Разговори с тъгата – от Жени Рашева

Преди няколко дни отворих страниците на един импровизиран дневник, в който бях записала мислите си, докато излизах от лека депресия през края на лятото. Това е един мой диалог и най-вече самопсихоанализ с тъжната и неудовлетворена Жени (аз), която понякога ме навестява. Вече съм свикнала с нея. Тя си намира причини да се натъжава поне по един път в годината, но вместо да я съдя, се опитвам да я разбера и да й помогна.

12.08

Събудих  се кисела, ядосана и недоволна. Денят още не беше започнал, а вече беше ужасно натежал и напрегнат. Аз бях тежка и напрегната.

Борих се със себе си до половината на кафето и се предадох пред една вафла. Храната е глупав начин да се опитвам да променя психическата си енергия. Вафлата не помогна.

Почувствах духа си едва след сутрешната йога и най-вече медитацията. Загубвам се по няколко пъти на ден, но след медитация винаги успявам да намеря себе си. Спокойствието ми е важно, то ме определя. Неспокойствието ме контролира. То върви срещу мен и ме кара да взимам нерационални решения, които ми носят щастие за части от секундата. Като това да ям вафла за закуска. Неспокойствието ме кара да отлагам момента и да тествам волята си, докато не ме пречупи, посегна към опаковката, приближа я към устата си и отхапя. Може би съм щастлива само в тази единствена част от секундата и непременно съжалявам за решението си с преглъщането. От там нататък не съм господар на решенията си, ям със затворени очи и затворено съзнание. Вече е безвкусно и безволево. И неизбежно понамразвам себе си за този избор.

Аз не съм тяло с душа. Аз съм душа с тяло.

Животът е толкова преходен, че е нелепо нещо физическо като храната, да ни определя и владее толкова много, че да ни кара да забравяме и омаловажаваме психическото и духовното. Трябва да си спомня как се живее извън материалното и да започна да го практикувам отново. Защото животът е магия. Аз го обичам и той е необикновен, приключенски, интригуващ и стойностен. Понякога го забравям… Ще си припомня.

13.08.

Спокойствието се крие в това да вземаш решения. Да вземаш решения и да ги осъществяваш. Спокойна съм, когато се чувствам господар на съдбата си. Животът е неконтролируем, но съдбата ни е. Днес градим своето утре. Дали утре ще се събудим доволни от себе си или разочаровани и потиснати, зависи от нас днес. Не е вярно, че утре е нов ден. Утре е днешното вчера. То не започва от самосебе си, а е продължение. Ние го създаваме. Утре никога няма да започне на чисто, колкото и примамлив концепт да е това, пак е лъжа.

Днес ще се постарая утре да се събудя щастлива.

14.08

Никога не знаеш как ще протече денят ти. Утрото казва много, но не говори достатъчно ясно. Само задава тона, първата нота, основния глас. Пак се събудих напрегната. Бях сънувала нещо неопределено, но много натоварващо. Не можех да се отърся от емоциите, които дори не бяха мои. Сънят ми беше нечия чужда реалност. С чужди проблеми и мисли, но следата от тях, техният мирис и цвят се пренесоха в моята сутрин. Медитацията и йогата помогнаха и този път, но бях замаяна и изморена през целия ден.

Бях убедена, че няма да успея да свърша нищо и само мисълта за задачите, преплитащи и спъващи се една в друга ме замайваше мисловно. Докато просто не започнах да ги отменям една по една. Малко по малко. Нямах време за всичко, но свърших доста. И дойде моментът, в който трябваше да се предам на натиска на времето и да оставя задачите, за да бъда някъде, както съм обещала. Това бързане да стигна навреме разруши крехкия ред, на който се крепеше денят ми и напрежението и безпокойството надделяха. Започнах да намразвам себе си в огледалото, докато се преобличах. Не харесвах себе си. Не можех да бъда със себе си. До момента, в който се срещнах с него и неговата позитивна енергия промени пейзажа. Конкретният човек не е важен и в същото време е съществено значим. Не самият той, а енергията му. Енергията равна на една усмивка. И ето малко по малко се върнах в кожата си. Видях се в огледалото, но този път това на съзнанието си. Харесах се. И бях спокойна.

Има време за всичко.

