Вместо последно сбогом на Венелин Кръстев
Навръх Деня на народните будители, една от знаковите личности на Стара Загора, бащата на прославения ансамбъл „Загорче“ Венелин Кръстев, полетя към небесните селения. На 3 ноември 2019 г. се сбогувахме с него. Стотици хора. Тъжни и благодарни за всичко, което Кръстев раздаде без остатък на децата си. За 42 години- над 2000 загорчета, стотици концерти по света, хиляди заслужени аплаузи. И най-вече за Венелин!
Защото „Загорче“ е любов, а „виновник“ за това е Венелин Кръстев. Днес и завинаги.
Имах щастливо детство, за което са „виновни“ родителите ми.
Имах необикновено детство, за което виновна е съдбата. Тя направи така, че едва 7-годишна да се срещна с Венко.
Тогава беше другарят Кръстев-много строг, намусен под черната си брада, леко приведен, сякаш все нещо догонва. Креслив, когато е недоволен, вглъбен когато мисли поредната стъпка или фигура. Вдъхновен, докато бие тъпана и вижда, че се справяме на сцената.
Заради Кръстев станах дисциплинирана и отговорна, научих се какво значи да уважаваш другите и да носиш лична, а не колективна отговорност, да бъдеш част от цялото, да учиш ежедневно.
Заради Кръстев разбрах, че знанието е сила, че не бива да пренебрегваш уроците заради заразата Загорче. Въпреки, че бях рекордьор по брой извинени отсъствия в училище се научих да си пиша домашните на коляно или в автобуса докато пътуваме за лагер-школа или поредното турне.
Заради Кръстев разбрах, че всяка грешка се наказва, но човек трябва да понася с чест и достойнство последствията.
Заради Кръстев разбрах, че успехът идва с къртовски труд.
Заради Кръстев разбрах, че неуспехът боли повече от един шамар, но си струва, защото той-неуспехът се превръща в мотив. Да бъдеш не по-добър от другите. А най-добър. Защото такива са Загорчетата.
Заради Кръстев срещнах приятели и до ден днешен те остават такива. Без значение от годините, професиите и километрите, които ни делят.
Защото Кръстев ни научи да бъдем Загорчета в сърцето си.
Трябваха ми години в репетиционната зала, за да се нарека Загорче. Трябваха ми десетки години, за да преболедувам отчасти диагнозата Загорче, когато лекарите ми забраниха да танцувам. Трябваха ми още повече години, за да застана пред Венелин Кръстев и да се престраша да се обърна към него с Венко. Да му заговоря на ти. Да седна на една маса с него и да бистрим живота. Да вляза отново в залата на „Загорче“ за 40-годишния юбилей на ансамбъла- вече голяма на години, натежала и тромава, но да танцувам като дете. Е, и да бъркам като дете, но не и да бъда пощадена от него. Да скрия сълза от срам, че левият ми крак е водещ, а цялата група да повтори заради мен. И веднага да се поправя. Защото съм Загорче и нямам време да бъркам. В живота тактовете се менят точно толкова бързо, както и в танците.
Сега не ми трябват години, за да преодолея мъката от загубата му. Защото Венелин Кръстев не си отиде. Той просто ще ни гледа отгоре, ще бие тъпана под вежди и ще стиска устни, когато бъркаме-на сцената, в живота, под прожекторите на съдбата. И пак ще казва „Отново!“, въпреки че сме перфектни.
Не си вземам сбогом с Венко. Защото „Загорче” е магия, която създава спомени и любов, а главен „виновник” за това е Венелин Кръстев. Днес и завинаги.
…В деня, когато той избра да тръгне към светлината на другата репетиционна зала, ние, Загорчетата, ще го чакаме тук…и ще се молим съдбата да ни срещне отново с него някъде Там. А дотогава- екзерсис и поклон.
