Антония Арабаджиева: „Благодаря на Болестта си, че ми отвори очите и промени живота ми!“

Може ли отвсякъде около теб да струи светлина, когато разказваш за болка и мъка? Може ли да има такъв жизнеутвърждаващ оптимизъм в разказа, че дълго време да си спомняш думите, но да се боиш да ги уловиш на белия лист, да не би да загубят от светлината и от оптимизма дори и частица? Може, когато говориш с Антония Арабаджиева!

В навечерието на един от най-светлите християнски празници Денят на Християнското семейство, се навършват 2 години от раждането на сина на Антония и от „новият и живот”. С нея си говорим за един всеобщ наболял проблем и за начина на човек да премине през това изпитание.

Темата не е празнична… А разговорът стана един невероятен празник за душата ми.

Благодаря ти, Тони, че се съгласи да споделиш своите мисли, своя път, своята болка, своята надежда – с тези, на които им предстои да тръгнат, или вече вървят, или вече са минали по пътя на Болестта, която народът ни нарича „Рак“.

За своите крехки 30 лета ти за мен си много мъдър, много дълбок човек, който гледа на света със спокойни очи, знае защо се бори за живота си и има за кого и защо да се бори за този живот, даден ни назаем.

 Откъде според теб, по какъв път Болестта стига до човека, стигна до теб?

Годината 2015-а беше много шарена за мен. Бях за известно време в много тежко емоционално състояние от приключване на връзка с човек, когото обичах. Реших изцяло да се обърна към себе си, имах нужда да започна наново, на чисто, да преоткрия живота, да направя всичко, което не съм правила досега. Започнах да рисувам, рисувам и досега. Учител ми е Атанаска Янева – в нейното ателие за зрели хора, което направи тогава. Ходех на танци, на йога, животът много ме искаше и аз му се дадох, така да се каже! Чувствах се заредена, обръщах внимание на приятелите си, които също много ми помогнаха да се измъкна от емоционалната криза.

Защото го преживях, съм още по-уверена като ти казвам – емоционалното състояние е един от главните фактори да развиеш Болестта. Ако си щастлив, усмихнат, ако вибрираш с високите вибрации на радостта, ти не позволяваш на имунната система да се поддаде. И Тя ще те защити във всички положения. Но ако започнеш да вибрираш в ниските вибрации, да се отчаяш, да паднеш духом, се разболяваш – дали от рак, дали от диабет… болестта ще те намери във всякаква форма.

Човекът до теб сега ми се струва точно като за теб…

Трудно ми беше тогава… Беше ми много трудно… Но съм убедена вече, че за да ти се случи нещо красиво, трябва да заобичаш себе си, да обърнеш внимание на себе си, да започнеш да се приемаш такъв, какъвто си. Тогава Господ изпраща твоята половинка, без ти да я очакваш дори. Тогава ти си готов за нея, можеш да я оцениш и да направите едно цяло – както ние с Йордан създадохме сина ни Александър.

Кога се появи Йордан в живота ти?

Появи се много изневиделица. Празнувахме 8 март в компания с майка ми и нейни приятелки в заведение в Павел Баня. Те са много живи, свежи и весели жени. Йордан беше на съседна маса, случайно! Една от приятелките на майка ми „го хвана за ушите” и го сложи до мен да си говорим. Аз казвам нещо, той ми довършва изречението и в обратен ред. И така до края на вечерта. Мисля си „Това не е възможно! Той не е реален!”. Но продължихме от тази вечер нататък, между два града, а от втората седмица на познанството ни Йордан поиска да си имаме дете. И това се случи, но и беше начало и на други начала…

Да, 2015-а година е Годината.

Малко след като се запознах с Йордан, през месец март, бях на профилактичен преглед на гърдите, организиран от Ротаракт-клуб в Стара Загора. Лекарят каза, че имам мастопатия, каквато имали 98% от жените у нас, каза че е нормално, откри някаква малка киста, която с д-р Златко Русев да наблюдаваме. Тя обаче за 6 месеца порасна от 3-4 милиметра на 14 милиметра. Беше абсолютно неочаквано за мен. Аз съм „Човек-Превенция”, отнасям се отговорно към себе си, ходя винаги и всяка година през месец януари на зъболекар, 2 пъти годишно – на гинеколог, следя си състоянието, не чакам да стане проблем, че да го решавам. За мен превенцията е най-важна.

