Оперната прима, старозагорката Стефка МИНЕВА пред Долап.БГ:“Операта даде смисъл на живота ми“

– Госпожо Минева, казват, че човек се формира в първите си седем години. В каква среда преминаха те за Вас?

Имам много красиво детство в семейство на оперни певци. Учих във Второ средно училище, където сега е ГПЧЕ „Ромен Ролан“. След това продължих в Първа гимназия с директор Екатерина Миронова. Откакто се помня, винаги съм имала дълга коса. Майка ми сплиташе плитки, а аз тайничко си слагах и тел в тях, подвивах ги като Пипи – дългото чорапче и им вързвах панделки. Щом се появявах така в училище, директорката винаги ми изправяше плитките и тихичко ми казваше:“Не е позволено!“
– Кога пропяхте?
Може да прозвучи банално, но както се казва от утробата на мама. Била е бременна с мене, когато е пяла последните спектакли на Тоска. Разказват, че е била чудесна в тази роля. Поради заболяване на щитовидната жлеза, на което не е обърнала внимание навреме, си губи гласа и става суфльор.
Същото нещо и мене ме сполетя. След смъртта на съпруга ми, изживях много силен стрес, не обърнах внимание и две години съм влачила хашимото. Спектаклите ми ставаха все по-трудни. Накрая помолих директора на Националната опера г-н Пламен Карталов да ме пенсионира преждевременно. „Липсва ми твоята артистичност. Няма с кого да те заменя!“ – бяха думите му, но уважи желанието ми. От 2009 г. съм в редицата на пенсионерите, ако може да се каже така за един артист.
– Да продължим със семейството Ви:
По-възрастните старозагорци добре познават моите родители Йова и Миньо Миневи. Абсолютно никога не е ставало дума да се занимавам и да уча пеене. Татко много уважаваше професията с белите престилки и настояваше да завърша фармация. Живеехме с тази мисъл, но нещата се преобърнаха с пристигането на Пенка Гекова в нашата опера. Тя беше приятелка на семейството и след репетиция се отбиваше на гости. У нас често се ядеше таратор с много чесън и се пиеше мастика. На един обед Пенка изведнъж заяви:“Миньо, от твоите две дъщери, едната не може да не пее!“ Баща ми категорично отсече, че това не може и няма как да се случи. След кафенцето излязохме двете на разходка и отидохме в старата репетиционна сграда на операта.
„Хайде да се помъчим да попеем!“, каза тя и започна да ме разпява. Една октава глас нямам. Някъде нещо „долу“ се чува, „горе“ – някакъв топъл въздух, както ние певците казваме.
Започнахме тайно работа . Сутрин правим уроци с дишането, следобед – вокали. Но както винаги се намира някой Яго (герой от „Отело” на Шекспир б.м.) , който съобщил на татко за моите занимания и с обяснението, че пея фалшиво. По едно време, както пеем, вратата се отваря, татко застава пред нас и ми нарежда да изляза от залата.
„Няма да изляза! Аз ще ставам певица!“- заявих категорично и си заслужих първия и единствен шамар, който съм получавала в живота си заради неподходящия тон. Много се обидих и дълго му бях сърдита. Не зная какво са говорили с Пенка Гекова, но продължихме работа с нея.
След гимназия не кандидатствах никъде и учих сериозно пеене.
На изпита в Консерваторията се явих с първата ария на Азучена от „Трубадур“ и абсолютно в оригинал арията на Розина от „Севилският бръснар“. За етюда ме подготви артистът от театъра Веселин Савов. В комисията бяха Христо Бръмбаров, Михаил Попов, Любомир Пипков, Черкин… все най-големи имена. Приеха ме в класа на проф. Сима Иванова и започна голямото мъчение. Едни от професорите казваха че съм сопран – другите -мецосопран . До края на следването си имах тези проблеми, защото татко беше ученик на проф. Илия Йосифов, а майка – на проф. Бръмбаров. Явно всички са си мислили, че дъщерята на един лиричен тенор и спинтов сопран – не може да бъде мецосопран. При един от изпитите ми в трети курс двамата професори се обзаложили какъв глас съм. В четвърти курс, по-гласовитите студенти – Нели Божкова, Любчо Дяковски, Христо Христов – баса, аз и др., бяхме събрани от проф. Бръмбаров, по повод одържавяването на операта в Плевен да правим „Севилският бръснар“ под диригентството на Димитър Манолов. След спектакъла, в който пях Берта, проф. Бръмбаров заяви на всеослушание, че съм мецо сопран.