20.08

Върнах се към ежедневието си след почивка в Кипър. Заварих живота си такъв, какъвто го оставих, но вече го виждах ясно. С всичките му цветове. Не е перфектен, но е хубав – тъжно красив. И аз съм тъжно красива. Мога да се смея от сърце, да се радвам на малките неща и да намирам позитивното в хората (или поне да се опитвам), но в мен винаги има една тъга. Преди си мислех, че трябва да се излекувам от нея. Но сега я виждам като пълноправна част от мен.

Срещала съм и преди мъже като него. Докосвала съм се по-дълбоко до някои. Споделяли сме част от животите си, но после всеки е потъвал в собствения си свят и тъга. Всички сме тъжни. Просто някои от нас се опитват да замаскират тази тъга в преследване на кариера, пари, контакти или мнението на хората.

Покрай тези мъже забравям, коя съм. Какво е важно за мен. Какво искам аз и накъде вървя. Идеализирам ги. Започвам да се оглеждам в техните очи и да обличам тяхната кожа. Но тя никога не ми става. Само кара тялото ми да изглежда смешно и не на място.

Мъжете са жалки. Не. Аз съм жалка, че им давам силата си, която после ме плаши, че имат върху мен. А на тях дори не им пука. И как би могло да им пука като дори не знаят, че имат тази сила. Правя ги господари на себе си и очаквам да се държат подобаващо като такива. Да ме притежават и властват. А те виждат само себе си, отразени в моите очи. Не помня кога за последно някой погледна в мен и видя МЕН. А не себе си.

Аз го предизвиквам. Мога да намирам език с всеки и да придобивам неговата форма. Но кой го прави за мен? Всеки е безскрупулно себе си и оставя останалите да се блъскат в него като в стена, ако не намерят правилния ключ, за да отворят вратата му.

Отварям нова страница. Старите навици не ми отиват. Пораснах физически и психически и ги израстнах. Не ми стоят добре, не ми отиват. Беше трудно да свикна с мисълта, че вече не съм момичето, което бях – физически и психически. Но ми се иска да вярвам, че жената, в която се превръщам я чакат още по-интересни приключения и още по-голяма любов. Към живота или към човек. Ще видим.

21.08

Ръката ми е охлузена от носенето на тежкия сак с дрехи на връщане от Кипър. Не осъзнавах, че си причинявам рана, докато го носех през летищата. Усещах, че ме боли, но болката никога не е била нещо, което ме кара да се откажа. Нося на болка и я превъзмогвам, дори когато е най-силна. Всъщност повече би ме заболяло да се откажа, отколкото да спра защото ме боли. Но това, че нося на болка не означава, че е о кей да се самонаранявам. Болката е индикатор на тялото, че прекрачваш граница и трябва да внимаваш. Не искам да се самонаранявам. Трябва да се науча да моля за помощ. Защо все чакам последния момент? Този последен момент преди тялото напълно да се предаде под тежестта.

Силна съм, но това не ме прави неранима. Ранима съм, а раните ми зарастват бавно. От малка съм си такава. Да си силен до степен, в която се оставяш да бъдеш наранен, не е супер-сила, а слабост. Слабост да не можеш да поискаш помощ, да признаеш, че те боли.

Боли ме и днес го признах пред себе си. Написах го под една снимка в инстаграм. Някои го разбраха и ми олекна. Други чуха каквото искат да чуят. Но това не е важно. Казах го. На глас. Силно и без да се извинявам. Боли ме и това е о кей. Ще спра да се наранявам и ще помогна на раните си да зарастнат с любов, търпение и спокойствие.

Обичам се когато съм спокойна. Спокойствието е магия – лека и загадъчна, а аз обичам в живота ми да има магия. Такъв трябва да е всеки ден, вълшебен. Ще го направя такъв. Лека нощ.

22.08

Нямам какво да излея върху листа днес. Денят беше хубав. Чувствах се себе си. Бях щастлива. От онова щастие, че просто си жив. Странно, че нямам инерция да пиша, когато съм добре. Струва ми се незначително да го споделям. Колко нелепо всъщност… Откъде-накъде ще приемам щастието си за незначително!? За недостойно и безинтересно да го споделя на самата себе си. Дори за миг се замислих да не пиша нищо, защото ще е губене на хартия. Ох, малка Жени. Добре, че все пак осъзнаваш някои неща, момент преди да са се изплъзнали от пръстите ти.

Иска ми се да бях свършила поне още едно нещо днес. Ще опитам. Не е късно. Добре, отивам.

Чао!

Жени Рашева за Долап.бг