на Регионална библиотека „Захарий Княжески“? Кои най-важни неща се случиха в библиотеката през това време?
В библиотеката работих от 1988 г. до 2020 г., когато се пенсионирах. От тях 11 бях директор. Преди пренасянето на библиотечния фонд от старата в новата библиотека се води сериозна битка за мястото, където да се настани библиотеката. Първото предложение беше това да стане в Халите. Тогава директор беше още Денка Дунчева. Спорът беше между Художествена галерия и Регионална библиотека. В името на приятелството и колегиалността, ние отстъпихме, като управниците обещаха да ни предложат по-подходяща сграда. Не съжаляваме за този сторен жест, защото сега Халите се населяват от една от най-големите и популярни български художествени галерии, с много хубава и разностранна дейност.
Любопитно е, че има запазена папка с документи от 1979 г. От нея личи, че Окръжният народен съвет е имал идея да построи нова сграда за библиотеката, на мястото на старата, с разширение към двора. В папката има архитектурни планове, описани задания и пр. След това идва периодът с Халите и следващият етап – Партийният дом. Там също имаше разговори , обсъждания, предложения, апетити за търговски център, за бизнес център, за Тракийски университет и пр. Накрая Общинският съвет реши, че трябва да се оформи културен център в абсолютния градски център – театър, опера, музей, галерия и библиотека.
Една година се ремонтираха и приспособяваха определените ни етажи. Пребазирането стана за един месец с жива верига от читателите и приятелите ни от старата до новата сграда. Спомням си колко вдъхновени бяха хората, които участваха в това събитие, как се включваха случайни пешеходци в „операция Библиотека“. Това беше много важен момент за библиотеката и за града. Заедно с това и много труден. Факт е, че влязохме в ненапълно завършена сграда. Бързаше се поради политически истории. Фактическото пренасяне стана за по-малко от 6 месеца. На когото кажа, че библиотека с над 100000 фонд сме пренесли се чуди и невярва. Това беше голямо натоварване. След това подреждането също трябваше да стане за нула време. Половината зали изчистени – другата половина – в строителен процес. Покривът ни създаваше огромни проблеми с течовете. Не беше дообзаведена…Но всичко трябваше да стане по възможно най-бързия начин. И когато сега някой се „заяжда“ защо това сте направили така, а не иначе, или вие нищо не сте направили, малко ми кипва кръвта, защото човек трябва да е бил в онези години, за да знае как ставаха нещата. И че тази библиотека стана въпреки..!
Всяка сряда строителите се събираха на оперативка заедно със зам.кмета по строителството арх. Иван Георгиев (Бог да го прости), за да обсъдят как вървят довършителните дейности, които буквално нямаха край. Съвсем случайно научавам за това и една сряда отидох при тях на строежа в сградата. Всички останаха много учудени какво правя там. Казвам им:“Как обсъждате нуждите на библиотеката, без да ги питате за наложителните изисквания…“
Много неща успях да коригирам. Например не беше предвидена електрическа мрежа за компютрите. Започнахме да я монтираме, когато се нанесохме, а не по време на строителството. Затова каналите са външни, защото са правени постфактум. Колко съм висяла да чакам решението на кмета д-р Желев (Бог да го прости), за да се коригира това или онова. „Снежанке, какво искаш пак?!“ – питаше докторът. „Пак тече покривът, д-р Желев!!!“ – „Добре, добре, отивай си, нали ти казах че ще го оправим..!“ Оправи се след две години…
По компютърния продукт, който е за библиотеки, започнахме да работим още в старата библиотека през 1992 г. От 1995 г. библиотеката вече има електронен каталог. Идеята беше да се разширява постепенно. Най- важното беше да покажем на старозагорци новите възможности на библиотеката и като храм на знанието и като център на културен живот. Благодарение на това, че условията в новата сграда позволяваха с хубави фоайета, зала с роял, камерна зала и пр. успяхме да превърнем Регионалната библиотека в културен център. Спомням си колко пъти Петра Мечева, която беше общински съветник, предлагаше библиотеката да се нарече дворец на културата. Заинатих се и бях категорична, че името библиотека няма да изчезне. Ще си има събития, но официалната функция е библиотечната. Благодарна съм, че отстоях на натиска.