По желание след завършване на Консерваторията се учеше още две години за майсторски клас. Баща ми попитал главния диригент и директор на Старозагорската опера Димитър Димитров дали да остана в София или да пробваме в нашата опера. Маестрото заявил, че най-голямото училище е сцената. Явих се пред Художествения съвет с Азучена и Фаворитката и маестрото каза:“Добре дошла в Старозагорската опера“.
Започнахме с него една постоянна и сериозна работа, от която съм безкрайно благодарна. Заедно с изключителната корепетиторка Елена Корабарова, те двамата ме оформиха.
След толкова години на сцената съм абсолютно убедена, че задължително за младия певец трябва да има корепетитор, който да знае всичко и да може да му показва. Подготвен от него, да отиде при диригента, който да надгради усвоеното. Така започнахме с маестро Димитров, който беше непрекъснато до мене. Стартирахме с по-малките партии. Първата ми роля беше Берта в „Севилският бръснар“. Няма да забравя 21 октомври 1972 г. , когато беше дебютът ми. Татко пееше Граф Алмавива и толкова бъркаше от вълнение да не би „нещо да не ми излезе“. След това изиграх Олга от „Евгений Онегин“, пак с татко в ролята на Ленски. Минах през „Вълшебна флейта“ – Трета дама, Сузуки от „Мадам Бътерфлай“ и най-накрая на първия сезон получих ролята на Амнерис от „Аида“. Окуражен, че може да разчита на мене, маестрото реши да направи „Кармен“. Започнахме сезона с много репетиции. Режисьор беше Георги Петров, който също много ми помогна в изграждането на образа. Операта е направена по драмата на Проспер Мериме, която препрочитах многократно, за да разбера героинята. Бях само на 24, когато дебютирах в тази прекрасна опера. Ролята на Дон Хосе изпълни Коста Арнаудов – много хубав партньор. Ескамильо бяха Георги Динев и Борислав Дойчев. Всички казаха, че съм направила прекрасен образ. Голямата музикална критичка Розалия Бикс се изрази , че „старозагорската „Кармен“ има Кармен“.
– Какви други роли направихте на Старозагорска сцена?
По-голямата част от репертоара си направих на нашата сцена в продължение на шест сезона: „Трубадур“, „Царска годеница“, „Фаворитката“, „Набуко“, „Аида“и т.н. След конкурса за млади оперни певци със заповед ме прехвърлиха на работа в Софийска опера. Тук срещите ми с различни диригенти и режисьори, изиграха важна роля за формирането ми като певица.
– Как стартира международната Ви кариера?
Началото беше с Гранд театър дьо Жанев в Женева с Марфа на „Хованщина“. Пиер Луиджи Пици прави постановката – режисура и костюми. След това ме поканиха за „Борис Годунов“ в ролята на Марина Мишек. Продължих в Цюрих с „Борис Годунов“ и „Набуко“. Като се разчу за мене получих покана в Митрополитен опера. Със състава на трупата гостувахме в Детройт с постановка на „Борис Годунов“ – било е нещо като изпит за мене, който явно съм издържала с отличен. На Метрополитен играх много дълго в „Хованщина“ и „Борис Годунов“. В Сан Франциско имах удоволствието да се срещна с Николай Гяуров. Той пя Борис, аз – Марина Мишек. Една вечер след репетиция, късно звъни телефонът в хотела и ми се обажда някакъв Никола. Помислих, че е някой българин емигрант, който е зажаднял за българска реч. Като разбрах, че е Гяуров, щях да изтърва слушалката от вълнение. Покани ме на обед с Мирелла да си поговорим. На другия ден дойде специално да ме вземе с кола. Колкото той обикновен – Мирела Френи – три пъти.
„Стефка, виждаме, че си деликатна и притеснена. Съветваме те, когато излизаш от България, остави си в нея славянската душа, защото тук нещата са други. Трябва да се бориш и да отстояваш позиции…“ Това съм запомнила с благодарност от Мирела Френи.
– Кога разбрахте, че сте на най-високи позиции на големите оперни сцени?
Наистина голяма чест е на 28 години да стъпиш на Митрополитен опера, на Арена ди Верона, на Париж, на Болшой театър…С изключение на Неапол, пяла съм в цяла Италия…Кариерата си дължа на личности като диригента Покровски, който ми помогна да направя ролята на Графинята в „Дама пика“.
„Много е важна първата поява на Графинята, съветваше ме маестрото.- Трябва цялата зала да разбере, че това е Дама пика – картоиграчката, от която цяла Русия е треперела в игралните зали от нея“. Графинята стана моя коронна роля. Голямо удоволствие е да направя Елен Безухова от „Война и мир“. С нея предизвикахме фурор при гостуването на Софийска опера в Гранд опера Париж.