И така през септември, когато тази киста се беше увеличила, минах през мамограф, през четири мнения и те всички бяха, че всичко е наред като форма и структура на образуванието и че трябва да се продължи с наблюдението. Образуванията в гърдите на жената обаче са с най-висок процент възможност да станат злокачествени, това вече знам. Препоръчва се, ако преминат 10 милиметра, да бъдат премахнати, дори да са доброкачествени.

През януари 2016 г. с Йордан решихме да имаме дете. Поисках мнението на моите родители, какво да правя с тази киста (майка ми е акушерка, а баща ми – акушер-гинеколог) и макар да не практикуват от дълги години, са наясно с материята. Коментирахме го и с хирург – мненията бяха, че не е притеснително. И така февруари забременях и всичко беше прекрасно… до септември, когато кистата започна да се уплътнява, гърдата също, лимфни възли и т.н. През цялото време не съм се спирала – пих хомеопатия, пих антибиотици, всичко каквото се сетиш – всичките бабини деветини, за които някой ми каже, правиха ми пункция…

И така, на 23 ноември 2016 г. по прекрасен начин

се появи синът ни Александър.

Беше невероятно преживяване това раждане. Майка ми беше до мен като моя дула, 11 часа визуализирах в пирамида от светлина, вдишвах и издишвах болката, беше толкова красиво като преживяване.

Девет месеца като бременна молих бебето да си каже името, защото не бяхме с баща му на едно мнение как да го кръстим. И той се роди с името си – на празника на Свети Александър Невски. Минаха 2-3 часа от раждането, преместиха ме в стаята, цялото АГ се изреди да ми види гърдата. По случайност тукашен хирург онколог беше станал дядо и беше в болницата и каза да действаме по спешност. Изпрати ме в София в Първа АГ болница за дълбока корп биопсия, която беше на 24 ноември и на 25 ноември бях вече с диагноза.

 Могат ли докторите да съобщават лошата вест, как го правят?

Не, не могат! Не ги учат. Ракът е диагноза. Нищо повече. Не ти е присъда. Лекарят, който взе биопсията е казал на майка „Няма време. Бързайте! Нещата са изтървани.” Така го е казал. Когато на 25-ти д-р Велев тук потвърди, той вече извика майка ми, баща ми, мъжа ми, брат ми, видяха и чуха всичко – какво е… Те ми спестиха… една вечер, в която да мога да заспя. Обаче след еуфорията и тичането, изведнъж всички млъкнаха. И никой не говори по темата. Разбрах, че тук става нещо сериозно. Сега казвам за болестта:

„Благодаря на Господ, че ми я изпрати по този начин – с детето, с това прекрасно и задружно семейство, което имам, с всички хора до мен, с приятелите, с мъжа до мен! Ако не ме обичаше Господ, нямаше да ми я прати по този начин.”

Седнахме със семейството ми и обмислихме в събота и неделя, какви ще са следващите стъпки. В понеделник бяхме вече в Националния онкологичен център. Бяхме проучили кои са светилата в тази област и отидохме на среща с проф. Александрова. Тя ни се накара, как може такова нещо, толкова е изтървано положението… Не е нормално за мен това. Преди 3 дни съм родила… Един лекар трябва да си спестява емоциите за себе се. Вижда се, че всички сме изплашени. Веднага бе начертано лечението – ще махнем едната гърда, лимфните възли, после другата гърда, после химиотерапия, после лъчелечение и после… ще видим, какво ще те правим. Но аз се възпротивих, това са органи, не може да ги режеш така лесно, не може да осакатиш човек така… Реши се да се направи още едно изследване – сцинтиграфия, докъде са стигнали разсейките. Чаках една седмица – имах малко време да се „стегна” от случилото се. В коридор 10 метра с над 30 души, масово млади хора, чакахме, да се донесе изотоп за изследването от Унгария. Изследването показа, че имам разсейки в лимфен възел и в ребро. Баща ми изпадна в луда паника – преди 30 години с този стадий на болестта са давали три месеца живот.