Какво се случи в библиотеката, която ръководехте през последните 11 години? В какво е Вашият личен принос?
Стотици, стотици изложби имаме експонирани, стотици събития, концерти, премиери на книги и какво ли още не. Новите условия, които имахме на разположение, позволиха да идват творци и личности, каквито старозагорци не бяха виждали и чували. Дългогодишна дружба имаме с академик Атанас Куртев – известен наш пианист. Той идваше със свои студенти, направи няколко самостоятелни концерти в залата, журираше конкурсите…И всичко правехме с вход свободен. Малко сме имали концерти с билети.
Много усилия и последователност положихме за създаване на джаз традиции заедно с Венци Благоев. От библиотеката тръгна предшественикът на Джаз фестивала. Това бяха ежемесечните концерти Зара джаз, вярно със съдействието на Община Стара Загора. Идваха много интересни и класни музиканти – Васил Пармаков, Стунджи, Венци Благоев, Марио Станчев, Пламен Карадонев и пр., които обикалят световните сцени.
Имаме много добри контакти с издателствата „Хермес“, „Сиела“ и др., които правеха премиери на книгите на свои автори.
С Нино Луканов всеки месец организирахме проявите на Музикалното общество „Борис Христов“. Чрез него голяма част от старозагорци се запознаха с изкуството на световния бас , а също така и други световни имена.
Към библиотеката създадохме клуб „Приятели на Андре Рийо“, със съдействието на арх. Веселин Беров. Представяхме записи на концерти, за които много хора не бяха чували и виждали.
Залата на библиотеката стана сцена на Музикалното училище „Христина Морфова“, което ежегодно правеше по няколко концерта с много силни ученици, които вече са имена. Тук се правеха двата конкурса на училището – за камерна музика и за тромпетисти. Солисти от операта също се изявяваха при нас. Част от концертите бяха благотворители за Детския отдел и за други каузи.
Сага от нашия библиотечен живот е ремонтът на рояла. Това продължи две-три години. Роялът, който получихме от Музикалното училище беше стоял години наред в някакво мазе и му трябваше сериозен ремонт. Извикахме акордьор, закрепи го, но каза, че трябва да се сменят струни, чукчета и пр., което ще струва около 2000 лв. Естествено, че от Общината заявиха, че няма пари. В онези години бюджетът ни беше много свит. Нямаше и субсидии. Започнахме кампания за събиране на средства. Основната част – 600 лв. даде от джоба си д-р Желев. По това време в Стара Загора дойде на гости старозагорецът – бизнесмен Койчо Белчев, наследник на известна старозагорска фамилия. Помолих да го доведат в библиотеката. Разведохме го, показахме му залата, казахме му за кампанията ни и той също даде немалка сума. Своя лепта дадоха и семейство – българка и холандец, които свиреха при нас.
Бях щастлива, че старозагорци ни припознаваха като желано място, където могат да научат нещо любопитно, да си доставят радост на душата, да се срещнат с приятели. Винаги сме се старали да бъдем любезни и внимателни. Условията на артистите да бъдат най-добри.
Какво провокира интереса Ви към стара Стара Загора?
Интересът ми се запали, още когато работех в отдел „Краезнание“. Тогава започнах да навлизам по-навътре в самата история, в живота на града, в ежедневието на старозагорци.