Гергана ПЕЙЧЕВА
Вселената Венелин Кръстев
Това е той! Господинът! Нашата образователна система , такава каквато трябва да се внедри във всички училища! Да заразиш децата с любов към българското, почит към традициите, уважение към околните и себе си, гордост от постигнатото и стремеж към още висини. Защото човешката сила няма край, детската радост няма граници. Научи детето ми на дисциплина, такава каквато аз може би нямаше да постигна, научи го на отговорност към света, нo най – вече към себе си! Научи децата ни да бъдат естети, прецизни, внимателни, съобразителни, тактични и диви, щури и щастливи! Научи ги да изразяват себе си с музиката; танцът забушува в кръвта им толкова, че преди всяко купуване на обувки- те се избираха с безброй подскоци пред огледалото, докато не заслужат да бъдат обувки за танци! Ритъмът на танца стана ритъм в живота им! Намериха толкова приятелства и тук и по света, срещнаха толкова усмивки, че могат да ги стоплят за цяла зима! А те дори не разбираха какви усилия Ви костват всички тези пътувания, г-н Кръстев, и нямаше нужда, защото Вие искахте от тях единствено да бъдат щастливи! Защото само по детски чист и щастлив човек може да промени света! Вие го променихте! Хиляди деца носят вашата искра и тя е тяхната пътеводна светлина! Ние, родителите им-научихме много от Вас! Но не ми стигна! Дълбоко в себе си зная, че сте на по-добро място, но съм егоист- бих искала да сте още сред нас!
И продължаваме напред!
Нели СТОЯНОВА
Венко,
Както винаги, когато тръгваш на дълъг път и сега си събрал край теб най-близките си хора, за да те изпратим. Позволи ми и сега да ти кажа няколко думи на изпроводяк.
И както винаги, когато знаем, че ще отсъстваш за дълго, ти оставяш зад себе си едно огромно празно място. Празен ще остане столът ти на нашите съботни сбирки. Празен ще остане капитанският мостик на кораба „Загорче“, разнасящ по света славата на българския фолклор.
Но няма да остане празно мястото в сърцата ни, предназначено само и единствено за теб.
За нас, побелелите ти приятели от съботната маса, положението не е чак толкова безнадеждно. Всички знаем, че няма да мине много време и отново ще бъдем пак заедно оттатък. Но уви, нищо няма да запълни бездната, която ще зейне, в осиротелия ти любим град. Нямам предвид само слънчевите усмивки на твоите питомци от сцената, на които се радваше целият свят. Много по-страшна е раната, която твоето внезапно отпътуване ще нанесе върху едно от най-болезнените места в града ни.
За никого не е тайна, че в нашето доста объркано време, твоята малка детска армия беше нещо като Магнаурската школа за Стара Загора. В така смутното за детското възпитание време, когато родители и училище отказват да поемат отговорност за преобръщащата се колесница и се стремят да прехвърлят топката в полето на другия отбор, твоят ансамбъл беше едно от малкото места, където децата на града усвояваха великата тайна как от хора да се превърнат в човеци.
Присъствал съм на десетки твои репетиции и концерти, пътувал съм с вас из възхитената Европа и винаги съм оставал изумен от тази невероятна метаморфоза на твоите питомци, сравнима само с търпеливото тайнство на превръщането на малката и объркана бубичка в красива и самоуверена пеперуда.
При теб децата се учеха не само на грацията на танца и сложните закони на красотата и изяществото. Те усвояваха много неща, които в извън твоята територия, оставаха за тях неясни и мъгливи. Как да различават красивото от лъжекрасивото, истината от лъжата и доброто от злото. И най-важното: в твое лице те виждаха не само учител и наставник, водач в тъмното и майстор в най-широкия смисъл на тази дума, но и нещо друго, най-важното както за тях, така и за всички нас – приятел!
И ако действително съществува рай, който без съмнение е пълен с деца, убеден съм, че от сега ги очакват още по-светли и слънчеви мигове, озарени от радостта от общуването с теб. Радост, от която за нещастие ние вече сме лишени.
Довиждане, Приятелю! Почивай в мир!
Арх. Петър БАКЪРДЖИЕВ
