Със специална страница СБП ще почете 100-годишнината от рождението на Веселин Ханчев

На 4 април 2019 г. се навършват 100 г. от рождението на Веселин Ханчев (1919 – 04.11.1966), поет – класик, публицист, преводач, автор на сценарии за филми и радиопиеси, драматург в Софийската опера и Сатиричния театър, редактор на сп. „Пламък”. Потомък е на известните старозагорски родове Азманови и Ханчеви. Участник е във Втората световна война. Той е първият почетен гражданин на Стара Загора в най-новата история на града (1962) и заслужил деятел на културата (1963) от 20 век.

Съветник е по културните въпроси в посолството на България във Варшава, Полша и Париж, Франция. Автор е на стихосбирките „Испания на кръст“, посветена на Испанската гражданска война, „Стихове в паласките“ – лиричен дневник за героизма и мъжеството на българския войник по време на Втората световна война, „Лирика“, „За да останеш“ и др., на пиесите „Злато“, „Отровен гълъб“, „Двамата и смъртта“, и на нереализирания филмов сценарий „Крали Марко“. Превежда „Героична комедия“ от E. Ростан, творби от френски и руски поети. Негови стихотворения са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и други езици.

Стара Загора – родният град на големия български поет Веселин Ханчев нарече с неговото име Девето основно училище. С голям авторитет се ползва и Националният младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, който през настоящата година ще има своето 36 издание.

Странно защо, нито едно читалище, библиотека, училище или друга литературна и културна институция в Стара Загора, градът на поетите, родният град на Веселин Ханчев, подминават безмълвно тази юбилейна годишнина. Единствено Съюзът на българските писатели (СБП) посвещава в следващия брой на изданието си специална страница за 100-годишнината на певеца на „Парижкият дъжд…“, на мъдреца, който посочва как ще останеш и ще си потребен и след теб дори, на най-нежното обяснение в любов и вярност към съпругата…

С уважение и почит към големия човек и творец

dolap.bg

ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

 ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД, ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА

Това е история, стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

– Сбогом – бе казало то на прощаване. –

Аз си отивам.

Няма вече обич, хляб и платна.

От боите остава ни

само черна боя.

От Париж – само улици, водещи в Сена,

– Остани – бе отвърнал художника.

От боите имам трите бои на лицето ти.

Златна, синя, червена.

От Париж – цяло небе светлина

и един тротоар,

дето падат едри монети,

щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

– Господин Тротоар – тихо каза художника

и коленичи.

Позволи да рисувам върху твойто голямо платно

едно малко момиче.

Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.

С моите три тебешира.

И за да не му е студено,

когато на теб се намира,

доведи ми парижкото слънце да свети

през целия ден,

доведи покрай мен

стъпки, очи и ръце,

хвърлящи едри монети,

щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани

и й каза:

„Проси!“

После, много внимателно,

сложи на плочите златни коси,

тежки и гъсти,

после – сини очи,

после – казващи сбогом – уста

и ръка, стиснала в своите пръсти

цветя

с аромат на асфалт.

– Остани – каза той и погали едва

своето русо момиче.

Ще ти купя легло, по-добро от това,

и цветя, по-красиви от тези.

И когато довечера

заедно с черните шлепове

слънцето слезе

надолу по Сена,

ние ще бъдем богати.

Ние ще имаме много монети,

едри монети, щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.

Падаха сенки на хора,

зачеркващи бързо рисунката.

Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.

Ах, парижкият дъжд!

Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,

червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска

свойте едри монети,

свойте сребърни щедри монети.

– Спри – тихо каза художникът. – Тя ще замине.

„Тя ще замине“ – сърцето му страшно простена.

А момичето тъжно заплака

със сълзи златни, червени и сини

и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче е цветя.

 

ЖИВ СЪМ

Нажежено е до бяло

всичко в мен.

Жив съм.

Падам и крещя от болка.

Жив съм.

Не от болестта боли.

Боли ме, че съм повален.

Жив съм.

Като тетива треперя цял.

Жив съм.

Цял горя и в треска викам.

Жив съм.

Не от треската треперя,

а от гняв,

че съм се спрял.

Жив съм.

Хора, спрелите минути ме болят.

Жив съм.

По загубените пътища крещя.

Жив съм.

Хора,

искам рождества,

не искам смърт.

Жив съм.

В мен крещи недороден света.

Жив съм.

Мъртъв ще съм,

ако не крещя от болка,

Жив съм.

Хора,

чуйте диагнозата на болестта:

жив съм.

 

ПОСВЕЩЕНИЕ

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята, връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък, непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като зараснал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата, и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ, и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.

 

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

Росица Ранчева