И аз съм тук сега! Жива, здрава и се чувствам добре. И така смятам да е поне още 30 години, за да видя детето си как расте и да се радвам на всеки миг от живота си.

 Добре си решила и така и ще бъде!

През това време мъжът ми беше намерил координати на жена, която се е лекувала в Турция и има много добри резултати. Започнахме да събираме различни мнения за там, свързахме се с още трима човека, лекувани там.

Тук в болница „Надежда” ме прегледа лекар, специалист в химиотерапията и каза, че най-рано след 3 седмици може да започне лечение. Ние отказахме, за да не се губи време. Тук става въпрос за часове и нямаме право на грешка, защото вкъщи има едно мъничко човече, което разчита на мен. След прегледа в 15:00 ч. тръгнахме от София, в 18:00 си бяхме в Стара Загора и веднага продължихме за Турция. Близък наш приятел буквално стана от масата, за да ни закара с майка ми. Във вторник сутринта бяха пълните изследвания, за които тук чакаш месец и ги правят на различни места и се луташ по неясни пътеки. В сряда беше срещата с онколога, който имаше вече всички резултати и имаше предложение за лечение и в четвъртък беше назначена първата химиотерапия. Вярно е, има комерсиална цел в тази болница, та все пак това им е бизнеса, но са изключително професионално ангажирани с всеки случай поотделно, за конкретни резултати.

Аз съм с Дуктален инвазивен карцином на гърдата 4-ти А стадий. Оказа се, че разсейките са много повече при изследванията ни там, но не ми предложиха операция. А и тя нищо нямаше да реши в моя случай. В Турция лекарите решиха „За нас е важно да смалим, да спрем процеса и да те вкараме в трайна ремисия”. Слава на Бога, че не се наложи операция, защото нямаше да мога да обслужвам бебчето си. Така първата ми химиотерапия беше двойна доза с лекарства, след нея гърдата ми стана наполовина, изкарах там 6-те курса на тежката химиотерапия и оттам продължих в България, защото на всеки 21 и 28 дни имам вливка с различни видове лекарства. Тук е моментът да изкажа благодарността си към д-р Чилингиров и целия екип на КОЦ Стара Загора, за това, че откликнаха с грижа и добро отношение към мен.

Исках да ти кажа нещо много важно.

В това изпитание минаваш не само ти, заедо с теб минава и твоето семейство, приятелите, близките… Колкото повече го пазиш в тайна, толкова по-трудно ще ти е. Ние с майка много говорим на тази тема, защото трябва да се говори. Мама е на мнение, че споделяйки, ти не знаеш откъде ще излезе твоето лечение. Хората са с голям опит. Споделяйки, ти може да срещнеш човек, който носи отговор на твоя въпрос.

Когато бях изпаднала в най-голяма депресия, моя много добра приятелка ме свърза с момиче, което буквално се е върнало от оня свят. Когато е била на 18 години е имала е много тежка левкемия. Стигнало се е до парализа на тялото заради образувание в мозъка… Лекарите тук са я отписали. Казали на майка й: „Заведи я да види морето за последно”. И тя като мен е лекувана в Турция, оперирана е, възстановява напълно движението си, има костно-мозъчна трансплантация… Чувахме се с нея всеки ден по телефона. Толкова много сила и вяра ми даде. Че ти си човекът, който казва как ще се случат нещата. Че силната ти вяра в Господ и неговата всеобятна любов могат да променят нещата.

Да, трудно е да вземаш решения за живота си, особено когато с решенията си променяш живота на много хора около теб… Бях много притеснена как ще се справим и финансово. Но Господ изпрати много ангели в лицата на родителите ми, приятелите, колегите ми, дори и непознати за мен хора. Събраха пари, обединиха се покрай мен. Семейството и приятелите отнеха много от товара ми. Йордан, майка ми, снаха ми и акушерката ми гледаха малкия, когато не се чувствах добре между терапиите. Брат ми беше мой счетоводител. Баща ми намираше непрекъснато нова информация за различни алтернативни лечения. Снаха ми бе неотлъчно до мен, за да ме научи как да се храня и готвя здравословно.