През 2004 г. започнахме да мислим как да отбележим 50-годишнината на библиотеката. Успяхме да се договорим с колегите от Народната библиотека и за първи път тогава Регионална библиотека „Захарий Княжески“ направи самостоятелна изложба в София. Бяхме решили Стара Загора да се представи в столицата. Колегите ни предоставиха пространство и направихме голяма изложба с интересни книги от нашия фонд на изискани табла. Решихме подаръкът за гостите да бъде репродукции на стари картички на стара Стара Загора, каквито нямахме във фонда. Бях виждала вече колекцията на унгареца Балаш, който е един от най-големите колекционери на картички и снимки на Стара Загора. Балаш великодушно ни предостави оригиналите. Направихме копията във формат А4 във Фото „Дукс“ и ги сложихме в рамки. Наистина стана нещо интересно…
Тогава тези стари картички „ме хванаха“, старата атмосфера, романтиката, неизвестното. За мене по-важни са историите около снимките и картичките. Това винаги много повече ме е вълнувало. Обичам да ми разкажат дадена снимка или картичка. Тогава постепенно започнах да събирам стари снимки и картички. Една част от тях оставих в библиотеката. Тези, които не ни подаряваха, настоявах да купуваме. Така постепенно се създаде сбирката от снимки и картички във фонда на библиотеката.
В онези времена по статут библиотеката нямаше право да събира такъв вид документи, а само книги. След 1990 г. нещата се промениха и всеки сам решаваше как да действа. Мисля, че в библиотеката разполагаме с над 300 картички, снимки и документи от стара Стара Загора. Една част сме купували, друга са ни подарявали, за което сме много благодарни. Важно беше да създадем контакти с колекционери и антиквари, които да ни предоставят такива материали.
Отделно от библиотеката и аз имам колекция, защото не всички неща, които ми попадаха можехме да купим. Трудно беше да преминем през всички служебни процедури за разрешение за купуване на снимки и картички, особено от частни лица. Но няма кой да те чака два месеца. Продавачът казва: Това е картичката. Струва 20 лв. Ако я искате – плащайте. Ако не – ще си намеря друг купувач. Така започнах да купувам за себе си и да им се радвам.
Интересът ми е за периода ХІХ-ХХ в. Факт е, че пред ХІХ в., особено до освобождението от турско робство, много малко картички и снимки се откриват поради обясними причини – опожаряване на града, разпръскване на населението…Много съм доволна от най-новата ми снимка, която открих- на доктор Костови и я купих от антиквар. Цените горе-долу са поносими, но има в момента снимка на Никола Каишев, голямо име за нашия град, която струва 100 лв. Много ми се иска, но 100 лв не мога да дам. Има съкровища, които за 2-3 лв., дори за стотинки можеш да купиш. Скоро ми попадна снимка на една малка къщичка. Оказа се, че това е къщичката, която е била в Пипинерата, на мястото на днешната ГПЧЕ „Ромен Ролан“. Уникална снимка. Няма друга такава. Това е тръпката. Първо да намериш нещо интересно и около него да почнеш да търсиш нещо допълнително.
Преди време видях снимка с много красиво момиче, толкова красиво…Щом я видях ме привлече. Купих я и я публикувах. Все се надявах, че някой ще я разпознае. За моя радост след три дни ми пише Доля Чикакчиева:“Това е моята свекърва. Казва се Ирина Георгиева, като ученичка е в Девическата гимназия. Тя почина на 94 г.“
Преди една година публикувах студийна снимка на един трети клас, заедно с учителката. По същия начин – Доля се обажда и уточнява:“Третото момиче на втория ред е майка ми. Това е клас от Начално училище „Димитър Благоев“. Уточнихме годината…По този начин могат да се открият много неща…Това е страхотна тръпка, огромно удоволствие. Мисля, че и за другите хора е интересно, когато се напише интересно. Едно е да публикуваш само една снимка без нищо повече, а друго е ако край нея разкажеш някаква история или се разровиш и откриеш допълнителни факти.
Кое е старото на Стара Загора, което не се знае или малко се знае, а е много важно и ценно? Какво разказват картичките и снимките?