– Колко роли, спектакли и концерти имате в творческата си биография?
Всички мецосопранови партии от оперите на Верди, Пучини, Росини, Доницети, руската класика. Коронни роли са в„Аида“, „Трубадур“, „Норма“, „Дон Карлос“
„Хованщина“, „Дама Пика“, „Борис Годунов“, „Царска годеница“…Всички казват, че съм била прекрасна Кармен, но не ми е била от най-любимите, може би защото много лесно ми се отдаде. От българските опери никога не съм отказвала. Голям комплимент получих от Александър Йосифов, който написа операта „Почивка в Арко Ирис“ заради мене. Когато правех моята доня Инес си представях артистката от Старозагорския драматичен театър Дора Маркова, която сътвори изключителен образ.
– Каква е ролята на партньора?
Партньорът е много важно нещо на сцената. Имаш ли добър партньор до себе си, той те увлича, той ти подава и трябва да бъдеш на нивото му. Много е трудно да играеш с партньор, който пее сам за себе си. Моите партньори винаги са били много всеотдайни. От старозагорска сцена – най-напред с татко ми Миньо Минев, който винаги трепереше заради мене, Коста Арнаудов, Борислав Дойчев, Дамян Низамов, Евдокия Здравкова, Мария Клинчева, с която направихме знаков спектакъл на „Кола Брюнон“, Офелия Христова. С Гена Димитрова се работи и лесно и трудно. За „Набуко“ на Арена ди Верона , за първия терцет с тенора и мене, тя ни събираше винаги преди спектакъла, за да го изпеем предварително. „Този терцет е много важен да се спеят гласовете, да не се откроява никой! Давай, Стефо! Ще ме слушаш мене и тъй ще пееш!“ – така се разпореждаше Гена. Много ми е помагала. Много концерти сме изнасяли заедно. Пяла съм с Гяуров, Гюзелев. С Хосе Карерас срещата ми беше в „Луиза Милер“ в Барцелона. Той също е много земен. С Пласидо Доминго не можахме да пеем, но имахме много хубава среща в кантината (кафенето) Митрополитен, където се запознахме. Нямате представа колко го боготворят всички. Колко са земни и обикновени големите певци. Такава е и новозеландката Кири Те Канава. Като влезеше в театъра, портиерите стават на крака винаги. Тя отива при тях, здрависва ги… Така правеше и Доминго. Когато влезе в кантината всички започнахме да ръкопляскаме. „О, не на мене, браво на вас, че показвате високо изкуство… Искам да ви почерпя…“ Така постъпи и Пиеро Капучили, когато бяхме на Арена ди Верона. Събираше ни и ни черпеше…
– Как подготвяте дадена роля?
Когато получа ролята, най-напред прочитах всичко за епохата, за която е написана операта. Исках да влизам в кожата на героините си. Научавах всички реплики на колегите си, защото много е важно да знаеш какво ти пеят, за да можеш да реагираш. Освен вокалния образ, трябва да имаш и драматичния образ. Когато и двете неща се съчетаят, постигаш някакъв връх.
Когато започваш да работиш с корепетитора, много важно е какво пише под пианото от автора, какви динамики е създал за оркестъра, за да можеш да се съобразяваш къде можеш да пуснеш глас, къде можеш да го прибереш. Тогава нашите диригенти се съобразяваха с това. На първо място слагаха певеца, а оркестърът звучеше като акомпанятор. Сега времето е много динамично и за съжаление за 20 дни се вдига една постановка. Ние имахме на разположение месец-два, особено когато се прави руска класика, която е много трудна. Тогава имахме възможност освен корепетиторските часове за индивидуална работа, да минем заедно с него ансамбловите изпълнения, после индивидуална работа с диригента и чак тогава слизаме на сцената, съвсем готови музикално, за да работим с режисьора. Освен това за една постановка бяхме по няколко състава, с които всеки си изграждаше ролите.
– Можем ли да говорим за потребност от единство между духовната и певческата хигиена?
Това е задължително условие в актьорството, защото това, което носиш в себе си, показваш и на сцената. Голямата режисьорка Галина Вишневска веднъж ми каза: “Всичко се вижда на сцената. Ти си артист“. Образът се изгражда не само с пеене и звукоизвличане, а с лице и поведение.
– Каква е цената на славата?