Онколожката в Турция беше изумена, колко добри резултати се постигат при мен. Това го отдавам на концентрираната и силна любов и енергия, която получих от стотици хора. Имам своя кръг от около 10 много близки приятелки, много ценни за мен същаства. Една от тях, в продължение на 3 месеца всеки ден ми носеше прясно изцеден сок от различни плодове и зеленчуци със залепена позитивна мисъл за деня. Същата лудетина организира рождения си ден с „тюрбан парти”, за да не се чувствам зле от това че нямам коса, вежди, мигли. Толкова много се смяхме! По настояване на брат ми отидох и на психолог, въпреки че моят най-добър психолог е майка ми.  Тук е моментът да благодаря на най-светлото и добро създание което познавам – Спаска Арабаджиева. – „Маме, обичам те! Като порасна голяма, искам да съм като теб! „

Та, психоложката ми каза да изключа напълно чувството за вина. Да, вярно е, то беше в мен. Винях се, как съм допуснала да ми се случи тази болест – точно аз, която толкова много се грижа за профилактиката?!

 А как стигна до Бразилия, разкажи ми?

До август 2017 г. до мен идваше различна информация за Бразилия – от различни места – от книгата за Жоао де Деуш, предаване гледах, имах информация от различни хора. Майка ми има голяма библиотека от книги за езотерика, интересувала съм се от такива теми. Имах и знак, че трябва да замина… Знаеш ли, че химиотерапията убива доста нервни и мозъчни клетки. Чувствах се с намален капацитет на мозъка, вярвай ми! Когато отидох на това място в Бразилия, сякаш някой махна пелената от очите ми. Това е много силно енергийно място, чувстваш се в безвремие… Но да не рискувам да описвам всичко, не всеки би повярвал. Аз повярвах! Проумях и почувствах там много истини като например – Да имаш точни послания към Вселената. Когато кажеш „Не искам да имам проблеми” – Тя чува негативната дума „проблеми” и това запомня. Хубаво е да се мисли и говори в положителна утвърждаваща форма „Аз съм здрав!”. Преосмислих много от начина си на мислене, от живота си. Избягвам месото, гледам да ям здравословна храна (да създава алкална среда в организма) и да имам здрав сън.

Пила съм какво ли не, каквото ми кажат, че помага – дори отрова от син скорпион, която ми донесоха от Куба. Тя е мощен имуностимулант. Сега приемам Свежа Спурулина Alpyca.

Разбрах, че човешкият организъм е съвършен, с всичко може да се справи.

Осъзнах, че трябва да вярваш в себе си, в Господ и в любовта. Всичко, което Той ти изпраща и добро, и лошо е за твое добро! С цялото си същество да вибрираш с високите вибрации на благодарността и на любовта.

Помогна ми много работата с Ангелите. Помогнаха ми визуализациите сутрин и вечер, когато си вземам душ и си представям как водата е златен дъжд, който създава щит около мен и измива всичко лошо, черно и ненужно. Задължително вечер лягам до Александър и казвам молитвата „Отче наш” – с точните и думи, по точния начин… Това е молитва, дадена ни за лечение, много е силна. По много пъти повтарям наум и на глас вечер, колко много Благодаря на Господ – за много хора в живота ми, за Сашенце – и докато кажа молитвата и благодарността си – той вече е заспал…

Това, което искам да кажа на всички ваши читатели е, да намерят вярата в себе си, в Господ, в доброто, в любовта, във всички Христянски добродетели. Никога да не се предават, защото светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Да работят ежедневно над добродетелите си, защото всичко материално е преходно и не сме за дълго тук. Ако можем да правим добро, в каквато и да било форма, без да очакваме отплата или благодарност, то неминуемо ще се върне при нас.

И накрая – Благодаря на Болестта си, че ми отвори очите и промени живота ми!

Послепис от Уляна Кьосева (записала тази изповед): А аз благодаря на Тони за куража и за споделянето! Ако можеше да чуете и гласа й от записа на това интервю, много от вас щяха напълно да усетят силата на това лъчезарно момиче.

Съзнавам, че в написаното тя се усеща, но донякъде… Не напълно. Не както ми се иска да е.

Важното е споделеното да издигне човек над болката. За да може да я хване за юздите и да я опитоми.