Според мене нашите старозагорци са били интелигентни, умни, креативни и в началото на ХХ в. Затова все повече се учудвам и ми става смешно за хора, които мислят, че едва ли не те са открили топлата вода и въртят света около себе си. Ако започнете да четете рекламите от 20-те – 30-те г. на ХХ в., които старозагорци са печатали във вестниците, ще проумеете колко са изобретателни, колко са оригинални. Дори сега, не виждам измислени толкова интересни реклами от големите и претенциозни специалисти. Освен това интересни са отношенията на гражданите към управлението на града, към състоянието на града. Всичко това може да се види в старите старозагорски вестници „Дума“, който е излизал от 1926 до 1944 г., вестник „Заря“ – „Зора“, който излиза до 40-те години.
Как, според Вас, са се променили старозагорци през изминалите 80-100 години?
С глобалното изменение и старозагорци са се изменили. Станали са граждани на света, което за всички се отнася. А едно време са били по-големи местни патриоти. Факт е, че много старозагорци и преди и след Освобождението са учили в престижни университети в чужбина, но са се връщали в родния град, за да се реализират. Най-интересното е, че голяма част от тях са ставали учители.
Подготвям тема за лекарите в Стара Загора. Толкова много са били те и толкова големи специалисти са, за които и сега се разказват легенди.
За всичко това по съобщенията във вестниците и рекламите може да се състави точна картина. По рекламите във вестниците, може да се състави виртуална карта на стара Стара Загора. В рекламата пише, че този магазин се намирал на тази улица или до дюкяна на еди кой си. Или между работилницата и дюкяна на еди кой си на Алана. Освен това в рекламите се появяват имена на личности, които стават по-късно емблематични в историята на града ни – на лекари, търговци, фабриканти, предприемачи, архитекти и др.
Как е отразена културата?
Много интересно. Първо редовно се печатат реклами на филми, когато в Стара Загора през 20-те години се създава Кинематографът. Има съобщения за всички спектакли на операта и на театралните организации – самодейни, училищни… Друго, което прави силно впечатление е какъв разнообразен и интензивен живот е провеждан във всички училища- самодейни театри, самодейни оркестри, спортни дружества. Освен репетиции и тренировки, учениците редовно показват на родителите си и на градската общественост талантите си с концерти и спектакли. Всяко училище е имало оркестър, хор и духова музика. Да свириш в духовата музика е било висока чест. На всички градски тържества особено престижно е било да участват най-добрите училищни състави. Това е опит, от който трябва да се поучим.
Госпожо Маринова, как ще направите достояние на общността ни своите открития, свързани със снимките и картичките от Вашата колекция, които са важна част от историческия пъзел на Стара Загора?
Всичко, което събирам за историята на нашия регион, за хора и събития, публикувам на нашия сайт “Dolap.bg”, или на сайта на Регионална библиотека или във Фейсбук в групата „Наш‘ та Заара нийде я няма …“.
Ако е живот и здраве и Господ даде, напълно е възможно тези истории да бъдат събрани и издадени в книга.
Когато се срещам с деца и ученици, разказвам им тези прелюбопитни истории. За мене е много по-важен процесът на чакане, на срещи с хората, които са свързани със съответната история или с наследниците на дадената личност.
Какво е за Вас Стара Загора?
Стара Загора е моят град. Тук съм родена, тук съм израснала, тук са моите приятели. Целият ми свят е свързан с града на липите. Сигурно по света има по-красиви места, но където и да съм ходила, винаги с радост съм се завръщала в Стара Загора.
Много ми се иска градът ни да има свое лица. Хората, които живеят тук да се грижат за него и да го обичат. Но да се заявява само, че обичаш един град, не е достатъчно. Според мене, по-важно е да направиш лично ти нещо за него, колкото и малко да е то. Мисля, че това което правя и го правя добре – е да събирам истории за него, да ги популяризирам, за да се знае за миналото на Стара Загора и защо си струва да го пазим и се гордеем с него.
Да си старозагорец е звание, а не просто мястото, в което си роден!
Росица Ранчева