Много е висока. Най-напред съм лишила семейството от присъствието си. Дъщеря ми израстна при моята майка. Когато не пътуваше с мен, съпругът ми също се грижеше за нея, но друго е майката. Когато се прибирах от чужбина, на мене казваше мама Стефче, а на баба си – майко. Не можах да й помогна и когато израстваше и имаше най-голяма потребност от мене. Чувствам се много виновна. Затова сега гледам да компенсирам с внучката ми ,защото имам време и възможности.
Ако някой мисли, че като ходим по чужбина сме видяли всичко, много се лъже. Животът ни там е репетиция – хотел, хотел – репетиция. Абсурд е да си позволиш цигари, алкохол или газирано. Ако е студено ставаш заложник на хотела и гледаш през прозореца как вали дъжд или сняг. Увиваш се със шалове, вземаш такси ,за да отидеш до театъра на репетиция или представление и после обратно по същия начин. Това е.
И въпреки всичко, ако трябва да избирам отново пътя си, бих го повторила, защото операта даде смисъл на живота ми.
– На колко езика, освен на български, сте пяли?
Руски, италиански, френски и немски.
– Каква беше публиката, пред която сте показвали своето изкуство и талант?
Най-хубавата публика беше и си остава в Стара Загора. Това е публиката, която ме създаде, защото винаги съм чувствала любовта и отношението й към мене. А това е много важно за артиста. В Софийска опера беше много трудно, докато се наложа, независимо че ме познаваха. Винаги ме сравняваха в Надя Афеан, с Илка Попова, Стефка Попангелова, Александрина Милчева, Христина Ангелакова. Но тогава си знаехме йерархията.
– Преди излизане на сцена имахте ли някакви ритуали?
Аз съм вярващ човек и винаги на тоалетката за гримиране си нареждах иконите и снимката на баща ми, който ми беше най-големият критик. Той никога не ми каза „много хубаво , браво“. Винаги вървеше след мене и ми нареждаше – това не изпя, това не направи както трябва, помисли си. Такъв подход помага много. Не е нужно артистът да се главозамайва, защото в изкуството таван няма.
При моите пътувания винаги съм си купувала малки куклички клоуни. Моята професия е същата като на клоуните: На сцената си блестяща царица, графиня и пр., след аплодисментите зад кулисите си почти никой. Прибираш се сама в стаята и на сутринта – пак започваш отначало.
– Как изглежда сега Старозагорската опера?
Почти два сезона съм тук. Освен, че съм Почетен член на операта, както ме произведе преди години тогавашният директор Румен Нейков, сегашният Огнян Драганов ме направи „Почетен солист на Старозагорската опера“, за което съм безкрайно благодарна. От 1999 г. съм Почетен гражданин на Стара Загора и съм носител на наградата „Христина Морфова“.
Когато преди две години се върнах в Стара Загора ме удари новината, че Министерство на културата иска за закрие операта ни. Все едно ме прободоха с нож, кръв ми капеше от сърцето. Много помогна Общината, за което безкрайно благодарим. Вече се промени отношението на Министерство на културата към нас и не напразно. Прекрасни млади ентусиазирани оперни солисти имаме. Ръководството на трупата е много амбициозно и с подчертани мениджърски и естетически качества. Според мене много е необходимо за младите певци да има диригент, който непрекъснато да работи с тях. Сега за премиерата на „Бохеми“ със солистите работи италианският диригент Мауро Фабри, който едновременно с това е и корепетитор. Резултатите от тази колаборация са перфектни. Друго е, когато си млад, да има кого да попиташ, да ти покаже, да му се довериш. Вокалната техника също трябва да се поддържа с вокален педагог.
– Какъв е Вашият ангажимент към операта сега?
Реших да помогна на хористи в интерпретация. С всеки, който желае, работя вокално. Не съм вокален педагог и се уча заедно с тях. Аз им предавам това, което зная, което съм научила с моите педагози и диригентите по света.
– Госпожо Минева, защо се върнахте отново в Стара Загора, а не останахте в столицата, където всички възможности са по-големи?
Ако трябва да бъда максимално откровена – защото бях решила, че ще умирам и да умра в родния си град. Направих белодробна емболия и едва ме спасиха. Имам чувство за хумор и често се шегувам най-вече със себе си, но за първи път се уплаших след като ми се обясни за какво става дума. Всичко в София раздадох като за последно… и сега се смея на глупостта си. Тук моите колеги и съграждани ме приеха толкова топло и сърдечно, че това ми даде сили и кураж и живея нов живот.

Интервю на Росица РАНЧЕВА

Стефка Минева в една от ролите https://www.youtube.com/watch?v=fggpxrd7Q7A